Чезаре Павезе

превод: Любомир Духлински

Сандра прекара цялата сутрин, без да помръдне нито крачка от гарата. Накрая се отправи по булеварда, чиито дървета приличаха на големи букети цветя. Вървеше, разглеждаше витрините, спираше и понякога се обръщаше назад. Скоро тя забеляза, че къщите стават все по-ниски и по-ниски, че небето на хоризонта е напълно безмълвно и че булевардът свършва с някакъв невъобразим завой, сякаш се готвеше да скочи нагоре. После спря нерешително, очите й се плъзнаха от витрините, пълни с плодове, към дърветата и високите прозорци на къщите.

Някъде наблизо имаше море. Сандра си пое дълбоко дъх, но всичко, което усети беше острия, досаден аромат на цветя. Тогава тя се върна назад, опитвайки се да намери кафенето, което беше виждала преди. Дълго време не можеше да го познае и беше сериозно ядосана на себе си, но най-накрая забеляза плетените върбовите маси, скрити зад колоната на портика и разпръснати в безпорядък в сенките. Зад тях вече седяха няколко души с безразличен вид и скръстени на гърдите ръце. Тук обаче не се виждаха жени. Сандра влезе в кафенето, без дори да погледне клиентите. И докато пиеше млякото си на тезгяха, лишена при това от каквото и да било внимание от сервитьора, тя помисли, че това течение на живота, очевидно, не се нарушава от нищо тук от година на година, въпреки че кафенето се намираше само на няколко крачки от плажа.

Тя заговори със сервитьора, щом срещна погледа му, и се опита да разбере от него къде може да се намира малкото площадче на това място, но той се престори, че не разбира за какво става дума и измърмори нещо несвързано. Този отговор беше типичен за младите мъже като цяло. Тогава Сандра се реши и му показа адреса на плика. Наложи се да му обясни, че иска да наеме апартамент, който се отдава за летния сезон и да посочи собствениците му. Сервитьорът я преведе между масите до самия праг на кафенето, като през цялото време обясняваше нещо и жестикулираше отчаяно. Чувстваше се, че й се присмива. Сандра напусна ядосана кафенето.

Търсеният площад беше буквално на две крачки от гарата, откъдето тя тръгна по малка уличка, стъпвайки по каменни стъпала. Сандра таеше слаба надежда, че стаите ще се издигат над тази бъркотия от къщи и че от тях ще може да се вижда морето. Само при това положение тя беше готова да се съгласи с неудачното разположение на мястото. Площадът беше напълно пуст и Сандра се огледа наоколо. Над главата й висеше квадрат от нежно небе, осеяно с бели облаци, бягащи от морето. Една от къщите беше оградена с ниска каменна стена и Сандра веднага се сети, че в писмото се споменава първият етаж с градина. Така че -  нямаше изглед към морето или слънчеви стаи. Сандра спря пред зарешетените прозорци на първия етаж, твърде разочарована и раздразнена от това, което видя, за да си позволи да падне духом тук, през девет земи от дома си. Тя погледна нагоре към балкончето на втория етаж на близката къща, откъдето в този момент пълна жена с шал излезе да окачи прането. Струваше ли си да живееш край морето, щом си толкова неподдържан и дебел!

Тогава тя си даде вид, че се разхожда и веднага прекоси площада. Той беше неравно павиран с калдъръм и от него започваше тясна уличка. Приближавайки уличката, Сандра вдигна глава, защото отгоре се чу нечий дрезгав глас.

Тогава нещо се раздвижи и изведнъж пред нея плисна кофа с вода. Преди да успее дори да изрази възмущението си от случилото се, тя забеляза блестящото и примамливо огледало на морето в далечината на уличката. От площада долетяха нови гласове, единият настоятелен, а другият познатият, дрезгавият. Сандра вече навлизаше в уличката и макар да разбираше, че я викат, не се обръщаше. Тя се спусна, вперила очи в спокойния хоризонт, напълно отдавайки се на приятното усещане от ходенето. Накрая прекоси асфалтовата алея и се озова точно пред плажа.

Сандра беше в пълно отчаяние, защото сега, когато площадът почти й хареса, не можеше да потисне чувството на възмущение, породено от цялата тази глъчка и безцеремонно изляната кофа с вода. Когато семейството й реши тя да отиде сама и да преговаря за апартамент на морето, брат й Тонино отбелязал:

- Дай Боже да стигне там на собствените си крака!

Така че тя трябваше да стигне до тук, независимо какво й струва това! Сандра погледна към морето и все още напълно пустия плаж.

