ПО СЛЕДИТЕ НА ПОРНОМАФИЯТА

Мария Филипова-Хаджи

откъс от романа  „Четвъртият стълб” - публикуван на български, руски и узбекски

Не можах да спя спокойно. Някакви кошмарни сънища ме будеха цяла нощ. На стола чакаха изгладени новите ми дрехи, които си купих специално за срещата в телевизията. Направих си прическата, облякох се, гримирах се и се загледах в огледалото. От там ме гледаше красива млада жена, с чупливи дълги, червеникави коси, която нямаше нищо общо с вчерашната бледа и плаха, вързана на опашка, състарена от грижи.

- Всеки ден да се правиш така! - насърчи ме Арети.

- И за кого? - усмихнах се.

- За себе си. - добави старата.

- И да се гледам само аз? О-ох, манула! Ако има за кого и за какво - ще се правя.

Побързах да изляза по-рано и точно в десет часа бях пред вратата на телевизията. Почуках - заключено. Почаках малко, мина четвърт час - никой не се задаваше от никъде. Съседната врата беше вход за кафене. Влязох там, като се надявах, че колегите от телевизията там си пият кафето и ще разбера кога идват. Младо момче зад барчето ме информира:

- Те идват след обед към три часа.

- Определиха ми среща в десет, затова дойдох - рекох.

- Попитайте отсреща в музикалния магазин! Собственикът имаше участие в едно предаване, познава ги, може да знае повече от мен. - посъветва ме младежът.

Отправих се натам. Влязох и обясних на собственика подробно за рекламата, за телефонния разговор, за срещата, като се надявах така да разбера повече, защото нещо ми се стори съмнителна цялата тази работа. Мъжът от магазина и без това ме разпитваше и като ме изслуша, рече:

- Това сигурно е бил Вангелис. Той ви се е обадил. Отидете в офиса му, намира се на две пресечки от тук - ремонт на телевизори. Лесно ще го откриете.

Тръгнах почти ядосана и обидена. Не беше трудно да открия Вангелис. В разхвърления офис, сред разглобени телевизионни и радио-приемници, кабели и какво ли не, седеше дребно човече, на глед добродушно и усмихнато.

- Добър ден! Вие ли сте Вангелис?

- Да. Кажете!

- Аз съм Мая, журналистката, с която разговаряхте по телефона.

Вангелис се изправи и подаде ръка малко сконфузен. Продължих настъпателно:

- Вие ми определихте среща в телевизията, аз помислих, че сте колега, а то какво излезе - телевизията заключена и аз трябваше да водя разследване, докато ви открия. Така и така съм дошла, кажете ми за какво става дума, след цялата тази история.

- Да, това е моят телефон, той се изписва на екрана, вие на мен се обадихте и с мен разговаряхте. - отвърна малкото човече и спря, сякаш с това изчерпа обяснението си.

- Рекламата ви ми е ясна - печелите клиенти. А какъв подарък получава онзи, който ви се обади? Не съм дошла за подарък, питам само от любопитство.

Усещах, че тук има нещо нечисто.

- Да, аз работя за тях. Поправям им това-онова. - Вангелис седна и гузно се наведе над работата си.

- Вие не ми отговорихте на въпроса. А откъде знаете, че искам работа? - настървено попитах.

- Нали вие ми казахте! - отвърна Вангелис, доволен, че намери бърз отговор този път.

- Но вие ми се обадихте с предложение за работа - „да си изкарвам допълнителни пари”. За какво става дума?

- Да. И вие ми казахте, че искате. Нали така беше?

- Но вие пръв ме попитахте. Какво имахте предвид?

- Ами вие като се обадихте първия път, казахте, че сте журналистка и аз казвам на Такис, нали го знаете - който е шефа на ТВ-то: „Да помогнем на това момиче! Хора сме.”

- Добре. Но аз се обадих във връзка с рекламата, не съм питала за работа. Вие сам ме попитахте. Каква работа имате предвид?

