ШУТОВЕ
Нощта беше прозрачна и звездна. Затова през време на панаира тълпата с радост беше запълнила площада, по който бяха разхвърляни разни палатки и циркове, осветявани от червени и опушени газеничета.
На площадката пред цирковете се даваха предварителни представления, които трябваше да привлекат публиката вътре в цирка. Особено гъста тълпа се събираше пред цирка на борците: на площадката се бяха наредили четирма бродяги със страшни глави и огромни мускули, а зад техните гърбове висеше едно платно, на което бяха изобразени техните подвизи.
Те стояха с наведени глави, разкрачени крака и скръстени на гърдите ръце с каменни мишци, а стопанинът на предприятието - бивш подофицер, с увиснали мустаци на стар пияница, облечен в роба без ръкави, ги представяше на публиката. В неговите ръце имаше две рапири.
Една едра жена, с голяма роза в косите, наметнала на плещите си мъжко палто, изпод което се виждаше балетният й костюм, удряше едновременно върху цимбала и барабана. Слепият кларнетист свиреше с бързо темпо като й помагаше да изобразят оркестър. Към тях се присъедини и хазаинът, който почна да реве с целия си глас, като съобщаваше, че представлението почва.
Изведнъж публиката се разсмя и музиката незабавно спря: на площадката се появи шутът.
Той беше облечен като оперетен селянин: къса куртка, червени чорапи, триъгълна шапка и червена перука с надиплена от коси опашка и фльонга на края.
Чувствуваше се, че това е още съвсем млад човек, но в неговото лице, добре посипано с пудра, явно личаха признаците на порочността. Като застана пред публиката и безсмислено отвори уста, той си показа червените, като кръв, челюсти, почти лишени от зъби.
- Започвай! - каза стопанинът и удари отзад шута с крака си.
Аз се загубих в средата на тоя рояк от безделници и войници с техните любовници и не без отвращение гледах на тия зрелища - последен отзвук от славните олимпийски игри.
Между стопанина и шута се започна обичният диалог, прекъсван от плесници и съпровождан от дивия смях на непотребната панаирджийска тълпа.
Шутът пускаше някакъв непристоен каламбур; хазаинът, който изобразяваше оскърбената невинност, се опитваше да го удари; шутът с необикновена ловкост се опазваше от плесниците; ако пък шамарът достигаше своята цел, то шутът, който слагаше под бузата езика си, му придаваше голям шум: нова плесница прогърмяваше и на другата страна на лицето.
Страшните плесници изтриваха пудрата от лицето и червенината на косите на шута. Но той продължаваше да си показва зъбите, да прави гримаси и да изобразява смешни фокуси дотогава, докато две последни и най-силни плесници не завършиха тая весела забава.
Музиката се възобнови с необикновен шум, главният борец зарева и хвърли в знак на предизвикателство на своите колеги няколко стари борчески ръкавици, тълпата навлезе в цирка и пред опустялата площадка останаха само няколко улични гамени.
Аз вече се канех да си отида, когато забелязах пред себе си една бабичка, която със странна настойчивост продължаваше да гледа на пустите дъски, пред които още димяха червените газеничета.
Бабичката носеше на главата си бяло боне и със завързана кърпа на врата, - обикновеното облекло на тия бедни жени от народа, които всякога се отличават със скромност и природна честност.
Тая безмълвна фигура ме удиви. Какво е приковало вниманието й към това място? Защо очите й са пълни със сълзи? Защо е сложила така страдалчески ръце на гьрдите си?
Аз се приближих до жената и попитах:
- Какво ви е?
- Какво става с мене, добрий господине, - повтори бабичката и още повече се разплака. После тя поясни: - Аз се връщах вкъщи и случайно минах през площада на панаира. Случайно, не ми е до развлеченията! И изведнъж пред тоя противен цирк аз чух, не, - аз видях моето дете… Да! Това е моят единствен син, моето единствено дете, господарю. Аз не го бях виждала оттогава, откакто моят мъж го даде юнга за далечно плаване. Случи се, знаете ли, нещастие; момчето беше дадено на занаят при бакърджията и откраднало нещо от него. Аз бих му простила… сами знаете: майката. Но моят мъж се страшно измъчи, когато узна: синът на двама честни хора - крадец! Мъжът ми просто полудя. Може би той и умря от това. А момчето той даде на един кораб и ето вече пет години, откакто аз нищо не знаех за него. Аз всякога мислех за него, аз вярвах, че работата ще го поправи… и ето!
Бабичката се отново разрида. Около нас се насъбра народ, но тя не забеляза и, обръщайки се не към мене и не към тълпата, а по-скоро към своята мъка, говореше:
- Това е той, той, моят Адриан! Детето, което аз откърмих на своите гърди. На цирка в шутовска шапка!… И него го бият!… Оскърбяват пред целия народ. Моето дете, което аз спасих от смъртта, когато още нямаше и четири години… Такова прелестно дете! Всички съседи му се радваха, когато то лежеше на мойте колене и хващаше със своите ръце малката си играчка…
Изведнъж бабичката повдигна глава и видя, че я обиколили хора и слушат. Тя ни огледа с удивление, като човек, неочаквано разбуден от сън, позна ме и изплашено каза:
- Какво правя аз, какво… Позволете ми да си отида.
