Димитър Стоевски

Една отлика у Чилингирова, която преди години изтъкнахме и на друго място, веднага се хвърля в очи при прочита и на новия негов роман: за автора е по-важно многоликото отражение само на едно събитие върху общежитието, отколкото отражението на много събития върху едно и също лице.

Но естеството на събитието трябва да бъде такова, че наистина да упражни всестранно въздействие, да обхване колектива, да има общочовешко значение.

Нравственият и социален мироглед на Чилингирова има ясно очертани граници; индивидуалното има значение само дотолкова, доколкото е в пряка зависимост от колективното или е насочено към него.

Каква проблема всъщност си е поставил да разреши авторът в този роман?

Интригата е съвсем проста, такава каквато е била и ще бъде в безчетни други романи преди и след него: бедно момиче, непознало още неумолимите житейски и обществени противоречия, става жертва на един облечен във власт съблазнител; тръпнещото моминско въображение прави от негодника очакван принц…

И макар да е подхвърлил сюжета на друга разработка, макар да го е поставил в друга, твърде отдалечена от нас епоха и среда, авторът, в края на краищата, не би могъл да стигне до друг нравствен изход, по-друг от онзи, до който са стигнали и ще стигат други романисти.

Решителна роля ще изиграе може би само изкуството му да ни представи злочестината на девойката в по-мрачни, по-сгъстени краски, с по-силен или по-лиричен патос, да разгърне по-правдиво открилите се внезапно в нейната душа бездни; и накрай, като призван страж на благонравието, на нравствената чистота, да разбуди по-силни и по-искрени чувства на състрадание към жертвата и на възмущение към прелъстителя.

Ако всичко това беше така, ако авторът не е имал наум да осветли тази трагедия от друга страна, ако не е съумял да усвои някакъв по-друг маниер на изложение и тълкуване, ако най-сетне тази случка не му е послужила само като необходима подробност за разгръщането на нещо друго, нещо специфично за нашия бит и нашия обществен порядък, - тогава този нов роман би бил безусловно излишен и ние бихме попаднали в съвсем крив път, ако схванем тая правилно централна случка като главна подбуда за създаването на романа.

Защото, действително, макар външно като жертва да е представена дъщерята, зад нея израства и запълня цялата рамка единствено злата участ, трагедията на бащата, пазвантина Желю, върху чийто избелял опълченски калпак „едно петно от сплеснати влакна издаваше отпред мястото, гдето някога е лъщял пиринченият герб, снет и запазен в дъното на сандъка - едничък спомен от някогашни дни на безимен героизъм и на вяра в бъдещето”; същият Желю, който още преди това носи в душата си жестоко огорчение от непризнателността на род и родина и с болка мълви: „Къде бе, Желю? - Ще ида да се бия: души ме нощта на турското, искам яснината на българското. На ти сега тебе яснина. Видя ли я? Една хапка хляб.”

После, сломен от поруганието на семейната му чест, едничкото, което е останало да го крепи в живота, оборил глава над опълченската си униформа, в душата му възкръсват картини: шепа борци на Шипка в неравен бой с турските пълчища; куршумите се свършват - срещу врага политат камъни и трупове; раняват го, и после, в лазарета, сам Столетов окачва на гърдите му Георгиевския кръст…

А наградата за неговия подвиг, за себеотрицанието му? Наградата от тая нова държава, чиито основи са споени и с неговата кръв? - Нощен пазач, да трака тежко с налчелиите си обуща по неравния турски калдъръм: „Пуста му опустяла и работата, и свободата! Да се скиташ като куче от сокак на сокак…”

С това го е озарила платената скъпо от него свобода, която и на други понякога се струва по-тежка от робството.

Чуди се и Илийко в ареста; „Обуй кучето в цървули, ако искаш да си изяде краката. И ние в нашата слободия ще си изядем краката, и ние в нашата слободия ще си изядем главите… Слобода. Слобода ли, вятър! - Слободия.” После, вън на улицата: „Едните да могат всичко, а другите нищо. Едните да им вземат и слънцето, а другите… Пфу! Пък то толкова хубаво си грее по земята!” И в мъката си той стъпва с крак върху светлото слънчево петно; „Тъй!… Мене ми погазиха слободата, пък аз погазвам тебе. Сега сме квит. Квит, щом светиш и на маскарите… Щом светиш и на вълка да вижда агнето.”

Тъкмо в тази насока ни оставя авторът да намерим оправданието на неговия роман.

Важно е за него да ни покаже опакото на една епоха, за която ние сме имали съвсем друга представа, която твърде много сме идеализирали; да ни покаже, че и подир толкова десетилетия ние все още сме роби на една страшна действителност в нашия обществен порядък, по-право, че днешният наш обществен порядък не е нещо ново, не е продукт на бързото ни, необмислено и гибелно стремление да гоним културата на европейските страни, а нещо съвсем самобитно, нещо завещано, неразлъчно от душите и нравите ни…

Благодарение на това, от романа се губят всички външни белези на местния колорит и той добива значение за племенното, за неизменно и съкровено българското, където и да се намира то.

А най-голямо негово качество се явява проведеният с такова голямо умение контраст; малката трагедия изпълва особено релефно върху общия хумористичен фон, наумявайки така Гоголевския похват.

Но хуморът на тия прости люде, техните шеги, подбивания и незлонамерени пакости се движат само по повърхността на душите им, докато в глъбините се таят будни нравствени чувства, чисти пориви към доброто и неотразима любов към ближния.

В тоя малък провинциален град, където „по средата на улицата тлее запалената смет, дими и пръска излеко своеобразната миризма на сено и тор”; където нехранимайковци намазват нощем портите с катран - белег на обществено заклеймяване; където, от желание да разнообразят дългия и зноен летен ден, шегобийци-еснафи закачат на гърбовете на селяните овчи опашки и блеят подире им; където поставеният пред отворената врата стол означава, че дюкянът е затворен; където, ако не се вършат шеги „градът хептен ще заприлича на умрял”, - в този богоугоден град с криви сокаци, посред мъчително еднообразния, изпълнен с плоски закачки еснафски живот на простите люде, които авторът незлобиво вижда откъм тяхната смешна страна, - тук, все пак, житейската мъдрост и нравствените закони не са угаснали.

В залисиите и суетнята, в крясъка и в дрямката, окото остава отворено за всяко зло, което дебне или вече се е явило.

Тогава настръхват всички - и първи, и последни. Закачливият, вечно пияният, влюбеният във всички моми, своеобразно, но тъй правдиво философствуващият Илийко, узнал нечистите домогвания на околийския началник, предупреждава Марийола: „Пази се, злото е голямо. Голям е и човекът… змиите, и когато ги отхрани човек в пазвата си, пак хапят… Когато ви се развали сахата, донесете го - ще го поправя. Душата… поправяй си я сама”.

Тогава, пред страха да видят извършена някоя неправда, някоя непоправима беда, която ще опозори не самите тях, а ближния, града, - довчерашните врагове си подават ръка и стават съюзници в доброто.

Една особено добра страна, която трябва изрично да се изтъкне, е съобразителността на автора - да навлезе съвсем постепенно в интригата, рисувайки най-напред твърде подробно нещата и хората, с които ще сплете тази интрига, немарейки даже риска да остави в недоумение читателя още в самото начало и дори да го изгуби.

А тъкмо този бавен подстъп, незагатващ с нищо интригата, е решил в положителен смисъл стойността на романа.

И с този роман Чилингиров ще остане в паметта ни повече, отколкото с който и да било от предишните.

—————————–

сп. „Българска мисъл”, брой № 6, 1935 г.