- Но нали вие ми казахте, че искате работа.

- А бе, човек, вие сам ме попитахте.

- И вие казахте, че искате. Нали така беше?

- О-о-о, този разговор може да продължи така до утре. Хайде сега, кажете за каква работа става дума!

- Трябва да говорите с Такис. Аз съм говорил с него. Казах му: „Да помогнем на това момиче…”

- Това го разбрах. Но вие ми се обадихте, определихте ми среща, на която ви нямаше, а аз очаквах, че с вас ще говорим за работа.

- Да де. Нали ми казахте, че искате.

- Пращате ме, обаче, при Такис.

- Е, той си отговаря за телевизията. С него ще говорите. Аз съм му казал…

- Разбрах какво сте му казал. Добре.

Усетих, че тук ми се отваря странна работа. Имаше нещо, което трябваше да разбера. Докато разговаряхме, в офиса влязоха две жени. Бях много нервна и не се заслушах в разговора им, и тъкмо да си тръгна, Вангелис ми каза:

- Чакай малко тук, след пет минути ще се върна!

В работилницата имаше желязна стълба, която водеше нагоре и той се изкачи по нея, а жените тръгнаха заедно след него. Аз застанах на вратата, готова да си тръгна, само любопитството още ме задържаше. След няколко минути всички заедно слязоха, жените си тръгнаха и Вангелис каза внезапно:

- Искате ли да ви направя една снимка?

- Каква снимка? Защо?

- Снимка. За спомен.

- Вие добре ли сте? Как така ще ми правите снимка?

- Както виждате, аз правя и снимки - и посочи своя фотоапарат. Имам добре оборудвана фотолаборатория на горния етаж, просто питам дали искате. Ето, тези две жени, които бяха тук, са майка и дъщеря. Майката идваше да ме моли няколко пъти, да направя снимка на дъщеря й.

- Майката моли теб, ти молиш мен… - казах с ирония.

- Не ме разбрахте! Предлагам ви само снимка за спомен. И тази жена искаше да направя снимка на дъщеря й, след което да направя колаж в интернет за порнография. Можете ли да си представите? И всичко това само за 50 евро? Хората са бедни, имат нужда от тези пари за хляб. Какъв живот, а? Можете ли да си представите?

- И кой да плати тези 50 евро? - попитах смутена.

- Как кой? Аз им платих. Просто не мога да разбера тези хора. Като се сетих, че имам дъщеря на тази възраст… Вие как мислите? Да помогна ли на тази жена или не?

- О, това си е твоя работа. Изобщо не разбирам от тези неща. На екрана на телевизора пишеше едно, по телефона ми казахте, че идвате да ми донесете подарък, после ми предложихте работа, определихте ми среща в телевизията - там няма никой, аз ви издирих - сега съвсем други неща ми говорите… Работата е ясна и по-добре да си вървя, не ме занимавайте с вашите глупости.

Тръгнах по уличката, която водеше към църквата „Фанеромени”. Пред входа седеше майката на онова момиче, от ателието на Вангелис. Пушеше сама. Мислех да я попитам за случката, но нещо ме поведе към църквата и не посмях. По-добре да не се забърквам. Влязох в църквата, където единственият посетител беше момичето. Не се стърпях да я заговоря:

- Извинете, може ли да ви попитам нещо?

- Часът е три (и ора ине трис) - каза момичето на гръцки, с необичайно висок глас, без да съм я питала колко е часът и веднага се обърна към иконите, като леко се приближи към мен. И добрата акустика в църквата ми донесе нейният шепот, от който едва долових думите: „Аврио дио пляже.” Тъкмо да я попитам: „Какво ми казахте, не разбрах?” Тя се обърна и бързо тръгна към изхода, където беше влязла майка й. Двете бързо излязоха от църквата. Аз седнах и по памет си повторих: „аврио дио пляже”. Какво беше това? Как какво? Аврио е „утре”. Дио е „два”. Пляже - на плажа. Но двете думи са на гръцки, а третата е на руски, без предлог. Леле, тая е рускиня! Ами да! Казала ми е: „Елате утре в два часа на плажа.” Защо ми каза колко е часът, без да съм я питала? Да не чуе майка й, че разговаря с мен? Какво става тука, къде ме водиш, Господи? Нали ми каза да отида в Едем. Какъв е тоя aд, каква е тази бъркотия?

