ГОЛЕМИТЕ ЛЪЖИ ЗА ХРИСТО БОТЕВ – III

Любомир Духлински

Обирджия, изнудвач, фалшификатор на пари, терорист

„Ние пак попадаме в цял лабиринт от крайно противоречиви и неясни съобщения за тия факти от страна на неговите биографи - като З. Стоянов и отчасти младия Стоян Заимов - като съвършено забъркан вече с руските нихилисти безпътен младеж, който се скита безцелно по Одеса, устройва оргии и скандали и има работа с „нощни булки” и всевъзможни подозрителни личности.”

Проф. Евгений Волков, „Христо Ботев”, 1929 г.

Когато в. „Независимост” спира, Христо Ботев започва свой вестник „Знаме”, като отново прибира около себе си „хъшовете”, както съобщава самият той на Ив. Драсов в писмото си от 12 април 1875 г. „Добри души - съчувстват на оживяването на емиграцията” - пише той в писмото си. Постепенно обърканите от неспирните препирни между членовете на Букурещкия комитет емигранти започват да усещат подкрепа в лицето на Ботев и някак си започват да се сгушват около него. Според спомените на емигранта Н. Енчев животът на Христо Ботев по онова време започнал да добива широк обществен характер, който  надхвърля границите на тесните интереси на заобикалящата го българска емиграция.

Живеейки така, Христо Ботев, по думите на г-н Енчев, води усилена революционна агитация и по повод на това се срещал с много лица. Какви са били тези срещи и каква агитация е водил сред българските емигранти по това време Ботев - за това разказва ботевият четник Димитър Ночев. След Освобождението той пише спомени за Ботев, но от тях има запазени само няколко страници - останалото е загубено.

Преди да дойде във Влашко Ночев не познава Ботев, но още от България му симпатизирал като писател и революционер който, по неговото мнение, „пишеше така, както чувстваше всеки човек, който се стреми към свободно движение”. Дошъл в Букурещ като емигрант, той се обърнал към Ботев като към другар, който, разбира се, го приел много добре В Ботевата квартира и печатницата му Д. Ночев не е ходил, но често се срещали с него в едно кафене, където обикновено се събирали българските емигранти. По цели нощи те прекарвали там времето си с Христо Ботев в разговори и в тези разговори се обсъждали и по-общи въпроси. В това кафене Войводата е сред своите братя българи и се чувства между тях в своя среда. Сред хора, които го обичали и се отнасяли внимателно с него. И за това той бил винаги общителен с тях, приветлив, весел и закачлив, даже с най-простите от тях общителен и прост. Както пише Д. Ночев: „От него аз не съм чул мръсна дума най-напред. Той беше повече кротък, мирен човек, отколкото буен; любезен до неимоверност, общителен с всекиго”. Правело впечатление, че той „имаше възможност да печели с перото си, но неговата мисъл беше в революцията.” Бил весел даже и тогава, когато гладувал по 24 часа.

Колко много се различава тази характеристика от дадената за Ботев от Вазов, З. Стоянов, Ст. Заимов! Нормално е - Димитър Ночев е общувал с този човек, ял му е хляба, бил е негов другар, по-късно четник, а не е събирал клюки, които после да преразказва.

По време на своите посещения в споменатото кафене, по молба на другарите си Ботев често им декламирал „Хаджи Димитър” и „Ней”. Обичал много Лермонтов и често го декламирал. Когато декламирал „Хаджи Димитър”, съпровождал декламацията си със силна, пламенна жестикулация. Декламирал седнал, при това малко по-бледен и обикновено никога не говорел за стиховете си, които считал за нещо съвсем обикновено. Пишел ги набързо. Случвало се, че пишел и в самото кафене, когато му идвало вдъхновение, а после забравял за написаното. Така написал, както самият Ботев разказва на Д. Ночев, своето стихотворение „В механата”.

Печална е съдбата на Христо Ботев - най-вече като творец! Загубени са първите му литературни поетически опити в проза и стихове, които той мислил да издаде през 1868 г.; забравена е и неговата голяма поема „Хайдути”, за която разказва З. Стоянов по думите на Ст. Стамболов, пред когото тя е декламирана от самия Ботев; казват, че у П. Р. Славейков, който събирал стари ръкописи, заедно с неговата стара архива и цялата му къща, изгорели и ръкописите на Христо Ботев; два сандъка с негови книги и тетрадки пропаднали във Враца, където ги е видял след смъртта му още през 1878 г. върналият се в същата година от заточение брат на Ботев - Кирил. Пропаднали са, както изглежда, и оригиналите на тези писма на Христо Ботев, които е публикувал в биографията му З. Стоянов, защото ги няма в архива на Ив. Драсов, предаден от роднините му в „Архива на Възраждането”. Пропаднали са важни негови писма и литературни опити. И още, и още… И затова идва времето на „поклонниците” на Христо Ботев, които не са го познавали, още по-малко разбирали дори когато е бил жив, а след смъртта му свели неговия образ до нивото на някакво си себелюбиво, дребнаво момче, фантазьор, „вагабонт” и „нехранимайка”.