Хората се разхождаха по шосето, задържаха се на кея или седяха на маси в сянката на дърветата. Някои правеха слънчеви бани, но никой още не се къпеше. Сандра гледаше морето като в забрава, когато изведнъж чу нечии стъпки. Усети как някой я хвана здраво за лакътя и изобщо не се изненада от това.

Тя бавно се обърна и в същото време се отмести леко встрани. Пред нея стоеше млад мъж, много простодушен и подобен на момчетата от спасителната служба, с голи и почернели от слънцето рамене. Той се усмихна и по всичко личеше, че очевидно се опитва да флиртува с нея.

- Значи, избягахте - отбеляза той.

- Какво значение има? - грубо се сопна Сандра, отвърна се от него и освободи лакътя си от ръката му. В зрителното й поле попадна чаршаф, който се вееше в нечий прозорец, както и каменния нос, стърчащ непосредствено отвъд ивицата на морския бряг. Вятърът продължаваше да пробягва по шията й и неочаквано усети, че в очите й започват да напират сълзи. Тя затвори очи и се опита да се събере, но една сълза, непокорна и топла, все пак се търкулна по бузата й. Младежът дори не мигна. Той я погледна безстрастно.

- Ние ви викахме, - продължи той, - не чухте ли гласовете ни?

Сандра отново отвори очи, почервеняла от досада. Личеше, че човекът изобщо не се шегува, а говори сериозно. Ръката му, която преди това беше хванала лакътя й, все още беше протегната напред и вятърът развяваше косата му. Сандра мълчеше, защото не беше сигурна, че може да се справи с гласа си. Двамата се гледаха известно време, почти лице в лице. След което човекът отново я хвана за лакътя - не хвана, а по-скоро докосна - и се насочи към входа на уличката, сякаш я канеше да говорят. Сандра го последва покорно.

Мъжът забеляза, че инцидентът с разлетия леген с вода е пълно безобразие.

Хората, които живееха в уличката, нямаха представа какво е истинска чистота и култура и изобщо не се замисляха, че някой може да минава по улицата. Но Сандра го прекъсна и каза:

- Престани. Какво ти влиза в работата това?

Младежът се смути. Тогава Сандра се усмихна и го попита дали и той случайно не живее на този площад.

- Ако ти е скучно с мен, ще си тръгна - внимателно отбеляза той. - Но преди всичко бих искал да знам защо плачеш!

Сандра рязко вдигна ръка към бузата си и възрази решително:

- Ни най-малко! Това пък откъде го измисли?

- Току-що, - продължи мъжът, - те видях да плачеш. Някакви неприятности ли имаш?

Тогава Сандра се постара да се усмихне, направи гримаса и каза:

- Аз съм просто глупава.

- Казвам се Нани - представи се момъкът с подкупваща простота.

Те спряха за момент на входа на уличката, която беше предмет на разговора им, но тогава Сандра рязко се обърна към морето и те започнаха да говорят за морето. След малко си стиснаха ръцете, но Сандра не си каза името и си тръгна, без да се обръща, доволна, че беше толкова остроумна. Тя тръгна по пътеката към морето и се загледа в пенещата се в краката й вода. Беше сама на целия плаж и се наслаждаваше на безбрежната морска шир, вирнала кокетно носле. И ако Нани се беше задържал на улицата, под палмите, този път със сигурност щеше да се разсмее.

Сандра се изкачи обратно на улицата и тръгна покрай брега, почти достигайки района, където започва индустриалната зона на фабриките и където пясъкът се сливаше с коритото на буйната планинска рекичка. След това се върна по улицата и започна да разглежда вилите, разположени там, с красивите им цветни градини, които, както изглежда, не бяха спрели да цъфтят дори през август. Вярно е, че през август листата вече трябваше да са опадали от клоните на дърветата и да са останали само буйните, благоуханни цветя. Когато стигна до началото на уличката, тя отново видя Нани.

Стоеше неподвижно и гледаше някъде нагоре.

- Търся апартамент под наем - обърна се Сандра към него.

Но Нани дори не помръдна. Той стисна плътно устни и само отбеляза:

- Това е сложно.

- Как така сложно? - възкликна високо Сандра, неспособна да скрие изненадата си. - Дори вече имам писмо.

- Сама ли си? - попита Нани.

- Сега - да. Но през август се каня да се върна с майка ми.

Нани се усмихна доволно, но без никакъв заден мотив. Беше толкова висок, че през цялото време стоеше леко приведен, а косата му трепкаше при всеки порив на вятъра.

- Омъжена ли си? - попита отново Нани.

- Вече съм на деветнадесет години - отговори неясно Сандра.

Тогава Нани отбеляза, че ако все още не е влязла в преговори с никого, той може да й покаже някои от вилите, тъй като е добре запознат с местните пазачи, а и със самите собственици. Сандра го погледна с недоверие и на усмивката му отговори, че все още не е обвързана с определено споразумение с никого и че следователно може да посети с него всяко място, което той смята за необходимо.

