БАЩА И ДЪЩЕРЯ
Кръчмата се казваше „Касапска среща” и се посещаваше най-вече от касапи, табаци и търговци на добитък - хора груби и буйни. Сам съдържателят, бай Вълко, беше бивш касапин. Снажен и здрав като бик, единствен той можеше да се разправя с хора, за които насилието и измамата са закон.
И наистина, тук всичко беше грубо и здраво, според хората. Масите бяха от дебели дъски, столовете имаха железни пръчки на краката.
Помещението беше дълбоко, с нисък таван и скърцащ под. То приличаше на потъващ кораб.
Марин, по-младият от двамата слуги, беше жилав, мускулест момък - същински атлет. Запрян, другият слуга, беше низък, с набита като камък снага. От година насам тоя човек беше дясната ръка на бае Вълко.
Мълчалив и затворен, но иначе добър и честен, той скоро бе спечелил доверието му. Вълко почти не работеше. Обичаше само да се черпи с касапите и жените, от които те също така имаха нужда както и от виното. И повече от работата лежеше върху Запряна.
А той се забравяше в работата. Впрочем, той забрава именно търсеше. И добре беше, че я намираше в работата, защото иначе трябваше в ракията да я търси.
Тук той бе дошъл да работи в началото на миналата пролет. Преди това беше в затвора. На времето той има нещастието да бъде набеден за престъпление, в което едва ли бе имал пръст.
Хора, които го гонеха, свидетелстваха против него. И го осъдиха. Той лежа пет години. През това време той почти нищо не чу за близките си. Това не показваше добро. Щом го пуснаха, той се отправи веднага да ги търси.
Но в пет години стават големи промени. Не намери нищо от онова, което бе оставил. Жена му и син му бяха умрели. Оставаше дъщеря му, но и нея я нямаше.
Казаха му, че заминала на някъде. Изгубил всичко, той съвсем се обърка. Докато беше в затвора, поне имаше една надежда. А сега? Хората бяха сторили всичко възможно, за да го погубят; и бяха успели. Трябваше и той да се погуби за света и да живее сам за себе си.
Така попадна във Вълковата кръчма. Тук никой нищо не знаеше за него. Ала не много след това, случаят му помогна да срещне дъщеря си.
Един ден Варадин касапинът го изпрати вкъщи да занесе някакви покупки, Запрян с бързи крачки се отправи към реката наблизо, премина моста и след това се намери пред Варадиновата къща. Почука.
Излезе слугинята. Още от пръв поглед той позна: това беше Павлина, дъщеря му. Подаде й пакета и, като в сън, отдалечи се веднага, - Павлина е, каза си той след малко, успокоен вече. Тогава беше малка. Сега е пораснала, станала е цяла мома.
Добре, че не го позна. Хората са й казали, че е умрял, и той не намираше начин да й се открие. Тя или го е забравила, или го помни такъв, какъвто беше някога. Сега съвсем се е изменил.
Не повери никому това.
От тоя ден животът му наново доби смисъл - и той стана някак си самоувереи.
Касапите помислиха, че се е възгордял. И тъй като и преди не го обичаха, сега всеки беше готов да го надупчи с ножа си.
Ала той се вече не напиваше, та напразно чакаха те удобния момент. Вечер, кога оставаше свободен, Запрян изтичваше до моста при Варадиновата къща.
Там, скрит зад един електрически кантон, следеше прозорците на къщата. Той гореше от желание да види дъщеря си. Минаваха час, два, а той все чакаше. Вълко му се скара, да не закъснява. Купи си часовник, за да гледа времето.
И все пак, в продължение на два месеца, можа да я види само два пъти. Веднъж беше излязла на балкона; позна я по русите коси. Вторият път бе слязла пред вратата. Мина край нея, но не посмя да я погледне отблизо.
Настанаха горещите летни дни. В кръчмата работата намаля. Запрян по-често отиваше на моста.
Голяма беше изненадата му, когато, една вечер завари Павлина с едного да разговаря зад кантона. Той се вгледа в момъка. Изненадата му нарасна: това беше Марин.
Запрян застана встрани и зачака. След малко девойката се раздели с Марина. Каква му беше тя? Любовница? Дружбата и с Марина той никак не хареса. Но какво трябваше да направи той за дъщеря си?
В последните дни взе да следи Марина. Мъчеше се да чете в лицето му. Ала Марин с нищо не се издаваше.
По-късно той пак ги срещна. Тоя път Марин го видя. Запрян пак се спря наблизо. Девойката се отдръпна от Марина; сетне си отиде.
Тогава Марин с едри крачки тръгна към Запряна.
- Защо ме следиш? - каза гневно тоя. - Не видя ли, че я прогони.