Тръгнах си към Арети, но как се забравят тези неща. Мога ли да спя спокойно след всичко това? В голямата жега ходят на плажа само чужденците, за да използват слънцето, също и жените, които се грижат за възрастни хора, докато онези спят. Тази сигурно се грижи за някоя старица, или старец. Но защо беше с майка си при Вангелис? Защо се качиха на горния етаж да се снимат? Защо майка й скочи като ме видя и влезе след мен в църквата? Какво ми пречи да отида на плажа, тя сигурно ще бъде там сама и ще ми каже. Ех, пусто любопитство! То се знае, че ще отида!

Ще пропусна мрънкането на Арети, както и всички клюки между снахите и дъщерите й, които друг път слушах за забавление, сега умът ми беше: кога ще съмне и кога ще дойде след обяд. Та това е цяла вечност! От много мислене през нощта спах съвсем малко. Дори ми се присъниха отново някакви планини, коне, странни хора - несвързани неща, които се опитвах да разтълкувам, но нищо не се получи. Конят е добър знак, но нали все съм на път, какво друго да сънувам, освен походи. Времето течеше тягостно. Така или иначе, обядвахме и Арети се тръшна да спи. Аз тръгнах за плажа.

- Не стой много на слънце! - провикна се Арети, също както би се провикнала и мама - затова я обичах.

Отидох по-рано от два часа. Мина повече от половин час - от момичето няма следа. Няма как да я пропусна, защото плажът беше почти пуст. Тук-там се виждаха по двойки жени, които със сигурност бяха чужденки. И един рибар до големия камък. Зададоха се две фигури, които слизаха по стълбите. Докато се приближат, разпознах момичето. След вчерашното ни странно общуване, не бързах да я заговарям, нито да махна с ръка. Когато приближиха, забелязах, че другото момиче беше азиатка. Седнаха наблизо. Чувах говор, но не разбирах на какъв език говорят. Моята „позната” застилаше шезлонгите, а азиатката стоеше права. В един момент „моята” извади от чантата надуваема топка и я подхвърли на азиатката, да я надуе. Онази я хвана във въздуха и рече: „Рахмат!”

Какво? Само дето не подскочих! Рахмат ли рече тая? Стига де! Ощипах се, да видя дали не сънувам. На узбекски „рахмат” е „благодаря”. Не бях на себе си! Тази е узбечка! И кой я пуснал тук сама? Нещо става, или тепърва ще става, в туй съм сигурна вече.

Мина близо един час, двете момичета си играеха, къпеха се и изпичаха на слънце, наоколо никой не се мяркаше, само рибарят поглеждаше странно към тях. Стоя и чакам. Все пак чух имената им, докато си подвикваха: моето момиче е Лена, азиатката е Махира. Мислех, че Лена ще дойде при мен, да ми каже нещо. По едно време топката им падна близо до мен. Мислех да стана и да я подам, но тя изтича, взе топката, а на хавлията ми тупна една сгъната хартия. Бързо я взех и я стиснах в ръката си. Не я погледнах веднага. Скрих я при вещите си. Потопих се в морето, а изгарях от нетърпение да прочета тайното писмо. Докато бях във водата, видях, че момичетата си тръгват. Дали не пропуснах нещо, може би трябваше да отговоря, а аз още не съм прочела бележката. Те си тръгнаха, а след тях тръгна и онзи рибар. Я да си тръгвам и аз, че наоколо стана съмнително пусто. Когато се изкачих по стълбите и се спуснах от Псилалоня към центъра на градчето, се осмелих да извадя бележката. Беше написана на латиница, а думите бяха на гръцки, но се усещаше руският в тях, по липса на членуване, или някои окончания. Като разтълкувах грешките и липсващите думи и букви, смисълът беше така:

„Вчера фотографът каза, че сте журналистка. Моля помогнете да избягам! Жената вчера с мен е Ставрула. Тя ме продаде в нощен бар в покрайнините на Егио.”

