СВАТБЕНО ПЪТЕШЕСТВИЕ

Чезаре Павезе

Превод: Любомир Духлински

1.

Сега ударите на съдбата и угризенията на съвестта най-накрая ме научиха да разбирам колко глупаво е да се отречеш от реалността в името на безплодните мечти и да изискваш това, което те очевидно не могат да ти дадат; Чилия обаче вече не съществува. И понякога си мисля, че такъв, какъвто съм сега, сломен, унизен и примирен с всичко, с радост бих приел стария си живот, ако онези времена се върнат. Или може би не, може би и това е само една от моите фантазии: ако измъчвах Чилия, когато бях млад и нямах особени причини да се ожесточавам, то сега щях да я измъчвам, защото не ми дава покой гузната ми съвест. Интересно е, че след толкова години все още не съм разбрал дали наистина я обичах? Сега, разбира се, тя ми липсва, тя живее в дълбините на всичките ми мисли и всеки ден отново и отново влошавам раната си, ровейки се в спомени, свързани с тези две години. И презирам себе си, че я оставих да умре и че съжалявах не толкова нея, толкова млада, колкото себе си, отново обречен на самота. Дали се оказва, че все пак съм я обичал? Да, може би съм я обичал, но не така спокойно и разумно, както трябва да се обича жена.

По същество й дължах много, но плащах за всичко това само със слепи подозрения, защото не разбирах мотивите на нейното поведение. И беше щастие, че вроденото ми лекомислие не ми позволи да се потопя напълно в тези мътни води и се ограничих само до инстинктивно недоверие, прогонвайки от себе си нечистите мисли, които, постепенно натрупвайки се, можеха напълно да отровят душата ми. Но все пак понякога се питах: „Защо Чилия се омъжи за мен?” Не знам какво ме накара да задам този въпрос: осъзнаването на моите скрити добродетели или, напротив, увереността в моята безполезност - основното е, че се замислих сериозно за това.

Нямаше съмнение, че Чилия ме взе за свой съпруг, а не аз нея за своя съпруга. Онези тъжни вечери, когато прегърнати се скитахме неуморно по улиците и когато на шега предложих да се хвърлим заедно в реката (аз самият не придадох никакво значение на тази шега, тъй като бях свикнал с подобни мисли!) - тези вечери я разтърсиха до дълбините на душата й и й вдъхнаха такова съжаление към мен, че тя дори ми предложи малка сума от скромната си заплата като продавачка, която можеше да ме издържа, докато си намеря по-добра работа. Но аз отказах парите и обясних, че е напълно достатъчно просто да прекарвам вечерите с нея. Оттук започна всичко. Тя много нежно започна да ме убеждава, че ми липсва добър партньор в живота. И че твърде много се скитам по улиците и че една любяща съпруга би ми създала такъв дом, в който - щом вляза - веднага ще ми олекне на душата, колкото и забързан и уморителен да е бил изминалият ден. Опитах се да обясня, че едва свързвам двата края сам, но се усетих, че това не е аргумент. „Когато хората са заедно, те си помагат и се грижат един за друг. Просто трябва да обичаш малко, Джорджо” - каза тя. Чувствах се унизен и депресиран онези вечери, но Чилия беше толкова сериозна и толкова мила в красивото си палто, ушито собственоръчно и със старата си напукана дамска чанта. Защо да не й дам тази радост? Къде мога да намеря по-подходяща съпруга? Тя беше запозната с работата и трудностите; израснала е в работническо семейство и рано е останала сираче. В нея имаше много повече спокойствие и смелост, отколкото в мен, в това бях сигурен. И аз весело й казах, че ако се съгласи да ме приеме такъв, какъвто съм - мързелив и егоист, ще се оженя за нея. И бях доволен и дори горд, стопли ме съзнанието за едно добро дело и смелостта, която неочаквано открих в себе си. Казах на Чилия:

- Ще те науча на френски.

А тя в отговор само ми се усмихна с очи, притискайки се плътно към ръката ми.

2.

Тогава се смятах за достоен човек и още веднъж предупредих Чилия, че съм беден. Казах, че едва свързвам двата края и нямам постоянен доход. Работех в училище, където бях учител по френски на непълно работно време. И в един прекрасен ден добавих, че ако иска да уреди живота си по някакъв начин, трябва да потърси някой друг. Чилия се намръщи и каза, че може да работи както преди. „Знаеш много добре, че не искам това” - измърморих аз. И се оженихме.

