Константин Бояндин

превод: Любомир Духлински

СВЕТЪТ, ТОВА СИ ТИ

Светът, това си ти, любима.
Смехът ти е като птича песен.
Слънцето е твоята усмивка,
дъждът е радостни сълзи.
Светът, това си ти, любима.
Всичките стихии - във една!
Устните ти са влажен огън,
кожата ти е стомана мека,
неустоима нежност,
благоуханна буря,
звънтяща тишина.
Ти си всичките стихии,
слети във една.
Където и да съм и ти си близо.
Смехът ти носи се по вятъра,
като усмивка е всяко утро,
дъждът е дар на утешение.
Където и да съм и ти си близо.
Светът, това си ти, любима.

ОБИЧАМ ТЕ, ЖИВОТ!

Обичам те, живот -
което би било странно вчера:
под краката изчезва опората
като лед във кипяща вода.
Обичам те, живот.
Потапям се до кръста в нирвана,
в тази, където има стонове, кръв,
звън на вериги и душа на куката.
Обичам те, живот!
Не ми вярваш, но те разбирам.
Говорим си с теб, макар засега
да говорим на различни езици.
Обичам те, живот -
и не искам ключовете от рая:
ще построя свой собствен рай
за да живея, препъвайки се във тъмното.
Обичам те, живот!
В редицата ежедневни открития -
ту в мръсотията или в тъмнината,
ту извисен понякога в блаженство,
ще полетя във небето,
и ще оставя графити в зенита:
„Обичам те, живот!
Така да си знаеш -
и за всичко ще ти простя!

КАК ДА ТЕ НАМЕРЯ?

Как да те намеря, мила?
Смехът ти е награда.
Светът ни се износи,
побеля и обедня, угасна.
Шумовете на нощта
са с привкус на разсъмване,
докосване до погледа -
всичко това не е тук,
не е сега и не за нас.
Чуваш ли гласа ми, мила?
Или струната на разногласие?
Песента ми е самота,
тъга и меланхолия.
Оплакването на пороя,
плача на листопада,
тъжният хор на дъжда
дали е в памет на това
че бяхме близки някога?
Как да те повикам, мила?
Наистина не знам.
Разстоянията как да отменя,
на времето далечината?
На чакането болката,
тежкото бреме на разлъката,
всичко, което
сърцето ми разяжда -
пепел от надеждата
и отчаянието
на острата стомана.

Как да те намеря, скъпа?

ЛОКОМОТИВЪТ НА ДУШАТА МИ

Локомотивът
на душата ми
събуди със свирката
ранното утро.
И под колелата
зазвъни
Морзов код
и бърза, скъпа,
към теб машинистът,
пиян безпричинно.
Всички стрелки
винаги са в грешна посока,
водят до задънена улица,
глуха и дълга.
И се мяркат влакове
покрай теб.
В далечината проблясва понякога,
къщата ти, ярко боядисана.
Но колкото и да искаш,
не можеш да се отбиеш
До твоя дом, до дома си.
Аз съм между Съмнение
и Надежда заклещен -
прелез не намирам към теб
по всяка посока.
Винаги
разровени
пътища.
Винаги непроходими…

МИГНОВЕНИЕ

Миг преди любовта
животът беше угнетяващо дълъг.
Беше постоянен като турбина,
краен, като скоба за стягане,
бездънна кал, лепкава тиня,
самоходна машина.
Отлети от нея, отплувай.
Миг преди просветлението
животът беше фалшиво блестящ,
неразбираем като черна кутия,
ужасно зъл - като древен гущер.
Бунище под жаркото слънце,
стърчащ среден пръст на Фортуна.
Вечният подвиг на празно смирение.
Това е важно за вас - повярвайте,
че нищо няма значение,
освен на чувството важността:
„Доволен съм от себе си,
доволен съм от съдбата си”.
Миг преди смъртта какво ще се случи?
Не тъгувайте, докато правите помена,
няма смърт - само едно обновление.

ЕСЕНЕН ДЪЖД

Есенният дъжд ми шепне в полумрака:
бурята премина, връщайки покоя на земята.
В крайна сметка това, което наруши мира,
беше просто сън, от бурята навеян.

Изминалият ден ни показа чудеса,
поредицата от нещастия разсея.
Това, което ни се струваше съдба,
бе просто сън, от бурята навеян.

Възхитен съм - разкри ми се законът
за щастие в живота ни от стари времена.
И фактът, че бях мрачен и ядосан,
бе просто сън, от бурята навеян.

Денят на дъгата е възвишен и велик,
Ден на знанието - няма го във книгите.
А това, че радостта ми вече не е с мен,
бе просто сън, от бурята навеян.

ИНОКЕНТИЙ ПИШЕ ЛЮБОВНА ЛИРИКА

Инокентий, пренебрегван от дамите,
реши да им посвети стихотворение:
за писане той се подготвяше дълго,
ще надмине със сигурност всички.

Инокентий е творец и поет най-висок,
всички хората с право са възхитени!
Дори сам Полтораки*, любимец на дамите,
не може да се равнява със Инокентий.

Майсторството си той на помощ повика,
скоро, скоро ще бъде оценен Инокентий!
Стилът е елегантен и свеж, всички сразява.
Дори Есенин би се възхитил на такъв!

Клавишът заседна и курсорът скочи нагоре.
Натисна бутон „Store” и отново той е готов.
Но изведнъж мониторът гасне! И светлината!
Отмъщава Фортуна на извършителя!

… Полтораки злорадо драска поезия,
през ред има „любов” или „морков”.
Инокентий пък страда. Пеят петлите,
а черен гарван се вие над хълма.

ИНОКЕНТИЙ ОТКРИВА „САМИЗДАТ”

Инокентий, известен поет и певец,
не е разглезен от слава и злато.
Накрая създаде раздел и за себе си,
той ще се самозарадва със „Самиздат”.

Осемстотин стихотворения той съчини
за любовта, странна и позабравена.
Ще се втурнат към раздел „инокентски”,
възхвалявайки го непрекъснато.

Минават часове, но все така няма гости.
Знаеш, само едни бездарни писатели…
Само един коментар: „Страхотна глупост”,
с най-наглия подпис „От Полтораки”.

Ядосан е Инокентий - планина от шедьоври
натрупаха се близо до печката газова.
Захвърли ги в кофата като ядосана буря -
ценните свитъци, покрити със писмена.

В безмерна скръб лежи Инокентий,
не ще ни да твори, нито да страда.
Над свитъците кръжи черен гарван,
украсявайки ги със шарени курешки.

——————————-

* Полторак - сребърна монета от 1,5 гроша, разпространена в монетните дворове на Бидгошч и Краков през 16-18 век. Синоним на безполезен дребосък - б.пр.