Работата ясна. И си изработих версия: най-вероятно вчера Лена е помолила Ставрула да я пусне да си запали свещ в църквата. Ставрула е останала отвън да пуши и като ме е видяла, понеже вече знаела за мен, веднага влезе в църквата. Най-вероятно е имало още някой да пази тях двете. А рибарят на плажа - сигурно е един от пазачите. И онзи мишок, Вангелис, ми каза, че са майка и дъщеря! Добре, но аз какво правя? Нищо. Сетих се за една зала, където ходех да ползвам интернет, сприятелихме се със собственичката и тя ми казваше, научила от сина си, че накрая на градчето имало бар, където танцували българки, рускини, румънки - но били „момичета за всичко”. И как да отида там? Не става. Да помоля сина й - тя няма и да го пусне. А кого да помоля? На кого да кажа? Кого имам тук? Боже, помогни!

Прибрах се вкъщи и се влачех като премазана. Мисълта, че това се случва в този малък град не ми дава покой. И какво се случва в големите градове, само Бог знае. Арети като видя изражението ми, веднага започна:

- Нали ти казах да не стоиш много на слънце!

- Не съм стояла, уморена съм. Искаш ли да ти дам едно кремче, или сок?

- Ядох, не искам. Ще седна отвън под палмата, ела и ти - ще ти разказвам.

- Добре, отивай и аз ще дойда.

Арети ще ми разказва за младините си. А мен огън ме гори.
Веднага позвъних на колежка от български вестник в Атина:

- Дина, попаднах на следите на порномафията. Нашите момичета са заключени в един бар. Нямам документи и не мога да направя нищо. Ако можеш ела, или прати някой.

- Мая, имам много работа, не мога. И какво да правя? Знаеш ли, всичко е свързано, само можем да си създадем неприятности за себе си. Не си търси белята - това е моят съвет. Да са си мислели къде ходят - нас що не ни отвличат?

- Обади се на някого! Може би в полицията, в телевизията, в България или в посолството, настоявах аз.

- Добре. Но не мисля, че ще помогнат.

След малко мислене, сетих се за една колежка от телевизията в София. Предварително си написах няколко изречения, за да предам информацията бързо. Иначе, докато тя разбере коя съм, докато ми зададе въпроси „какво правиш там”, „добре ли си” - все излишни думи, които струват пари. Позвъних. Обясних кратко. И тя отговори подобаващо:

- Няма кой да плати тази командировка, миличка. Говориш за сценарий на крими филм. Води си записки, пиши, снимай каквото можеш и това е. Няма кой да дойде да отключи нашите момичета. Ти защо не ги питаш първо, дали въобще искат някой да ги отключи? Може да са се съгласили.

Дали пък не е права! Да, но Лена иска помощ. На коя руска медия да звъня? Само си губя времето и се набутвам. Арети се провикна от двора, снахата от горния етаж донесла сладолед. Само ми е до вас сега!

