ВЪРКОЛАК
Страшен човек беше дядо Митан.
Една лятна вечер нощувахме в Балкана. Бяхме наклали голям огън, седяхме и приказвахме.
Някой отвори дума за самодивите.
„Ха, самодивите ли? Чакайте да ви разкажа нещо!”, извика Йончо. „Преди двайсетина години дядо ми минавал нощем край една река. Вървял си човека и си мислил за нивите, за добитъка, а на ум не му идвало, че може да е нагазил някакво омагьосано място.
По едно време гледа: край една върба играят три жени, облечени в бели дрехи. „У-ху-у-у”, викат жените, скачат и извиват кръшно хоро. Дядо ми стои, не мърда. Иска да се прекръсти - ръката му вдървена. Мъчи се да прочете молитва - устата му приказват лоши думи.
„Брей, каква е тая работа!”, си мисли той и леден пот облива челото му. Че като си плюл на нозете - беж да го няма. Бяга оня ми ти човек, а по стъпките му тичат самодивите. Видели го. Той бяга - те след него, той бяга - те след него.
Най-сетне, дядо ми стигнал вкъщи, треснал вратата и се явил пред челядта като изскочил из гроба мъртвец. Лицето му било жълто, очите обърнати, не можел да продума, целият треперел. С това, с онова - свестили го. Насмалко щял да умре.”
„Същото се случило и с моя чичо, само че нему се явила друга нечиста сила”, подхвана Дойчин. „Една вечер той се връщал с коня си от воденицата. Като дошъл до турските гробища, насреща му излязло едно яре.
Чичо ми скочил, хванал ярето, вързал го здраво за нозете и го окачил на самара. После яхнал отново коня и продължил пътя си. Добре, ама като минавал край една круша, нещо извикало: „Бай Будине, дай ми ярето!”.
Обърнал се той и видял на върха на крушата един арапин.
„Дай ми ярето!” викал арапинът.
„Ярето е мое!”
„Дай ми ярето!”
„Ярето е мое!”
Стигнал чичо ми в село, слязъл от коня. Гледа и се чуди. Няма яре, няма дявол…”
„А бе я оставете тия приказки, ами да вземем да хапнем нещо, че червата ми се мотаят от глад!”, извика Лальо, като пъхна в жарта едно голямо дърво, което димеше и тлееше настрана от огъня.
„Вярно”, намеси се Камен „ако речем да ги развържем, те край няма да имат, ами я да ядем, че и моите черва не са май от мирните!”
Разшавахме се. Всеки присегна към торбата си. Наизвадихме хляб, лук, сирене. Започнахме да ядем.
„Ех, да беше сега при нас онова яре, дето го уловил чичото на Дойчин!”, подхвърли Лальо. „Да го сложим на огъня, че да видите каква вечеря става. Триста арапи не могат ни го взе из ръцете!”.
Дядо Митан който седеше през всичкото време мълчалив край огъня, стана, поизкашля се и каза:
„Момчета, искате ли мляко?”
„Мляко ли?”
„Ха!”
„Какво мляко сънуваш?”
„А бе кажете искате ли мляко, па не питайте!”
„Искаме, как да не искаме, ама откъде ще го вземеш?”
„Моя работа, дайте ми едно котле!”
Йончо скочи и размаха дългите си нозе в тъмнината. Докато ние се смеехме и закачахме стареца, той се върна и донесе котлето, в което варяхме чорба за обед.
Дядо Митан взе съда, поогледа го, обърна го оттук-оттам и рече:
„Вие почакайте, а аз сега ще дойда!”
И той се спусна по пътечката, като се опираше на тоягата си, сетне изчезна зад една скала.
„И тази хубава! Че откъде ще има мляко в тия камъняци? Да бяхме долу, в селото, разбирам, ама тука!…”
„Ама вие вярвате ли това, бе? Кой го знае какъв капан ни готви!”
„Чакайте, аз ще надникна да го видя що прави!”
„Недей, може да го разсърдиш. Нали ги знаеш старите!”
„Хайде на здраве!”, извика един глас току над самите ни уши.
Ние се обърнахме и останахме смаяни, когато видяхме стареца, изправен до нас. Той стоеше подпрян на тоягата си и ни гледаше със засмяно лице. В едната си ръка държеше котлето, което се клатеше под тънката си вита дръжка.
„Че откъде изскочи бе, дядо Митане?”
„Хайде на здраве, момчета!”, повтори старецът, като се приближи и приклекна над огъня.
Всички се струпахме наоколо му.
„Дай да видим!!”
Ала щом погледнахме в котлето, ние се дръпнахме изплашени настрана.
„У-у-у каква е тая кръв?”
Дядо Митан стоеше неподвижен пред огъня с опулени, страшни очи.
Пламъците бягаха по лицето му: той ни се виждаше като чемерно сенище.
„Хайде де, не искате ли мляко?”
„Не пиеме кръв!”, извика сърдито Камен.
„Каква ти кръв бе, юначе? Я си отвори зъркалите, че виж, що има в котлето!”, изкиска се дядо Митан, като протегна ръка и пъхна съда под носа на Камена.
„Я, мляко!”, прошепна Камен.
„Мляко!”, завикахме ние един след друг и се натрупахме отново около стареца.
„Мляко зер!”, говореше беловласият човек. „Като го гледате на огъня, разбира се, че кръв ще гледате. Ха сварете го сега, че други път да помните дяда си Митана!”
„Откъде го взе бе, дядо Митане?”
„От месечината!”, отвърна усмихнат старецът.
Дълго молихме дядо Митан да ни каже откъде бе взел млякото, ала той седеше все тъй неподвижен и мълчалив като преди, гледаше ни и си мислеше нещо.
Направихме попара, извадихме лъжиците и загълтахме лакомо вечерята, сякаш не бяхме яли Бог знае откога.
Млякото беше прясно, току-що издоено.
Когато не остана нищо в котлето, ние се облизахме сладко-сладко, търколихме се край огъня, завихме се в ямурлуците и захъркахме с всичка сила.
Рано сутринта, преди да подкараме овните на паша, дядо Митан се сбогува с нас и потегли надолу, към равнината.
На пладне срещнахме един селянин, който отиваше за дърва. Той ни разправи, че снощи в селото им умряла една крава, нападната от върколак.
Оня ден добичето си било здраво, а тая сутрин го намерили в кошарата с изпънати нозе и кърваво виме.
Уморил го дядо Митан, който се превръщал нощем на върколак и ходел да дои козите и кравите.
—————————–
в. „Стрелец‘, бр. 9, 01.06.1927 г.