Животът ми не се промени много. Чилия и по-рано ме посещаваше. И любовта не беше нещо ново за нас. Наехме две стаички, плътно отрупани с мебели. В спалнята имаше голям прозорец, до който поставихме масата ми с книги. Но Чилия - Чилия стана друга. Честно казано, винаги съм се страхувал, че щом се оженя за нея, тя веднага ще покаже онази вулгарност и небрежност, която смятах, че трябва да е наследила от майка си. Но не, тя беше умна и тактична, за разлика от мен.

Чилия беше винаги свежа, спретната и дори в начина, по който ми подреждаше оскъдната маса в кухнята, се усещаше топлина и грижа, които лъхаха от ръцете и усмивката й. Да, ако нещо се беше променило в нея, това беше нейната усмивка. Това вече не беше плахата и лукава усмивка на избягала иззад тезгяха продавачка; беше трепетен разцвет на дълбоко вътрешно щастие. Тя беше толкова наивна и в същото време мъдра, тази усмивка на сериозното й слабо лице! И изпитвах някакво смътно раздразнение при вида на тази радост, която не винаги споделях. „Значи тя се омъжи за мен и е щастлива” - помислих си.

Само сутрин, когато се събуждах, душата ми се чувстваше спокойна. Обръщах се към Чилия и в уютната топлина на леглото, докато тя спеше или се правеше на заспала, я прегръщах здраво и духах в косата й. Чилия, все още сънена, ме прегръщаше, смеейки се. Но имаше и дни, когато моите самотни събуждания само смразяваха сърцето ми и аз лежах дълго време, взирайки се напрегнато в слабата светлина на зората.

Чилия ме обичаше. Щом се надигнеше, за нея започнаха нови радости: радостта да се разхожда из стаята, да подрежда масата, да отваря прозорците, да ме поглежда крадешком. Ако седнех на масата си, тя се движеше тихо наоколо, страхувайки се да не ме безпокои; ако излизах, тя ме проследяваше с поглед до вратата, а когато се връщах, скачаше на крака с радостна готовност. Имаше дни, в които не исках да се прибирам. Дразнех се от мисълта, че тя, разбира се, ме чака - дори и да се прави на безразлична, че ще си дойда, ще седна до нея, ще й кажа същото, както обикновено, или няма да кажа нищо, че ще се спогледаме и ще се почувстваме неловко, а след това ще се усмихнем и винаги ще бъде така.

Трябваше само малко мъгла или облак върху слънцето, за да ме завладеят тези мисли. Или обратното: имаше сияен ден, и прозрачен въздух, и истински слънчев огън по покривите, и свежата миризма на вятър, която ме обгръща и ме привлича заедно с него - и аз отивах да се разхождам по улиците, вътрешно бунтувайки се срещу мисълта, че вече не съм сам и не мога да се скитам из града до вечерта и да обядвам в закусвалнята в края на алеята. И тъй като винаги се скитах сам, си помислих, че ако не изневерявам на Чилия, това е достатъчно.

Докато седеше в къщи в очакване на моето пристигане, беше заета с кърпане, за да спечели малко допълнителни пари от това. Работа й донасяше съседката ни Амалия, около трийсетгодишна жена, която веднъж ни покани на обяд. Тя живееше точно под нас, съвсем сама и постепенно разви навика да се качва при Чилия през деня, носейки си работа. Лицето й беше обезобразено от чудовищно изгаряне: като дете тя беше съборила върху себе си вряща тенджера. Очите й, тъжни и плахи, пълни със скрити желания, никога не се вглеждаха в лицето на събеседника. Усещайки нечий поглед върху себе си, Амалия трескаво отместваше поглед и изглеждаше, че с тази смирена бързина молеше да й простим грозотата на лицето й. Тя беше мило момиче; Веднъж казах на Чилия, че Амалия прилича на по-голяма сестра и я попитах на шега дали ще отиде да живее с нея, ако я напусна. Е, Чилия каза, че ми позволява да й изневерявам само с Амалия и нищо повече. Амалия ме наричаше сър и беше плаха в мое присъствие: това много забавляваше Чилия и малко ме ласкаеше.

3.

