Лиляна Стефанова

Тодор Харманджиев беше слънчев човек. От ония надарени с щедрост личности, които раздават топлина и радост. В това беше и неговото писателско призвание. Неговият талант.

В младите си години, писателската среда, заобиколена от надути „величия”, празнодумци, злонамерени „доброжелатели”, завистливи нахалници, присвоили лесно името „писател”, аз се чувствах като „у дома си” край неговите широки рамене.

Беше ми хубаво да го слушам, слят с гения на народа ни и безкрайните народни остроумия, да крача до него, до земната, непоклатимата осанка на истинското.

До мен цветна, смела и неподправена струеше сладката приказка на поколения ярки, безименни дарования.

Тодор Харманджиев беше от ония личности в литературата ни, които само раздаваха. И изобщо не се интересуваха какво получават. От ония, които никога не се оплакваха и на никого не вадеха нож. В него бе въплътена една благородна българска традиция.

Израснала в учителско семейство, интуитивно откривах своя невидима връзка с него. Беше добър. Но не само наглед. А истински. Учителят и писателят в него бяха неделими.

На младини, когато завеждах отдел „Поезия” на вестник „Литературен фронт”, ми беше особено драго, че преди мен е оглавявал този отдел Тодор Харманджиев. И поезията ни свързваше.

Помня един от неговите заслужени празници - юбилей в родния му град Враца. Помня уважението, любовта, възхвалата на негови читатели, почитатели, приятели.

На всички, които познават и високо ценят и „Краят на едно детство”, и „Грешницата”, и „Пълната къща”, и „Вечерна графика”, и много други негови творби в различни жанрове.

Заедно с това и огромния му принос в областта на превода, на дълголетния стремеж да срещне нашата читателска публика с класици на западноевропейската и руската литература.

Помня в оная юбилейна вечер и безценното излъчване на неговата съпруга, част от всичко, което бе постигнал и преживял. Питам се: дали тогава успях да му кажа пред всички онова, което носех в сърцето си за него?

Сега, след толкова години, погледът ми пак търси под бухналите му вежди онова послание, което могат да изпращат само очите, които обичат хората и словото.

А неговото слово е също като него - земно, искрено, пълно с човешко очарование и прости истини.

Езикът на писателя е самият писател. Неговият език беше само негов, оригинален.

Когато говореше, думите се усмихваха като душата му, разцъфваха в хиляди закачливи, игриви и сладострастни нюанси. Можех да го слушам часове заедно с група колеги, с които винаги го наобикаляхме.

В хармана на името му благословеното жито се превръщаше в бъдещия хляб. Винаги съм мислила, че в Тодор Харманджиев, писателят и човекът, мъдрецът и приятелят има нещо голямо, ароматно и насъщно като хляб.

Не зная за кой друг от нашите писатели бих могла да изрека тия думи. Да бъдеш добър като хляба, е велико.

Хлябът винаги е с нас. Така е и с Тодор Харманджиев.