Но вилите със сигурност бяха твърде скъпи за нея. Нани сви рамене и продължи напред, показвайки на Сандра пътя.

Посетиха две места. Отначало посетиха доста хубава къщичка, заобиколена от магнолии; но жената, която държеше ключовете, я нямаше и те се задоволиха само да погледнат през прозорците няколко пъти и да си поговорят малко за собственика, който в този момент беше в Америка. От характера на разговора за Нани не беше трудно да се досети, че тя не е от тези, които наистина се интересуват от вилите.

Неочаквано Сандра погледна ръцете на Нано и го попита с какво се занимава.

- Когато бях в Америка, работих като товарач - отговори Нани и се усмихна.

- А сега?

Сега, без грош в джоба, Нани работеше като сервитьор. Сандра замълча, доволна от отговора.

Следващата вила се намираше точно до морето. Имаше тераса, където можете да излезете и да подишате чист въздух, ако искате, както и градина с олеандри и пътеки, покрити с камъчета. Портичката беше открехната и това обстоятелство малко изплаши Сандра, но Нани я хвана за ръка и я поведе в градината. Успяха да намерят градинаря, прегърбен старец с шапка, който първо огледа Сандра от горе до долу с кръвясалите си очи, след което предупреди Нани, че къщата се продава и че той е последният човек на света, с когото да водят разговор за това. Нани се пошегува малко с него и успя да изпроси ключовете, като през цялото време наричаше в разговора Сандра „синьора”. Градинарят ги изпрати до самия праг на къщата и ги помоли да бъдат внимателни и да не забравят да затворят прозорците след посещението си.

Първият етаж на тази вила не издържаше на никакво сравнение с първия етаж на къщата, която се намираше на малкия площад в града. В задушния, застинал въздух на фоайето Сандра внезапно обърна внимание, че е в компанията на непознат мъж, напълно сама, и още повече, в такъв прекрасен слънчев ден. Освен това този Нани, въпреки че беше момче, вече изглеждаше много по-голям от възрастта си.

Той дори не посмя да я попита как се казва. „Може би се надява на бакшиш”, помисли си тя. Те минаха през стаите, пълни с покрити мебели. И всички тези огромни прозорци, лакираните до блясък крака на пианото, луксозните полилеи някак веднага потопиха Сандра в униние. Всичко беше толкова богато и недостъпно за нея.

- Да, тук е красиво, няма какво да се каже!

Нани се движеше безшумно в платнените си обувки, отваряйки и затваряйки прозорците от време на време. На втория етаж те продължиха от галерията към балкона. Сандра обиколи с възхитени очи градината, улицата, откъдето се чуваше глъчката на тълпата, и морето. Красивото, безбрежно синьо море, което от тук, от балкона, изглеждаше още по-огромно.

- Не ми се вижда всичко това да е за мен, - промърмори Сандра, - има такива късметлии на този свят!

Нани, облегнат на парапета, мълчаливо и доверчиво я погледна.

- Да, тук се живее добре - отбеляза той.

Когато решиха да се върнат и Нани започна да затваря прозорците, той изведнъж попита:

- Как да те наричам?

Сандра спря на първото стъпало на стълбите, изчака го да слезе по-близо и каза името си. Тогава Нани тръгна редом със Сандра и докато слизаха, той нежно целуна косата й.

Сандра искаше да го попита: „Защо ме целуна?”, но вместо това, когато слезе долу, тя каза:

- Късно е, а аз още не съм видяла апартамента си. Тази къща не е за нас.

Тя беше ужасно ядосана на себе си, че не намери какво друго да каже, особено след като Нани мълчеше през цялото време с дългите си, спокойно увиснали ръце. Влизайки в стаята, чиито прозорци бяха затворени, тя неволно спря пред плътния поток от слънчева светлина, проникващ тук отвън. Нани я гледаше спокойно, изчаквайки я. Сандра беше толкова развълнувана, че не можеше да диша и беше готова да заплаче или да изкрещи - защото щеше да види отново плажа, почиващите, защото дори Нани започна да й се струва странен като тази вила, морето и тази глупава сутрин. „В края на краищата той знае, че името ми е Сандра - помисли си тя. - Тогава защо мълчи и не казва нищо, защо?”

В следващия момент тя почувства, че е в обятията на Нани - усети мускулите му върху тялото си - и вместо да заплаче или да се възмути, тя вдигна глава и го погледна в очите.

* * *

Когато Сандра се върна от банята в коридора, Нани отбеляза: „Вече плака два пъти тази сутрин.” Сандра спря на прага и леко се усмихна. Тя се канеше да каже: „Не се ли смяташ за господар на тази къща?” и самата тя се почувства смешна при тази мисъл.

