Продрум Димов

Наскоро проф. Милена Цанева ми изпрати последната си книга „Броеница”, която издателство „Колибри” е предложило на читателската ни общественост.

Името на тази забележителна представителка на литературно-критическата мисъл шества вече повече от шест десетилетия с подчертано престижно присъствие в литературните ни среди.

И това никак не е случайно, защото авторката е забелязана сред творците и почитателите на изящната ни словесност още през 1961 година, когато се появява на бял свят дебютното й заглавие „Светослав Минков”.

С тази си първа обнадеждаваща творба тя наистина дава заявка за едно амбициозно, добре целенасочено навлизане в света на литературно-изследователската ни сфера и още с първите си стъпки на старателен изследовател в полето на художествената ни книжнина, младата авторка впечатлява със задълбочения си поглед върху творчеството на Светослав Минков, като изгражда неговия творчески образ, поставяйки на критичните си везни и някои негови позабравени увлечения като млад автор в нахлуващите навремето в страната ни модни литературни течения.

Под влияние, обаче, на своя грижовен баща, водещия ни литературен критик Георги Цанев, тя насочва своите усилия към общуване с творческия облик на изтъкнати съзидатели на родната ни литературна класика.

И неслучайно през 1965 година се явява пред читателите си с примамливото си издание „Из творческия свят на Иван Вазов”.

С тази книга бъдещият професор по литература грабва спонтанно нашата общественост и това запалва безвъзвратно афинитета й към атрактивната вселена на автора на „Под игото”, решавайки да се заеме с една ненаситна разходка из мащабното творчество на първородния син на Минчо Вазов.

А за това не по-малка заслуга има и баща й, който горещо й препоръчва да се заеме най-напред с Пловдивския период на любимия ни народен поет. И плодовете от благородното й усилие не закъсняват.

През следващата 1966 година по лавиците на книжарниците ни се усмихва третата й успешна книга „Иван Вазов в Пловдив - 1880-1886″.

Така окончателно я завладява Вазовата тема, с която се сродява и към която често ще се връща в нескончаемите си творчески търсения и се утвърждава като най-добрият и авторитетен вазовед под българското литературно небе.

Потопена, обаче, безотказно в литературно-творческите ни води, младата изследователка все по-усърдно се вглежда и се опитва успешно да обхваща и анализира забързания ни и трудно уловим литературен живот.

Така през 1968 г. излиза от печат следващото й заглавие „Профили и етюди”, без да се отказва никога от започналото разораване на благодатната Вазова нива. Иначе, как да си обясним, че през 1973 г. тя е отново при читателите си с книгата си „Иван Вазов”, с която ни напомня, че няма намерение да напуска неговия трудно обхватен свят.

В същото време не престава да броди и из други литературни територии, за което свидетелства и литературно-критическото й издание „Петима поети” /1974/, в което заселва аналитични очерци за Фурнаджиев, Хр. Радевски, Вапцаров, Далчев и Багряна.

Съдържанието на тази творба очаквано предизвиква полемични несъгласия в част от писателските ни среди, чиито мирогледи и художествено-естетически позиции не им позволяват да приемат едно недопустимо, според тях, подобно съжителство на Христо Радевски с Атанас Далчев.

Но авторката намира компетентен език, за да постави на мястото им своите закостенели критици.

Така или иначе, доблестната дъщеря на академик Георги Цанев продължава да се движи уверено по избраните си вече творчески коловози и с нескрито самочувствие не престава да изгражда солидната си професионална зрялост.

Талантливото й перо реди нови, силно впечатляващи заглавия, които я извисяват сред най-престижните творци на нашето литературно съвремие.

И извървяла достоен път на ревностен творец, ценител на изящната ни словесност, в напредналата си вече възраст, решава да ни поднесе една своеобразна равносметка на изминатия път чрез чудесната си „Броеница”.

Асоциативно, повод за названието на тази автобиографична творба й дава броеницата на дядо й по бащина линия, дядо Цано, който често прехвърлял зърната на подарената му броеница, които го връщат към спомените от преживяното му дълголетно битие. Аналогично и внучката му наумява да ни потопи в нестихващия поток на все още неотшумелите й примамливи спомени.