И като отстрани настойчиво околните хора, тя с бързи крачки се смеси с навалицата и изчезна в нощния мрак.
Тая среща се дълбоко запечата в мене, и впоследствие, когато аз срещнех някоя проститутка, влачеща своята изцапана копринена фуста под мътните лъчи на уличните фенери, аз неволно си мисля:
- И това бедно създание, някога, на коленете на майка си е хващало със своите ръце обичната си играчка.
2.
След известно време другари ме заведоха веднъж на заседанието в палатата на депутатите.
Денят обещаваше да бъде сензационен. Работата не беше до законопроекта, който подлежеше на обсъждане, а до личността на оратора, който трябваше да го защити.
Повтаряше се старата история: бивш член на опозицията, а сега кандидат за министър, бе задължен да оправдае нарушението на тия именно народни права, които той някога яростно защитаваше.
На разбран французки език това се нарича „измяна”, но на парламентарен език за такива случаи се прикачва твърде разтегливият термин: „еволюция”.
От резултата на тая реч, от изхода на гласуването след нея, зависеше цялата по-нататъшна политическа дейност на оратора.
За това в този ден всички законодатели бяха по местата си, пушалнята пустееше и даже депутатите от центъра не пишеха своите частни писма през време на речта.
Ораторът излезе на трибуната. Той имаше шаблонно лице на словоохотлив адвокат, нахални очи, отпуснати устни, сякаш разпуснати от злоупотребление с думите.
Той многозначително прелисти оставените пред него материали, сръбна от захарната вода, разтърси плещи и с отвратителна самоувереност на специалист започна речта си, състояща се изключително от общоизвестните парламентарни изрази и фрази.
Особено много думи бяха казани, окончаващи на „ация” и „изъм”. Това винаги подкупва тая публика, която има склонност към „сензационната политика”, и затова одобрителният ропот пробягна по редовете.
Поощреният оратор почти пееше: той открито не отричаше нито едно от своите предишни съждения, не осъждаше нито една от своите предишни постъпки; напротив, удряйки с юмрук в гърдите, той твърдеше, че всякога ще си остане защитник на свободата.
Но това, което е било хубаво вчера, сега изглежда съмнително в живота. Това, което е истина за хората от една страна на Алпите, може да се каже лъжа за тия от другата страна. Прогресът не се заключава само в това, - да се злоупотребява с търпението на държавата. Ораторът призоваваше, той пророчествуваше, даже ставаше лирически поет и сравняваше своята политика с ролята на лоцмана, с боевите коне, с нощния факел…
От редовете извикаха „браво” и опозицията глухо зашумя, предчувстваха своя неуспех. Раздадоха са викове от местата: напомняха на оратора с презрение и насмешка за неговата минала дейност, места от неговите предишни речи.
Той не се смути. Той на време успя да направи такава унищожителна гримаса, че неговите сторонници го заляха с оглушителни аплодисменти и той продължи сред услужливо съпровождащите го овации.
Но аз вече не го слушах. Аз видях пред себе си под прикритието на други завеси - отново позорно зрелище на евтиния цирк, където се кривеше жалкият шут, заради потребността на една улична тълпа.
Шутът и тука се отнасяше равнодушно към плесниците и се стараеше само за това, щото неговата хладна, лишена от искрен патос реч да звучи на уровена на цирковите въпроси. Фалшът на гръмките фрази така удивително напомняше фалша на цирковия оркестър!
Думите „свобода”, „право на гражданите”, „благото на държавата” гърмяха като голям барабан. Нестройният шум на угодливите одобрения напомняха някакъв цимбал. Когато шутът заговори за своя патриотизъм, аз отново чух писъка на цирковия кларнет.
Гръм от ръкопляскания прекъсна моите размишления.
Ораторът, спускайки се от трибуната, стискаше наляво и надясно протягащите се към него ръце. Резултатът от гласуването беше вече предрешен.
Като минавах през кулоарите, аз видях една стара дама, облечена в черно. Тя беше обкръжена от публика и сияеше. Аз спрях един от тия прилично облечени младежи, които често се срещат в коридорите на министерствата и го попитах:
- Коя е тая стара дама?
- Това е майката на оратора. Как тя трябва да се гордее в тоя ден!
Гордост! А бабичката, която така горко плачеше на цирковия площад, нима не беше горда? Може би, ако старата дама в палатата на депутатите се малко по-дълбоко замислеше, тя също би си спомнила за онова време, когато нейният обичен син е лежал на коленете й и е хващал с ръцете си своята играчка?
Но всичко е относително в тоя свят. И гордостта. И срамът.
———————————
в. „Ново слово”, брой № 5, 07.10.1934 г. превод: К. Й