…Минаха два дни. От мисълта ми не излизат Лена и Махира. Но какво мога да направя? Нямам нито легални документи за пребиваване, нито власт, нито познати - нищо и никой. Махира явно е узбечка - каква е нейната история, тя си знае. Вечерта на двора се събраха дъщерите на Арети и две съседки. Оставих ги да си говорят техните приказки и тръгнах по залива за снимки. Вървях дълго време по пясъка. Чувствах се самотна и безпомощна. Имах нужда да вия като куче. Вместо това - запях: „Излел е Делю хайдутин…” Ех, как звучеше тая песен преди години, по долината на река Сърдаря, на онова турне с екипа на телевизия Ташкент! И тогава имах проблем, нямах пукнат грош. Но ето, минало и заминало. Къде е онази жена, която все казваше: „Защо аз ще мисля, има кой да мисли за мен - който ме е създал!” Правилно. Това означава ли, че няма нужда да мисля за момичетата? Има зов за помощ. Значи, трябва да се мисли.

Изпях една песен за Черно море и рибаря - тя пък доведе други спомени и по лицето ми потекоха сълзи, а вятърът погали косата ми. Край брега имаше празна, изоставена къща. На прага на тази срутена сграда стояха прегърнати момче и момиче и се целуваха. Нямаше порта, а влюбените стояха като жив портрет, в рамка. Искаше ми се да снимам тази невероятна снимка, но не исках да смущавам влюбената двойка. Все пак се приближих и казах:
- Не се срамувайте! Аз съм чужденка и искам да направя тази снимка за спомен, ако нямате нищо против. Влюбените се съгласиха.
Благодарих им и отидох да седна на една пейка, да погледам в далечината красотата на Коринтския залив.

Върнах се и заварих компанията още на двора. От какво трябва да е сътворена душата на човек, за да превключва емоциите си толкова бързо на различни вълни, гами, децибели и прочее. И като ти видят физиономията отнесена, започват въпроси „какво ти е” и следват лекции за живота, като си мислят, че ти помагат да преодолееш носталгията. Откъде да знаят хората, че сме на различни планети.

През нощта до късно не заспах. На разсъмване сънят ме събори. По едно време чувам в съня си гласът на Арети:

- Мая, Мая…, ела бързо! Двама мъже те търсят - имат мустаци, облечени в черни дрехи, единият с чалма на главата, а другият - с шапка-бомбе.

Скочих сънена. Защо ме вика Арети? Какви са тия мъже, дето ме търсят? Странно! Изтичах в стаята на Арети и видях, че все още спи. Невероятно! Кой ме повика? Не видях никого на сън. Но чух истински глас! Свикнала съм никога да не отхвърлям такива странни неща, може би са знаци, които трябва да разтълкувам. Затова цял ден тези мъже стояха в главата ми и ги разигравах в най-различни варианти, смешни, тъжни, любовни… но все си оставаха загадъчни. Такива щяха да си останат. Но пък ми хрумна една идея и въобще не знам дали имаше общо с този сън.