А преживяното минало напира нетърпеливо в главата й и я заставя да застане пред белия лист. И още в първите си страници ни прави съпричастни в историята на татковия си род.

И ето ни в родното му село Борован, където ни запознава с неговите родители - дядо Цано и баба Цона. От тях, тя, внучката, която им е гостувала още в ранното си детство, ще вкуси от селския бит, характерните народни обичаи, традиции, вкоренената им обич към животните и сроденост с тежкия труд по нивите и кърищата на голямото врачанско село.

От баба си Цона слушала приказки за миналото, но най-много я връщала към четата на Христо Ботев, която минала през селото им и слуховете за загадъчната смърт на войводата, който, според нея, не бил убит с обикновен куршум.

Дядо Цано бил грамотен човек и изучил и двете си деца в София - баща й и леля й Цвета, сестрата на баща й. А по-късно старите скъсали с патриархалния селски бит, преселили се в София, където си купили две места, за да задомят и двете си деца.

С нескрита тъга и болка разказва и за нещастната съдба на майка си, Рада, чиито родители умират млади и осиротялата им дъщеричка тръгва да се спасява от споходилото я нещастие в София, където едва 17-годишното момиче започва работа, за да се изхранва, но успява да завърши средно и висше образование.

В големия град татко й, бъдещият учен, се среща с майка й, създават семейство, в което се раждат и отглеждат двете деца - брат й - Румен и тя - неговата мила сестричка. Оживяват скъпи спомени за майка й, която много ги обичала.

Високо образована, закърмена с ценностите на художественото слово, започва да пише стихове и през 30-те години на миналия век съдбата й отрежда място сред най-известните поетеси и писателки.

В топлата интелектуална атмосфера на гостолюбивата родна стряха двамата с брат й Румен поглъщат толкова много загриженост, родителска топлота, нежност и привързаност към книгата.

Брат й Румен се е радвал изключително много, че е батко на скъпата му сестричка, завършва медицина, посвещава се обаче на молекулярната биология и израства като професор с принос към любимата си наука.

С трогателно умиление разказва също така и за своя съпруг - Иван Пенев, наложил се като усърден медик, професор, обсипвал с удивителна подкрепа своите любими пациенти.

Но в същото време и пристрастен към поетичното слово, което го заставя да излива дълбоките си вътрешни вълнения в горещи стихове, приютявани даже в стихосбирки.

За щастие, имах възможност да участвам и в премиерно представяне на негова поетична творба в столичния литературен салон „Старинният файтон”.

Немалко редове тази изключително скромна авторка, изискан литературовед е посветила се на щастливото си детство, където получава и първите си уроци по литературно творчество, поощрявана и насърчавана от десетки гостуващи поети и писатели, обитаващи непрестанно техния рядко гостоприемен дом.

В течение на десетилетия домът им на ул. „Оборище” -12 е любимо място за гостуващи поети и писатели, композитори, художници. Там още се утаяват гласовете на Никола Фурнаджиев, Христо Радевски, Любомир Пипков, Ангел Каралийчев, понякога Дора Габе и мн. др.

Академикът и съпругата му Бленика са широко скроени и къщата им е винаги отворена за близки колеги, приятели и сродни души. Водят се спорове за автори, произведения, издания, четат се стихове, които изпълват литературното им съвремие.

Освен това - бистри се политика, вдигат се наздравици, пускат се шеговити приказки, но обичайно надделява приоритетно литературната тема.

Малката Милена се стреми, макар и от другата стая, да улавя литературните препирни, стараейки се да засели в услужливата си памет имена на автори, книги, стихотворения, разкази и неволно купува много неща от гостуващата духовита и словоохотлива, шумна аудитория.

И не след дълго започва да излива всичко, което придобива ненаситната й любознателност, излива върху листове от ученическите й тетрадки.