Този оскъден багаж от знания, който с мъка замени занаята ми и беше причината за всичките ми гафове и глупашки постъпки, щеше да ми помогне да установя отлични контакти с Чилия, ако не беше собствената ми некадърност. Чилия имаше жив ум и искаше да знае всичко, което аз знам, защото ме обичаше и смяташе, че е недостойна за мен; тя се интересуваше от всичко, което ме интересуваше. И кой знае, ако можех да й доставя тази оскъдна радост, може би в тишината и спокойната интимност на споделените ни занимания щях да разбера какво струва Чилия и колко красив в своята автентичност е животът ни, а Чилия, може би, и досега би живяла с мен и би се усмихвала със същата усмивка, която тези две години бяха изтрили от устните й.

Започнах с ентусиазъм, както винаги се случва при мен. Знанията, които Чилия притежаваше, бяха извлечени от романи с продължения, репортажи във вестници и от ранен и много суров житейски опит. На какво трябваше да я науча? Самата тя искаше да научи френски; тя знаеше отнякъде някои фрази и разшири знанията си, като се ровеше в речника в мое отсъствие. Прицелих се много по-високо; исках веднага да я науча да разбира хубавите книги от тези съкровища, които се съхраняваха на бюрото ми. Започнах да й обяснявам романи и стихове, а Чилия се опитваше да следва хода на мислите ми. Никой не може да оцени по-добре от мен сюжета на едно произведение или отделна идея и след това да разкаже за тях с ярки и живи думи. И се опитах да я накарам да усети свежестта на древните страници, истината на чувствата, изпитани много преди пристигането ни на света, красотата и разнообразието на живота в различни страни и различни епохи. Чилия слушаше внимателно, задаваше въпроси и често ме озадачаваше. Понякога, когато се разхождахме по улиците или вечеряхме мълчаливо, тя ми изказваше със звънлив глас своите недоумения и питаше за съвет; и веднъж, когато й отговорих без особена убеденост или просто нетърпеливо - сега вече не си спомням - тя изведнъж избухна в смях.

Спомням си, че първият ми подарък за нея след сватбата беше книгата „Момичето от морето”. Беше месец след като се оженихме, точно когато започвахме часовете. По това време дори не бяхме се сдобили с покривки и съдове, бяхме толкова бедни; Чилия обаче беше много доволна от книгата, внимателно я опакова, но така и не я прочете. След като спестихме малко пари, отидохме на кино и тук Чилия наистина се забавлява. Харесваше и киното, защото там можеше да седи плътно до рамото ми и от време на време да се обръща към мен за разбираеми обяснения. И тя изобщо не искаше Амалия да идва с нас, въпреки че веднъж поиска да я вземем. „Срещнахме се в киното, - каза Чилия, - и нека винаги да бъдем сами в киното, напълно сами в благословения мрак на залата.”

Все по-честите посещения на Амалия и много умерените успехи на Чилия - които, разбира се, се дължаха само на моята собствена неспособност - ме принудиха първо да поизоставя, а след това напълно да прекратя нашите занятия. Сега се ограничих само да се шегувам с двете жени, и то само тогава, когато бях в настроение. Амалия стана по-малко срамежлива и един ден, когато се върнах от училище особено късно, цялата трепереща и развълнувана, тя хвърли плах поглед към мен, в дълбините на който се криеше упрек и си спомням, че бях още по-ужасен от нейния страшен белег и с тайна радост се опитах да си представя какви са били чертите на лицето й преди изгарянето, а след това казах на Чилия, когато останахме сами, че като деца тя и Амалия вероятно са си приличали.

- Горката, - каза Чилия, - тя харчи всичко, което спечели, за лечение. И все още се надява да си намери съпруг.

- А вие, жените, явно нямате по-добро занимание от това да си търсите съпруг?

- Е, вече намерих един за себе си - усмихна се Чилия.

- Ами ако с теб се случи същото като с Амалия? - засмях се.

Чилия се приближи до мен.

- Би ли спрял да ме обичаш тогава? - попита колебливо тя.

- Не

- Какво ти става днес? Не ти ли харесва, че Амалия ни идва на гости? Тя ми носи работа и ми помага.

Тази вечер обаче не можех да се отърва от мисълта, че Чилия също беше по свой начин Амалия, и двете ме дразнеха и се ядосвах. Погледнах Чилия с гневни очи и нейната обидена нежност едновременно ме трогна и раздразни. Веднъж видях на улицата мъж с две мръсни деца на ръце и зад него слаба, изтощена жена, съпругата му. И аз си представях Чилия като състарена и грозна и усетих как сърцето ми се сви.

