ЗАЛОВИХМЕ ДАСКАЛ КИРО В СЕЛОТО

Из повестта „Бачо Киро”(1935)

Златка Чолакова

„Аз съм виновен, един само аз,
че съм говедата смятал за хора…”
Из „Бачо Киро” от П. П. Славейков

- Защо ме повика тая вечер? - питаше нетърпеливо кръчмарят Ганчо кмета. Той бе недоволен, че го извикваха неочаквано по селските работи, и трябваше да остави дюкяна си на прислугата. Не само дюкяна, а и тефтера, в който записваха вересиите.

И някой можеше да се измъкне, без да попадне в тоя тефтер, дето веднъж записания, не успяваше никога да се наплати.

- Трябваше, бърза работа, - отговори му кметът. - Заловихме Даскал Кира в селото. И искаме да го предадем на Етхем бея.

- Е, защо сме ви тогава ние с Ганчо, - недоволен каза другият чорбаджия Стоян.

Той бе най богатият човек в селото. Нивите и лозята му не можеш ги изброи. Бе зъл, отмъщаваше за нищо и никакво и гонеше до девета рода. Мургав, с черни очи и изпъкнали ябълки, той приличаше на татарин.

Бе пришълец в селото. Мразеха го, ала се бояха от него. Той се наложи, накара да млъкнат всички и да се отнасят с уважение към него, въпреки тъмното минало, за което потихом се говореше из селото.

- Щом сте го заловили, - продължаваше Стоян, - дайте го! Да не вземем да се кахърим за някакъв си даскал! Той си заслужава наказанието. Подмами подире си толкова свят, избиха момчетата за лудия му акъл!

- То лесно се казва: дайте го! - отвърна дядо Кътю, - ама… не смеем току тъй, без съд да го даваме…

- Ще го съдим тая вечер, да си признае вината, - прибави кметът, защото утре, като викнат срещу нас селяните, че чбрбаджиите го предадоха на турците…

- Няма какво да си признава вината, - казва Стоян. - Виновен си е, това всеки го знае. А пък за признание - няма да признае туй го зная. Инат човек е той.

- Какво се боите, - обади се Ганчо. - Селяните сега в тия времена и да се научат, не смеят, ще си мълчат. А после, след време… ще се забрави. Всяко чудо за три деня.

- Не казвай тъй, бай Ганчо, - отвърна му Петър. - Я после дъщеря му Ирина да заговори в черкова или в читалището и да каже на селяните кой е предал баща й на турците, къде ще се дяваме тогава…

- За такива ли миризливи работи ни викате нощем да си оставяме работата! - разсърди се Ганчо. - Искате с нас ли да си умиете ръцете пред селяните…

- Не, бе, Ганчо, - успокои го кметът, - ами да го посъдим, да не ни е после мъка, че наш човек току тъй сме го предали. Поне да си признае…

- Не бой се, бай Ганчо, - засмян му рече Петър. - То е само тъй за очи, тая работа. Нагласили сме я хубаво. Тая нощ ще го пратим в колибата му затворен, а утре в зори ще иде там, уж случайно, Ибрям чаушинът и ще го залови. Ние - ние нищо не знаем, а само сме го съдили и затворили. Разбра ли? Другото не е наша работа, ние не отговаряме, - рече с усмивка Петър и подмигна значително.

- Виждам, здраво сте пипали, - намеси се Стоян. - Мене не ме е страх от селяните. Какво ме е грижа от тях, какво могат да ми направят? Ама не искам да се забърквам в тия бунтовни работи и да се смразявам с турците… Кряскаха, кряскаха за свобода, пари искаха от нас, ругаха ни, че не даваме, че не уйдисваме на ума им да си дирим белята. И пак при нас дойдоха да се крият, след като избиха за лудия им акъл толкова свят… И разплакаха толкова майки.

- Абе прав си, Стояне, прав си. И ние за това искаме да го дадем на бея, че не ни се плащат утре пак жълтици. Вчера броихме сто. Пък и всеки за своето го боли… - каза кметът. - А тъй, с даскала, ще се отървем веднъж завинаги, ще запазим своите. И ще запушим устата на турчина. Умиваме си ръцете от тая задимена работа, с това въстание!

- Хайде тогава, доведете го, — рече нетърпеливо Ганчо. - Той само заради борчовете си заслужава да се обеси…

Петър излезе бързо, за да доведе пленника.

А Стоян се обърна към Ганчо и настави:

- Борчове, казваш, зная. Още преди да се ожени за Никула, Бог да я прости, беше потънал до гуша в борчове. Те нещо гласяха да му дават пари за сватбата, да си платял борчовете. Питаха мене, какво ще река. Нали сме нещо рода. Рекох им: - Не, никакви пари! Мъж е, нека си печели, нека ги плаща! А то и втори път се ожени, а пък борчовете и досега си стоят неизплатени…

- На кого ли няма да дава, - додаде Ганчо като поглеждаше често към Стояна. Искаше му се по-скоро да види даскала, да го погледне сега и тъй отвисоко, и с презрение. И да си отмъсти за горчивите приказки, с които той бе озлобявал селяните против него и тефтеря с вересиите му.

Не чакаха много. След една-две минути вратата се отвори. И в стаята пристъпи самия даскал Киро, с пречупена надолу глава, като отсечен, сух клон.

Ръцете му бяха свързани на гърба с дългия, бял пояс. Над челото му падаха сноп черни, лъскави коси, влажни от пот. Той не вдигна очи да погледне някого. Не продума, не поздрави, не подви коляно да седне.

Застана прав сред стаята, дето го бутна Петър, за да стои, и гледаше в земята.

- Ето го тоя нехранимайко! - представи го с подиграваща усмивка Петър.

- Познаваме го, как не, - отговори Стоян. - И за майка му съм слушал, дето имала уста за трима, и за баща му. Оня, смахнатия скитник, когото отровила жена му, за да се отърве от лудориите му и скитане по света. А после пък си биела главата в камъните на църквата да й прости Господ греховете.

- Ти остави това, Стояне! - прекъсна го кметът. - Това са женски приказки, не е наша работа да ги повтаряме. Човекът от болест си е умрял, майка ми разправяше, закреял, отслабнал, кожа и кости станал*). Ами той да ни каже другото сега на нас … Да поприказваме, за какво сме го повикали…

——

*Изглежда, че бащата се е поминал от туберкулоза. - бел. авт.