И започват опашатите измислици и дори откровени лъжи за великия поет и революционер. Да разгледаме някои от тях.

Ето какво разказва Георги Смилов, съученик и съквартирант на Христо Ботев в Одеса: „Стоян Заимов, уж с мои думи, предава, че Христо Ботев е трябвало да напусне Одеса след устроения от него в едно общество от поляци и малорусийци скандал в някакъв шантан. Нищо подобно не е имало. Заимов, с който аз приказвах в 1884/1885 г. за моя живот и срещи с Христо Ботев в Одеса, разказвайки му за тях, без да знам, че той ще ги използва и как ще използва нашите беседи в печата, несъмнено е бъркал и смесвал всички факти, разказани му от мене. Ако аз съм говорил за някаква оргия или за посещение на шантан, това е могло да се отнася само за този гуляй, който ние - аз и другите другари, издържали изпита в Лицея - устроихме по повод на това събитие през есента на 1865 г. Но както личи от картичките, Христо Ботев в това време беше още гимназист и не е могъл да проявява тези качества на необуздано буйство, които уж с мои думи му е приписал Ст. Заимов.

С други думи това значи, че даже и да е излизал Христо Ботев от Одеса, за да учителствува, то, първо, това е могло да бъде тогава, когато аз вече не бях в Одеса, тъй като есента 1866 г. аз постъпих в Петербургския технологически институт, второ - това е могло да бъде само през трите или четири зимни месеци - декември 1866 г. и януари, февруари и март 1867 г., което опровергава окончателно цветистите описания на З. Стоянов за това как Христо Ботев е прекарвал в Задунаевка „лятото” и какви ги е вършил там.”

З. Стоянов, въпреки другите биографи на Ботев казва, че той е бил учител в Бесарабия не в Знаменка, а в Задунаевка, българско село в Измайлския окръг, по това време румънски. Ако това е тъй, тогава разказите на З. Стоянов, Стоян Заимов и Ив. Клинчаров за стълкновенията на Христо Ботев в Задунаевка с руската полиция губят окончателно почва, защото как е могла тя да се яви и да се разпорежда на румънска територия? Което значи и друго - че Христо Ботев е напуснал не само Одеса, но и въобще Русия едва в края на 1866 г.”

И един забавен момент от разказа на Георги Смилов, който показва що за терорист и конспиратор е бил Ботев: „По това време Христо Ботев често пъти нощно време отиваше някъде. Отговаряше, че отива да се среща с босяците. Тия негови екскурзии свършиха много куриозно, защото, посочвайки на своите нови познайници пътя към нашата квартира, той дочака, щото през една есенна нощ последните да измъкнат от нас двата ни чифта обувки и единствените панталони на Ботев, което го принуди да не излиза няколко дни от къщи, докато да намеря пари и да му купя други от пазаря”.

Големият изследовател на Ботевия живот и дело Константин Поглубко справедливо отбелязва, че постигането на правдива картина е възможно само на основата на новооткрити архивни материали. Той успешно и убедително отхвърля много недостоверни и фантастични „истории”, изградени върху късни спомени и непроверени материали. Така например изследователят отхвърля утвърдената в дотогавашната, преминала и в днешната литература теза, че Ботев създава в Задунаевка кръжок, насочен против властта, както и че учителят тайно напуска селото. Вече казахме защо.

За разлика от съвременните историци, които обикновено ползват „неназован източник от тролей №3″, проф. Е. Волков честно съобщава: „Същите обстоятелства ни принудиха да се откажем да запитаме и престарелия българския войвода и съратник не само на Ботев, но и на Г. С. Раковски - Панайот Хитов, който изживява последните си дни.” Вместо да съчини някаква балада от името на войводата.

Киро Тулешков ни съобщава доверително, че през пролетта на 1871 година общината на Измайл решава да прекрати преподаването на български език в училището и спира заплатата на Христо Ботев. Това става в навечерието на Деня на Св. св. Кирил и Методий. И понеже не доплатили заплатата на Ботев, той откраднал събраните за отбелязване на празника пари и забягнал в Румъния. Опашата лъжа!