Звездите блестяха ярко зад прозореца. Чилия ме гледаше мълчаливо.

- Ще отида на разходка - казах й с усмивка и излязох.

4.

Нямах приятели и понякога имах чувството, че целият ми живот е в Чилия. Разхождайки се по улиците, често си мислех за това. Беше ми неприятно да разбера, но й бях длъжник, защото не можах да й осигуря сносен живот - такъв, че да не ме е срам да се прибирам вечер. Не прахосвах нищо от нашите скромни печалби - дори не пушех - и, горд от това, вярвах, че поне мислите ми принадлежат само на мен. Но какво трябваше да направя с тези мисли? На път за в къщи гледах хората по улиците, питах се как успяваха да постигнат успех и страстно си пожелавах някаква промяна в живота ни - дори и най-неочакваната.

Спрях на гарата, погледах дима от локомотива и огледах шумната, оживена тълпа. За мен щастието винаги е приемало формата на приключение, някакъв вид дълго пътуване: отплаване, параход на морската повърхност, екзотично пристанище, изпълнено с виковете на хората и стържене на метал. И една вечер спрях като вкопан, внезапно осъзнавайки, че ако не тръгна с Чилия сега, докато беше още млада и влюбена в мен, то по-късно, когато стане стара и безцветна, а около нея плачат деца, би станало напълно невъзможно. „О, Боже, само да паднат пари отнякъде! - помислих си. - С пари всичко може да се направи”.

- Но щастието трябва да се заслужи, - казах си, - човек трябва смирено да приеме всички трудности на живота. Ожених се, но не искам дете. Значи съм страхливец. Или може би именно детето ще ни донесе щастие.

Понякога сънувах дълги периоди от време, лежейки в леглото до Чилия. И когато в тишината на безветрената ясна нощ внезапно отдалече прозвучаваше рязко изсвирване на локомотив, аз потръпвах, усещайки в себе си тревога и нетърпение. Няма нищо по-опасно от изолацията; след като сме свикнали с факта, че нашите мисли винаги остават с нас и не се разкриват по никакъв начин, мозъкът ни започва да генерира такива чудовищни ??абсурди, които никога няма да посмеем да признаем, защото са унизителни дори за тези, които ги измислят. Именно на тази изолация вероятно дължах своята болезнена подозрителност.

Един ден, когато минавах покрай гарата, пред мен внезапно се появи познато лице и някой ме извика. Беше Маладжиджи: десет години не го бях виждал. Спряхме и си стиснахме ръцете, щастливи да се видим. Това вече не беше същият Маладжиджи: мръсно и ядосано момче, винаги готово да те напръска с мастило или скришом да те намаже с тебешир. Но го познах по старата му усмивка.

- Ей, Маладжиджи, значи си жив и здрав?

- Не само жив и здрав, но през това време станах и счетоводител.

И гласът му не беше същият като преди. С мен говореше възрастен мъж.

- Ти какво, пътуваш ли? - попита той - Е, познай къде отивам! - И вдигна от земята кожен куфар, който подхождаше на светлото му палто и елегантната му вратовръзка. Той ме хвана за ръката. - Изпрати ме до вагона. Отивам в Генуа.

- Аз… бързам.

- И оттам в Китай.

- Не може да бъде!

- Ето и ти същото! А защо не може да бъде? Какво е особеното на това? Всички повтарят едно и също, вместо да ми пожелаят лек път: все пак може и да не се върна! Значи, и ти си жена като другите.

- С какво се занимаваш?

- Нали ти казвам, отивам в Китай. Изпрати ме.

- Не, не мога. Бързам.

- Добре тогава, да отидем да пием кафе. Все пак ти си последният, с когото се сбогувам.

Изпихме по едно кафе на гишето на гарата, а немирният Маладжиджи ми разказа несвързано за живота си. Не е женен. Имал прекрасно дете и то починало. Той напуснал училище скоро след мен, без изобщо да завърши. Един ден на поправителен изпит той се сетил за мен. Истинското му училище беше борбата за съществуване. И сега различни компании просто го разкъсват. Знае четири езика. И ето, изпращат го в Китай.