Нани стоеше в потока светлина и пушеше. На светлината струите дим изглеждаха като коприна, като жилки от ценно дърво. Нани погледна Сандра със замръзнала усмивка на устните си. Сандра все още нямаше смелостта да проговори. Страхуваше се, че вълнението и треперенето в гласа й още не са преминали.

След като допуши цигарата си, Нани изхвърли фаса през полуотворената врата. Това движение караше сенките да преминават през цялата осветена повърхност на стената. Сандра веднага тръгна бързо към вратата.

- Може би трябва да тръгваме? - попита тя Нани шепнешком, застанала зад него.

Нани кимна с глава и отвори вратата. Пусна Сандра да излезе и заключи вратата. Когато Нани заключи вратата, Сандра почувства, сякаш някакъв импулс, желание да избяга, да се втурне и никога повече да не го види. Но вместо това тя му каза с уверен тон:

- Ако бях решила да избягам, вероятно ще ме помислиш за някаква глупачка.

Този път Нани я погледна изненадано.

Докато пресичаха каменистата пътека, която пукаше под краката им, Сандра попита Нани дали си е глътнал езика. На което Нани отговори, че е време за обяд.

- Не съм много гладна - отбеляза Сандра. - Не съм много гладна - повтори тя и добави: - Освен това е време да се разделим.

После седнаха на пейката и седяха известно време мълчаливо.

- Виждаш ли - наруши мълчанието Сандра. - Трябва да ме оставиш на мира. Искам да плача сама. Освен това имам толкова много работа! Нека се видим по-късно.

Нани неохотно се съгласи, но искаше веднага да уговори среща. И той предложи да се срещнат на същата пейка в четири часа.

- А сега се махай. Остави ме на мира - помоли Сандра.

Сандра остана да седи на пейката, тъй като по това време булевардът вече беше празен. Не й се ядеше. Тя не искаше абсолютно нищо. Лазурното небе и морето, едва видими в слънчевите лъчи, мълчаха. Всичко около нея, както и животът й, вървяха както обикновено. Изобщо не й се плачеше. Би заплакала, ако някой внезапно започнеше да я утешава. Все още не можеше да реши дали да си тръгне оттук веднага, с първия влак. Съжаляваше да напусне морето. И не искаше да измамя Нани. Но тя вече знаеше едно нещо със сигурност: никога повече няма да се върне в този курорт.

Най-накрая стана от пейката, намери входа на уличката и за своя изненада започна да се изкачва нагоре с необичайна лекота и бързина. Тя неволно се усмихна. Когато стигна до площада, тя си спомни празния леген от помия и погледна нагоре. Наоколо цареше тишина, а слънцето буквално беше замръзнало в небето. През улицата беше опънато въже с развяващ се чаршаф. След това, движейки се покрай оградата, тя се насочи към къщата с балкона. Оттам, завивайки към алеята, тя отново видя парче небе над морето. Нищо не се е променило през това време.

Закръглената домакиня, вече позната от сутрешната среща, излезе на балкона, след като Сандра почука няколко пъти на полуотворената врата. Главата й все още беше покрита с шал, но този път, когато се наведе от балкона и започна да говори, тонът на гласа й изглеждаше любезен към Сандра. Сандра размаха писмото във въздуха и тя веднага отговори, че слиза. Миг по-късно по вътрешното стълбище се чу звукът на обувките й с дървени подметки.

След като огледаха трите стаи, тесни и тъмни - възрастната жена продължи да тича напред, отваряйки прозорците и оправяйки картините, докато Сандра забеляза, че всички рафтове в стаите са покрити с опаковъчна хартия - те спряха в градината, обрасла със закърнели храсти и започнаха да говорят за удобства и съседи.

Те млъкнаха при споменаването на името на Нани, а това, което най-много порази Сандра, беше, че изобщо не се изчерви. Въпреки, че знаеше, че това трябва да се случи.

- Сега той е горе и яде салата. Искате ли да опитате и вие?

Сандра учтиво благодари на жената и каза, че трябва да побърза.

- Тогава вземете поне няколко праскови. Почакайте ме - Сандра я видя да тича към вратата, водеща към стаите, и мълчаливо я последва по целия път до стълбите. Възрастната жена, задъхана, хванала парапета с ръце, започна да се изкачва.

- Ще ви ги опаковам. Почакайте ме.

Сандра я наблюдаваше, докато тя изчезна зад ъгъла на площадката, после тихо бутна вратата и излезе навън.

Сандра прекоси малкия площад в голямо объркване. Стигайки до уличката, тя се затича и спря, едва когато се озова в градината на гарата.