Вечерта разрових всичкия си багаж и измъкнах едно дълго черно манто, от рода на шлиферите, което все се канех да изхвърля, когато идвах валеше и го взех със себе си, но май беше вече ненужно, а ето как потрябва. Намерих един шал на ситни квадратчета - пипитен. След дълги размишления и ровене измъкнах едно приспособление за завързване в косите, което правеше косата дълга. Бях го купила от пазара за дъщеря си, а после купих и за себе си, та бяха две. Приближих се до огледалото и го сложих на лицето си като брада. Стига де! По-голяма глупост не можах ли да измисля! Веднага ще ме пипнат. Защо пък не? Я да видя: на косичките вързах внимателно ластичета и нахлузих едното на главата си. Отгоре си завих чалма. Сложих тъмни очила. Черното дълго пардесю. Ръкавици. Гледам се в огледалото и се чудя: да се смея ли, да се съжалявам ли, или просто да се възхищавам на идеята си! Ами надолу? Черен панталон - имам. И обувки черни имам. Пъхнах всички тези атрибути и аксесоари в чантата, добавих за всеки случай още един шал и каквото се сетих. Сега остава да размишлявам: какво правя ако ме хванат. Първо: ако ме хванат онези от бара - ще разберат от картите ми, че съм журналист и ще гледат да се отърват от мен, като ме изпъдят и заплашат, защото иначе ще стане международен скандал. Няма как да ме очистят пред хората в бара. Че какво им пречи да ме дръпнат зад бара? Бам! - и готово. А пък ако ме хване полицията - тъкмо ще им разкажа на какво съм попаднала, та дано да се намесят и да помогнат. Просрочила съм си визата, защото съм попаднала на следа и съм искала да помогна на приятелка, да я спася. Да бе, те хората трева пасат! Ами тръпката? Ами ако мине всичко както си го мисля? Тогава съм герой! Каквото ще да става. Ох, има още нещо: трябва Арети да заспи. Ами ако ме потърси през нощта? Ей тогава втасахме! Предпочитам полицията или мафията да ме заловят, отколкото Арети да каже, че през нощта съм отишла при любовник. Ще умра от смях и глупост! Никой няма да ми повярва на истината, че мъж не съм и сънувала от много месеци! Каквото ще да става - то кълбото като се търкулне по надолнището, иди да го спреш. Пусто любопитство - нищо няма да ме спре и мен. Пъхам всичките си спестени пари в едно портмоне, окачено на врата ми и скрито под дрехите. Вътре са ми личните документи. Пуснах на Арети един любовен филм с нейната любима Ангелики, за да не заспива рано, та да се катурне в полунощ и аз да изляза. Още към десет часа Аретула взе да клюма. Аз я будя:

- Ела, манула! Пропускаш филма.

Добре, ама манулата се търкулна на кревата и заспа. И тъкмо се ослушвам дали да тръгвам, дали не правя глупости - тя се ококори. И като кукна в трапезарията, па като започна да ми разправя каква булка била - също като тая Ангелики от филма… Край! Планът ми отиде на кино! Нищо не стана. Стана никое време. Легнахме.

На другия ден, пак по същото време отидох на плажа. Взех със себе си чантата със снощните атрибути. Този път аз се приготвих с готова бележка като Лена. Момичетата дойдоха. Стори ми се, че никой не ги следи. Поне наоколо. Но отдалече сигурно имаха „опашка”. Внимателно „изпуснах” бележката върху шезлонга на Лена. На нея бях написала, „да вземе чантата, която ще „забравя”". След малко си тръгнах. Оставих им атрибутите, ако решат да се дегизират. А ми се искаше да отида в бара, щях да прежаля двеста евро и предрешена като арабин, да вляза при Лена, уж като неин клиент, да ми разкаже всичко. Не можах. Дано поне те успеят! На излизане от плажа срещнах „рибаря”. Идеше ми да му покажа среден пръст и да река: „Аргисес, агапи му! Опоздал! Закъснял!” И дано!

Когато тръгнах по улицата, която минава край гарата, отнякъде изскочи рокер и рязко мина край мен с мотора си. Минах през гарата и излязох от другата страна. Оня отново изскочи отпреде ми и даде газ точно пред мен. Няма да е от мафията. Сигурно е приятел на един откачен, на когото не обърнах внимание и той е накарал приятеля си да ме сплаши с мотора си. Откъде ми идват тези версии - не знам. Но трети път онзи мина край мен, дори извръщаше глава към мен, след като ме отмине с мотора - а това беше явно, че ме плаши. И като зави по другата улица, аз се мушнах в онази запустялата къща, където снимах двамата влюбени. Постоях там. Мотористът ме изгуби. Ще плаши гаргите! Прибрах се без проблем, дори с малко лекота - дано да съм свършила най-полезната си работа тук!

След няколко дни Един колега от България ми се обади от Атина, че бил в командировка и ще мине да ме види.

- С кола ли си? Не, няма да ме видиш, направо ще ме преместиш! Отивам във Волос.

Така беше най-добре. Тук нямах повече работа. Обходих всички българи, написах репортажи, записки стотици страници - има и за книга, а онзи рокер ако е бил от порномафията - по-добре да изчезвам, да не се набутам някъде.