Твърдейки, че бързам, въпреки че това не беше вярно, шокиран и съсипан, най-накрая се отървах от него. Прибрах се, все още развълнуван от срещата, главата ми беше объркана, мислите ми се обръщаха ту към безцветната ми младост, ту към дръзката необичайност на чуждата съдба. Не че му завиждах или че го харесвах толкова много, не, но по някаква причина се измъчвах от неочаквания контраст между общото ни безцветно минало и яркия му и необичаен настоящ живот, част от който само бях зърнал.

Вкъщи нямаше никой, защото Чилия често ходеше на работа при съседката ни. И аз седях сам и си мислех в тъмната стая, слабо осветена от синьото езиче на газовата горелка, на която тихо кипеше тенджера.

5.

Прекарвах много вечери така, сам, обикаляйки стаята или хвърляйки се на леглото, изцяло в плен на оглушителната тишина на празнотата, която постепенно се смекчаваше от меката мъгла на здрача, прокрадващ се в стаята. Далечните и близките шумове на града - детски плач, грохот на улици, гласове на птици - едва достигаха до мен. Чилия бързо забеляза, че когато се прибирах в къщи, не обръщах внимание на отсъствието й и сега, без да спира да шие, при звука на стъпките ми тя се навеждаше от вратата на Амалия и ме викаше. Тогава отивах там с равнодушен поглед, разменях две три фрази с тях и веднъж сериозно попитах Амалия защо не идва при нас; все пак у нас беше много по-светло! Амалия не отговори, а Чилия погледна настрани и се изчерви.

Една вечер, искайки да я забавлявам, й разказах за Маладжиджи и тя се засмя щастливо, докато описвах този странен човек. И веднага му завидях на глас: той беше постигнал успех и отиде в Китай.

- И аз бих искала това, - въздъхна Чилия, - наистина бих искала ти и аз да отидем в Китай.

Засмях се:

- Само на снимка, която ще изпратим на Маладжиджи!

- Нима нямаме нужда от снимка? - каза Чилия. - Джорджо, никога не сме се снимали заедно!

- Защо да хвърляме пари на вятъра!

- Е, моля те, хайде да се снимаме!

- Но така или иначе сме заедно през цялото време: ден и нощ. И още, не обичам снимките.

- Оженихме се и няма да оставим никакъв спомен за в бъдеще! Да си направим поне една снимка!

Нищо не отговорих.

- И ще бъде евтино. Аз ще платя.

- Направете си снимка с Амалия, ако искате.

На следващата сутрин Чилия лежеше с лице, обърнато към стената, със заплетена коса, падаща над очите й и не гледаше в моята посока. Исках да я погаля, но като забелязах съпротивата й, се ядосах и се изправих. Чилия също се изправи и след като се изми, ми подаде кафе, без да ме поглежда, все още със същата спокойна бдителност. Тръгнах без да кажа нито дума.

Върнах се след час.

- Колко имаме в книжката? - попитах.

Чилия ме погледна изненадано. Тя седна до масата и лицето й беше объркано.

- Не знам. Тя е у теб. Вероятно около триста лири.

- Триста и петнадесет и още шестдесет. Ето ги - и сложих пачката на масата. - Харчи ги както искаш. Нека се позабавляваме. Те са твои.

Чилия се изправи и дойде към мен.

- Защо е това, Джорджо?

- Защото бях глупак. Слушай, не искам да говоря за това. Ако имаме толкова малко пари, струва ли си да ги броим? Още ли искаш да се снимаме?

- Джорджо, искам и ти да си щастлив.

- Доволен съм.

- Толкова много те обичам.

- И аз.

Хванах ръката й, седнах и сложих Чилия в скута си.

- Положи главата си тук - казах с нежен шепот и тя мълчаливо притисна лицето си към моето.

- Кога тръгваме?

- Няма значение, когато поискаш - прошепна тя.

- Тогава слушай - погалих я по главата и се усмихнах. Чилия потръпна, притисна се към гърдите ми и ме целуна. - Малката ми, нека помислим. Имаме триста лири. Да плюем на всичко и най-после да направим едно малко пътешествие. Но точно сега. В тази минута. Ако мислим дълго време, ще променим намерението си. И не казвай на никого, дори на Амалия. Все пак е само за един ден. Това ще бъде сватбено пътешествие, каквото не сме имали досега.

- Джорджо, а защо не искаше тогава? Тогава каза, че това са глупости.