- Така и трябваше, - отвърна Запрян и тутакси прибави: - Слушай, повече да не задиряш това момиче.
- Какво? Ти ли ще ми заповядаш?
Подеха да се карат. Насъбраха се любопитни. И тъкмо да се уловят на бой, между тях отведнъж застана Варадин. Гологлав и по чехли той, бе избързал от къщи за да ги разтърве. Той каза:
- Не ви ли е срам! Да се карате за хорските слугини.
Наоколо си зашушукаха.
- И тоя стар човек, и той.
Запрян и Марин разбутаха навалицата и си отидоха.
Сутринта Варадин се отби тука и каза на Вълко. Вълко им се скара. Те мълчаха.
Но когато Вълко и Варадин се отдалечиха, Марин изсъска:
- Глупак такъв! Развали ми работата.
Запрян не отвърна. - Така добре стана, помисли си той. Той не искаше повече да се разправя с това. Но Марин го намрази.
Те продължиха да следят момичето. Срещаха се сегиз-тогиз около моста и си разменяха лоши погледи. Мариновите очи горяха от едва сдържан гняв.
Той дебнеше Запряна, и те един ден трябваше да се бият.
Времето минаваше, а те не можеха нито веднъж да видят Павлина. Де се губеше тя? Марин все по-нарядко идваше. Заирян захвана да се безпокои.
Рано едно утро Варадин влезе в кръчмата и, усмихнат, обърна се към Запряна и Марина:
- Е, драги, свърши се вече вашата любов. Снощи момичето ви избягало с оня хубостник Гого Далака.
- С Гого Далака! - възкликна Марин.
- Да, с него. Гледам аз, върти се една вечер около нас, па си мисля: пак нещо е надушил тоя синковец. А то какво било. Да излъже слугинята ми. Нейсе! Каквото търсила - намерила. Слугини много.
- В добри ръце е паднала, - подхвана Марин. - На тоя Гого това му е занаята. Хване ли някоя - и право при Коце хотелджията я води. Тя си поплаче, поплаче, па й мине.
Той погледна Запряна. Запрян се беше навел ниско над тезгяха. Жилите на челото му се бяха издули, снагата му се тресеше. Марин никога не беше го виждал такъв.
Запрян отведнъж се състари. Малко прегърбен, още по-мълчалив отпреди, весден без отдих работеше и изпълняваше всичко.
Бе ходил да я търси: разбира се, напразно. Беше готов всичко да направи, само да я намери. Чувстваше се виновен за всичко станало.- Ако бях направил нещо за нея, нямаше така да стане, казваше си той. И все за това мислеше.
А дойде есен - и работата се засили. Вечери, след като си отидеха всички, той затваряше кръчмата; и тогава, останал сам, отведнъж виждаше, че самотата му е непоносима.
Той тръгваше напосоки из града, подтикнат от надеждата, че може да я намери. Уморен от напразно ходене, връщаше се след време. И, за да удави мъката си, пиеше ракия. Спеше, дето го събореше ракията, а през деня пак пиеше.
Падна сняг. Стана студено, и кръчмата от заран до вечер се пълнеше със свят.
Касапите бързаха да заколят добитъка и измръзнали, идваха тук и се задяваха на топло. Те водеха със себе си и жени, - млади жени, почти момичета, които също търсеха топло. Други идваха сами.
Всички те приличаха на рояк изгладнели врабци. На скарата непрестанно цвърчаха мезетата, кръчмата се задушаваше, ставаше задушно. Касапите пиеха и ядяха, а момичетата се смееха, седнали редом с тях.
Навремени Запрян се заглеждаше в тия играчки на пияните касапи. Можеше ли да предполага той, че един ден между тях ще съзре и Павлина?
Беше един извънредно мразовит ден. Когато тя влезе, придружена от приятелката си, лицето й беше червено от студ като ябълка. И двете изтупаха снега от шушоните си, разкопчаха връхните си дрехи и видимо учудени от толкова пияни мъже и жени, бавно тръгнаха да се смесят с тях.
Тя толкова се беше изменила, щото отначало Запрян едва можа да я познае. Беше се облякла с ново тъмносиньо палто: на главата си имаше шапка.
Погледът й беше някак странно замрежен от умора или от някакви мисли: устните й бяха начервени, лицето - напудрено. От цялото й същество лъхаше младост и красота, която привличаше.
Привличаше погледите на мъжете и приятелката й, едно чернооко момиче с изпъкнала гръд и подстриган врат. Нея Запрян бе виждал и други път. Той за една минута преживя всичко онова, което бе довело дъщеря му до тая кръчма.
Те седнаха в дъното на кръчмата. После му махнаха да дойде.