К. Поглубко хвърли светлина върху много факти и привежда като доказателства доста архивни материали, преди всичко от руския дипломатически агент в Измайл Пьотр Романенко. Известно, че много изследователи свързват отпътуването на Ботев от Измайл с присвоените от него пари. По този повод изследователят цитира заключението на агента: „Аз също успях да разпитам българския студент Николай Езерски…, но се оказа, че този студент, като събрал под подписка около 50 рубли за празнуване миналата година на Деня на светите братя Кирил и Методий, изчезнал с парите от Измайл”. Ботев, както може и да се очаква, не е имал нищо общо с изчезналите обществени пари.

Освен това е документирано от Ботевия приятел и съратник Велико Попов, че Войводата си е в Галац още през март. Да, но лъжата остава. Към името на Поета се прибавя нов епитет - крадец! Днес никой не цитира заключението в доклада на руския агент, кратко и болезнено се набива гвоздея в мозъка - крадец!

Сведенията за живота на Христо Ботев в края на 1871 и първата половина на 1872 година са оскъдни. По това време той поддържа активни контакти с руски революционери, като Николай Меледин и Соня Рубинщайн, сестра на известния пианист Антон Рубинщайн.

Широко разпространена лъжа, която се тиражира и днес е, че в края на 1871 година Ботев и Меледин се опитват да изнудват за пари заможен браилски българин, но са разкрити от полицията и заминават набързо за Галац. През пролетта, по донос на руския консул в Галац, е арестуван Меледин, а през април и Христо Ботев.

В 70-те години на миналия век в румънската и българската периодика се появиха редица публикации на румънския балканист Николае Чакир, който представи и анализира нови документи от архивите на Румъния. По-късно те са включени в неговата книга „Христо Ботев и Румъния”. В тях няма и дума за криминални деяния на Ботев - той е арестуван, осъден и пратен в затвора заради революционните си убеждения и действия, най-вече притежаване на забранена литература.

Тук, разбира се, няма да се спирам на поредните дивотии на Тулешков, който ни цитира почти целия процес - като се започне от обвинението на прокурора, та се стигне до там каква реч му дръпнал Хр. Ботев и какви задушевни разговори водели после поета и прокурора, какви приятели били станали и как прокурорът го посещавал често в затвора, за да си приказват. Каква феноменална памет! Да запомниш целия процес дума по дума. Особено като се има предвид, че не си бил там. Наистина феноменално! И се питаш - ами като този прокурор е бил толкова убеден, че Ботев е един прекрасен младеж, който милее и се бори за свободата на отечеството си, а не краде и изнудва, защо не е взел да го освободи?

Според Кирил, брата на Ботев, арестуването е е станало заради разпространението „на някакъв Катехизис”. Вероятно става въпрос за „Катехизис на революционера” от Сергей Нечаев, екземпляр от който Ботев е притежавал. В жилището, което обитават Ботев и Меледин е открита руска анархистка литература, Ботев е обвинен в разпространение на радикални политически идеи и е изпратен в затвора във Фокшан. Той остава там няколко месеца, след което е освободен и през юли или август 1872 година пристига в Букурещ.

За каквото и друго да е осъден и хвърлен в затвора Войводата, то не е за кражба и изнудване!

В литературата много място е отделено на описанието на различни видове „експроприации”, уж извършени от Меледин заедно с Ботев и други българи. Обаче, както е установил Поглубко, на руския консул, който се е стремил да узнае всички страни на дейността на Меледин, нищо не му е било известно за каквито и да е „експроприации”. Ученият утвърждава, че нищо не са знаели за това и румънските власти, обвиняващи Меледин „само в придобиване на фалшив паспорт”.

И на хоризонта отново изгрява вездесъщия Киро Тулешков, съобщавайки ни за приятелството на Ботев с Николае (Нико) Георгеску, стихиен революционер и най-добрият касоразбивач в Румъния. „Не е тайна, - казва Тулешков, - че Ботев и другарите му са извършвали нападения и експроприации, които са били необходими за издръжката на вестниците, за закупуването на оръжие, за физическото оцеляване на хъшовете и др.” В „Христо Ботйов. Опит за Биография” Захари Стоянов отива още по-нататък, като пише, как К. Тулешков сварва Ботев в компанията на Георгеску и още няколко души в момента, в който печатат 500 фалшиви руски рубли, по някой наполеон и разни други чужди пари.

Тулешков вероятно вече е забравил какви ги смита само 2-3 страници по-долу в „спомените” си: „Ботев достигна до едно твърде критическо положение. Бедният достигна, щото нито дрехи имаше да се облече. Не само това, а дори и насущния хляб не можеше да си найде.” И това е човекът, който печати рубли, наполеони, че и каква ли не друга валута. Както се казва - без коментар!