- Да, но това няма да е истинско сватбено пътешествие. Сега се познаваме. Станахме приятели. И никой нищо не знае за нас. И после, това просто ни е необходимо. Нали така?

- Разбира се, Джорджо, толкова се радвам. Къде ще отидем?

- Не знам, някъде наблизо. Искаш ли да отидем до морето? До Генуа?

6.

Още във влака бях приел загрижен вид, а Чилия, която се опита да говори с мен още когато тръгвахме, все ме хващаше за ръката и като цяло беше извън себе си от вълнение, виждайки ме такъв мрачен, разбираше всичко и намръщена започна да гледа през прозореца. Гледах мълчаливо право пред себе си, усещайки как ме подхвърля вагона, докато се блъскаше през сглобките на релсите. Имаше много хора, но не им обърнах внимание.

Хълмове и ливади минаваха покрай мен от двете страни, а отсреща Чилия, облегната близо до стъклото на прозореца, сякаш слушаше нещо и от време на време, поглеждайки настрани, се опитваше да ми се усмихне. Опитвайки се да остане незабелязана, тя ме наблюдаваше през цялото време. Пристигнахме, когато вече беше нощ и се настанихме в голям, тих хотел, скрит сред дърветата на пуст булевард. Но преди това дълго скитахме по улиците в търсене на пристанището. Беше свежо и мъгливо и исках да вървя и да вървя, вдишвайки влажния въздух през ноздрите си. Само че Чилия висеше на ръката ми и почувствах облекчение, когато най-накрая седнахме и си поехме дъх. Преди това минахме през много осветени улици и тъмни алеи, но така и не стигнахме до морето. Хората по улиците не ни обръщаха внимание. И ако не се опитвахме всяка минута да слезем от тротоара, ако не бяха алчните погледи, които Чилия хвърляше към минувачите и къщите около нас, просто щяхме да изглеждаме като двойка влюбени, които са се скарали.

Този хотел беше точно за нас: без излишни украшения. Слаб млад мъж със запретнати ръкави седеше на бяла маса и хапваше нещо. Срещна ни висока, сурова жена с коралова огърлица на гърдите. Радвах се, че най-накрая седнах, защото ходенето с Чилия ми попречи да се потопя напълно в това, което виждах около себе си и в себе си. Притеснен от неудобство, трябваше да я хвана под ръка и да отговарям на въпросите й поне с жестове. И сега го исках - наистина го исках! - да съм сам, без Чилия, да разгледам добре и да опозная непознатия град: все пак затова дойдох!

Треперейки от нетърпение, чаках да ми донесат вечерята, която бях поръчал, и дори не се качих горе да разгледам стаята. Бях неудържимо привлечен от този слаб млад мъж с червеникави мустаци и замъглен поглед на самотен човек. На ръката му се виждаше слаба татуировка. След като се нахрани, той се изправи и излезе, като взе със себе си синьото си кърпено яке. Вечеряхме след полунощ. Чилия, седнала на масата, беше много развеселена при вида на възмутената физиономия на домакинята.

- Тя мисли, че току-що сме се оженили! - прошепна ми тя. И тогава, като ме погледна с уморени и нежни очи и погали ръката ми, тя попита: - Но това наистина е така, нали?

Разузнахме къде сме. Пристанището беше на стотина крачки - в края на булеварда.

- Хайде да отидем да го видим - каза ми Чилия. Тя вече беше полузаспала, но много искаше да отиде там с мен.

Затаили дъх, се приближихме до балюстрадата. Нощта беше ясна, но тъмна, а фенерите още повече подчертаваха дълбочината на черната бездна, която зейна точно пред нас. Не казах нищо и потръпвайки, вдъхнах дивия й аромат. Чилия се огледа и посочи верига от светлини, трептящи в тъмнината. Какво беше това - кораб? Дали? От тъмнината се носеха слаби миризми и леки шумове.

- Утре, - каза тя радостно, - утре ще видим всичко това.

Докато се връщахме към хотела, Чилия висеше тежко на ръката ми.

- Колко съм уморена, Джорджо, колко е хубаво тук. Утре. Толкова съм щастлива. А ти щастлив ли си? - и тя потърка буза в рамото ми.