Запрян почувства нещо като страх - толкова гнетително бе за него това. С колебливи, заплетени крачки тръгна към тях. Но тутакси разбра, че това той не може да направи. Върна се назад и, като се облегна на тезгяха, остана неподвижен, с очи устремени в тях.
Марин наблюдаваше всичко това.
- Виж го, виж го! - сбута той Вълка. - Тоя Запрян ще си изгуби акъла.
Вместо Запряна, Вълко изгледа продължително, с окото на познавач, новата си посетителка и каза:
- Бива си я, дявол я взел!
- Бива си я, - повтори Марин. - Но Запрян ми развали работата.
- Ако искаш и сега можем да я наредим, - усмихна се мазно Вълко.
- Може.
Както винаги, Вълко повече се не бави. Отиде при тях, заговори ги, сетне седна.
Марин им занесе вино и мезета. Той поговори с Павлина. Когато се върна на тезгяха, той чу как Запрян изръмжа зад гърба му. Нека ръмжи. Марин заснова между масите. Запрян си остана зад тезгяха, заканващ се някому.
Едно след друго, Вълко поръчваше. Приятелките се споглеждаха и се усмихваха. Те нямат нищо против. Бай Вълко ги черпи и те искат да се напият.
И се напиха. И започнаха главите им да падат напред. Спеше им се. Вълко извика Марина.
- Кажи на Запрян да гледа кръчмата. Ти върви отвори стаята. Ние идем.
- Запрян нещо се сърди.
- Кажи му да дойде и той после.
Той пошепна на момичетата:
- Спи ли ви се?
Те повдигнаха глави.
- Да.
- Вървете с мене.
Те станаха. Той ги поведе.
Не направили и няколко крачки, внезапно някой изскочи пред тях, задържа ги с тялото си и после рече:
- Стойте. Няма да отидете никъде с тоя човек.
Момичетата отвориха очи; уплашени дръпнаха се назад.
Вълко се ядоса.
- Слушай, Запряне, каза той, гледай си работата. Остави ни да минем. Хайде!
Запрян винаги изпълняваше Вълковите заповеди. Но сега не отстъпи.
- Махай се, ти казвам! - повтори Вълко.
- Няма да мръдна. Ти да оставиш момичетата… Чуваш ли?
- То не е твоя работа.
- Моя е.
Вълко излезе от нетърпение.
- Ти ли ще ми заповядаш, бе говедо? Марш от кръчмата ми.
Той го тласна с лакът и му посочи вратата. Запрян се не мръдна.
- Остави момичетата. Тогава ще си ида.
Всички станаха от масите и се струпаха около тях.
Чуха се закани към Запряна. А Вълко замахна с голямата си лапа и я стовари върху Запряновото лице. Запрян политна назад. Случайно ръката му си опря на един стол. Бързо той го вдигна, завъртя го във въздуха и доде Вълко да се заварди, главата му бе разцепена от един силен удар. Той охна веднъж и се гътна като чувал на пода.
Момичетата изпискаха и побягнаха. Двамина касапи се спуснаха към Запряна с голи ножове. Той размаха стола пред себе си и те отстъпиха.
После прекрачи Вълновото тяло и, като съгледа Павлина, тръгна към нея. но сега насреща му излезе Марин.
- Ти пак ли ще ми пречиш! - извика той. - Каква ти е тая, че толкова обикаляш около нея?
Столът като че му натежа и Запрян го отпусна надолу.
- Каква ли ми е? - започна той. - И още питаш, каква ми е! Дъщеря ми е… Каква мислиш да ми е!
Тия думи паднаха като гръм в кръчмата и всички за миг отстъпиха.
Павлина се надигна, изтръпнала, и се загледа в човека, който се назова
неин баща.
- Лъже! Лъже! - извикаха след малко неколцина. - Откъде накъде ще й е баща?
Те усетиха миризмата на пролятата кръв и се спуснаха към него, неимоверно настървени. Един женски вик се издигна над общата врява, но него никой не чу.
Всички се блъскаха, пищяха, ревяха, нанасяха удари
Внезапно един изстрел изтрещя в кръчмата и цялата побесняла тълпа отведнъж се смръзна на мястото. Нахълтаха стражари. Стана едно бързо раздвижване и мъже и жени тутакси се прилепиха до стената.
Останаха само два трупа сред кръчмата и Павлина, която се бе навела над Запряна, дереше роклята си и запушваше раните му.
Ала кръвта продължаваше да шурти и тя стана само кръв. Преди да издъхне, Запрян отвори очите си за последен път.
И баща и дъщеря се погледнаха един други - в тая единствена секунда между живота и смъртта.
———————————-
в. „Народна воля”, бр. 32, 13.11.1932 г.
в. „Народна воля”, бр. 33, 20.11.1932 г.