В тази благоприятна обстановка поникват първите плахи кълнове в плодотворната душевност на бъдещия успешен творец, израснал в солидно подготвен бъдещ литературовед, университетски преподавател, редактор в „Български писател” и приносен изследовател в Института по литература към БАН.

Нейният твърде увлекателен, непринуден и сладкодумен разказ напуска уютната домашна обстановка и ни пренася в една внушителна галерия от близки литературни творци, много от които, кой повече, кой - по-малко, са допринесли за нейното професионално израстване.

Намирам за изключително стойностни предложените ни спомени от сърдечните и неповторими съпреживявания с Никола Фурнаджиев и съпругата му - леля Надя, с честия им гост Христо Радевски, Любомир Пипков и жена му Роза, с „книжовника” Симеон Султанов, с красивата и талантлива Блага Димитрова, с Тончо Жечев, който е роден да ръководи и най-енергично я подкрепя при защитата на кандидатската й дисертация, посветена на пловдивския период на Иван Вазов.

С не по-малка благодарност и преклонение ни връща към спомените си за Петър Динеков, който се гордее с изследователското й дарование и застава до нея и в най-напрегнатите моменти по големия й път на дръзновен и упорит откривател на големите стойности в националното ни литературно богатство.

Не по-малко вълнуващи са тъжните й спомени за невероятно честния и чувствителен сърдечен колега Минко Николов, отишъл си от тоя свят в разцвета на младост и сили, разочарован от рухващите му светли мечти и идеали.

Обект на особено внимание, обаче, в книгата й са близките и изключително приятелски и колегиални отношения с Дора Габе, удостоена от природата с много физическа красота и обаяние, творческо дарование, но и натоварена с немалко разочарования в личния й живот.

В този ред на мисли ни въвежда и в бурния, хаотичен живот на Боян Пенев, който не може да обуздава неудържимото си увлечение по младите жени и си отива едва 45-годишен, несмогнал да реализира огромните си творчески възможности и да обогати родната ни литература с изумителното си дарование и многообещаващо присъствие в националното ни духовно битие.

Връщайки из дебрите на литературното ни минало и разкривайки характерни образи от неговите творци, авторката е отделила значителен брой страници и на сложните и деликатни взаимоотношения между Дора Габе и Елисавета Багряна - две върхови поетични имена в родната ни изящна словесност.

Тяхното стаено отдалечаване и периодично сближаване е обект на постоянно проучване и изследване от страна на литературните анализатори, които оценяват високо и творческото им присъствие в българската художествена книжнина.

Значително място в книгата е отделено и на разочарованието от постъпката на Блага Димитрова и Йордан Василев, които сътвориха нашумялото навремето издание „Младостта на Багряна” и публикуват любовни писма на Боян Пенев, свързани с изоставената поетеса от Добруджа, без да я потърсят за изясняване същността на взаимоотношенията й с нашумелия някога университетски преподавател.

Авторката е успяла да се добере до интересни детайли от интимния живот на Дора Габе и всичко е отразила в старателно водените дневникови записи по време на многобройните им срещи и разговори в писателската почивна станция в гр. Хисар.

И това безспорно й е помогнало да навлезе в самите дълбини на личното й битие, за да разкрие психологизма на тази дълголетна творческа личност.

Така пътьом тя успява да ни представи един по-обхватен портрет на авторката на „Почакай, слънце”, което ни помага да вникнем още по-добре и в нейната човешка същност.

Тези интересни спомени, заселени в тази чудотворна „Броеница”, ни удивляват не само с рядко родолюбивия си битово-семеен характер, но ни грабват и с многобройните приносни щрихи от ежедневното житейско и творческо битие на множество изтъкнати български интелектуалци, преживявали щастливи мигове в необичайно гостоприемния дом на академик Георги Цанев.

А това всъщност обогатява с нови неизвестни, но твърде същностни страници историята на българската литература.

Намирам, обаче, за изключително стойностно достойнство на книгата приложения в нея обилен и неоценим снимков материал, чийто документален език придава силно звучене в генезиса на родната ни художествена книжнина.

21.01.2025 г.