Но почти не я чух. Вървях, стискайки зъби, вдишвайки лекия вятър. Бях развълнуван, далеч от Чилия, бях сам в целия свят. По средата на стълбите казах:

- Още не ми се спи. Ти се качи горе, а аз ще походя по улицата и ще се върна.

7.

И този път се случи същото. Злото, което причиних на Чилия и за което сега изпитвам безутешни угризения, особено сутрин, докато лежа в леглото, когато не мога да направя нищо и няма къде да се скрия от тях, това зло вече не беше в моята власт; направих го, без дори да го забележа. Държах се като глупак, като обладан и го забелязах едва когато всичко свърши и всякакви угризения на съвестта вече не бяха от полза. И едва сега виждам истината: толкова свикнах със самотата си и я обикнах толкова много, че чувството ми за връзка между хората беше атрофирало. Ето защо нито можех да търпя нежността на някой друг, нито да й отвръщам. Чилия дори не ме притесняваше - тя просто не съществуваше за мен! Ако тогава бях разбрал или дори подозирах какво зло си причинявам, като по този начин осакатявам душата си, щях да възнаградя Чилия с безкрайна благодарност, ценейки нейното присъствие като единственото си спасение.

Но дали гледката на чуждата мъка някога е била достатъчна, за да отвори най-накрая очите на човек? И не е ли необходимо за това да има потта и кръвта на агонията, и вечно живата меланхолия, и угризението, което се надига с нас в сънищата, върви до нас по улицата, ляга с нас и ни събужда нощем - винаги болезнено, незараснало и остро?

Във влажната и мъглива зора, когато булевардът беше още пуст, смъртно уморен влязох в хотела. Видях Чилия и съдържателката на стълбите: полуоблечени и разрошени, те си крещяха за нещо, а Чилия плачеше. Когато се появих, домакинята изпищя. Чилия остана неподвижна, облегната на парапета; лицето й беше изплашено и объркано, косата и дрехите й бяха разхвърляни.

- Ето го.

- Какво правиш тук по това време? - попитах рязко.

Домакинята започна да крещи, удряйки се в гърдите. Събудили я посред нощ: съпругът на гостенката, видите ли, бил изчезнал: сълзи, скъсани носни кърпи, телефони, полиция. Какви щуротии съм правил? Откъде съм се прибирал сега?

Облегнах се на стената и я погледнах с раздразнен и отсъстващ поглед. Чилия не помръдна от мястото си: тя само си пое въздух и лицето й бавно се изчерви.

- Чилия, не си ли спала?

Но тя още не можеше да отговори. Стоеше неподвижна, плачеше, от немигащите й очи се стичаха сълзи, а ръцете й, скръстени на корема, болезнено дърпаха носната кърпа.

- Просто се разхождах - казах мрачно. - Стоях на пристанището.

Домакинята сви рамене и се приготви да каже нещо.

- В общи линии съм жив и здрав. И спя в движение. Оставете ме да си легна в легло.

Спах до два мъртвешки сън, като пиян. И се събудих, все едно че ме събориха от леглото. Стаята тънеше в полумрак и от улицата се чуваше обичайният шум. Подчинявайки се на някакъв неясен инстинкт, не помръднах: Чилия седеше в ъгъла на стаята. Гледаше ме, гледаше стените, гледаше ръцете си и от време на време я разтърсваха тръпки.

След като изчаках малко, прошепнах: „Чилия, ти какво, пазиш ли ме?” Чилия бързо вдигна очи. Същият израз на отчаяние, който бях видял на разсъмване, сякаш беше замръзнал на лицето й. Тя раздвижи устни, за да отговори, но не каза нищо.

- Чилия, не е добре да шпионираш съпруга си - казах с игрив детски тон. - Поне закуси ли, в крайна сметка?

Тя поклати глава. След това скочих от леглото и погледнах часовника.

- Нашият влак тръгва в три и половина. Хайде, Чилия, бързо - да покажем на  домакинята си, че сме весели. - След това, тъй като тя не помръдна, се приближих до нея и повдигнах главата й с длани. - Слушай, - казах аз, докато очите й бавно се напълниха със сълзи, - заради тази нощ ли е? В крайна сметка можех да те излъжа, да кажа, че съм се загубил, като цяло, някак си да те баламосам. И ако не съм го направил, то е защото не обичам сцените. Спокойно, бях сам. В края на краищата и аз - и усетих как тя потръпва, - и аз не се забавлявах много в Генуа. Само че аз не плача.