В картинката се намесва и Иван Драсов. Нали си спомняте - онзи Иван Драсов, от Ловеч. Около когото цари мътилка покрай предаването на Васил Левски и в тази мътилка той намира за благоразумно да се скрие чак в Прага. За да се появи няколко години по-късно в Румъния и да не пропусне шанса си да оклевети и Христо Ботев, както е направил с Дякона. Е, във Влашко поне не може да го предаде на турците…

Няма да преразказвам цялата история около „хъшовете”, които живеели у Ботев през 1876 г. и извършили „обир” на някакъв си букурещки търговец и като взели от него разни ценни вещи, скрили ги в куфара на Тодор Енчев. Стоян Заимов поправя спомена на г-н Енчев в смисъл, че тази „експроприация” е станала късно през есента на 1875 г. Заимов пък откъде знае кога е било - един Господ знае! Цялата организация на тази работа била приписана на Ботев. В дъното на обвиненията стои тогава Ив. Драсов; по повод на това на 11 декември 1875 г. Христо Ботев пише на Стамболов, като му благодари иронично за това, че го запазва „от зачерняване пред себе си и пред другите”. Той бил уверен, че накрая, както писал на Стамболов, ще изплува от блатото, в което попаднал със съдействието на своя неотдавнашен приятел Ив. Драсов. Още една клевета, още един облак над клетата Ботева глава. За какво става дума: сред българската общност се появяват слухове за присвоени от него обществени средства. Той, дето „нито дрехи имаше да се облече”. Ботев е омерзен до дъното на душата си от постоянните интриги на „другарите” си и на 30 септември напуска БРЦК и не участва в неговата дейност.

А цялата работа ще излезе, както се казва в римското право aberacio ictus (отклоняване на удара) - използва се за казуси, при които разследването се насочва в погрешна посока. През февруари 1876 г. Драсов и Стамболов, които работили отделно от Ботев, получили от вътрешните комитети на новата организация в България 800 до 1000 турски лири, с които пари да се купува оръжие и да се приготвят четници. Обаче това оръжие не било изпратено в България, защото Ст. Заимов известил с писмо от Враца, че турците са открили пътя, по който се изпращало оръжието и последното трябва да се остави в Румъния за въоръжаването на четите. Каква е съдбата на оръжието и дали то въобще е било купено - не е известно. Знае се само, че когато Ботев започва да готви четата си, всичко започва отначало - от турските лири няма и следа.

Още една от многото лъжи гласи следното - чрез различни спекулации Ботев успява да изземе печатницата на Любен Каравелов, да го изгони и злепостави в очите на всички и да заеме мястото му. А нещата и тук са съвсем други.

През март 1875 година Каравелов и Ботев влизат в публичен конфликт, като Каравелов конфискува за дългове последния брой на „Знаме”. Двамата си отправят взаимни нападки в печата и в кореспонденцията си, като предизвикват вълнения сред българската емиграция и поставят под съмнение ефективността на БРЦК. Според спомените на Никола Обретенов, времето, което настъпило след оставката на Христо Ботев „беше най-черното време за емиграцията”. В Букурещ и по цяла Румъния се скитали много и най-различни емигранти, които не знаели какво да правят. Общият упадък на духа бил толкова голям, че Обретенов, като се върнал в Гюргево, мислел „че с букурещката емиграция вече нищо не може да се прави”.

А истината за печатницата е много по-проста - през юни Ботев успява да купи на търг своя печатница, използвана по-рано за издаването на вестник „Отечество” и продължава да издава „Знаме”. За закупуването й той получава финансова помощ от Венета Везирева, за която през юли същата година се жени. На 26 юни 1875 г. Ботев пише на Ив. Драсов: „Аз земах вече печатницата на старите за 5000 франка, платих 1250 (които му дава в заем Димитър Горов - б.м.), а другите ще да плащам с полици на три пъти за 14 месеци. Тие пари земах от братовчеда си, а кусурът (остатъкът) ще да видя отде.”

Да разгледаме още една лъжа, която витае около Ботев. Обвинен в присвояване на комитетски пари, предназначени за Старозагорското въстание, на 30 септември 1875 г. той подава оставка като председател на БРЦК. В картинката отново се намесва Захари Стоянов: „Неуспехът на Заарското въстание го разколебава. До заминуванието апостолите в България за бъдещото Априлско въстание Ботйов остава чужд на това движение, което се вършеше в Гюргево, някаква си хладнина е съществувала между него и тия апостоли: Стамболов, Волов, Бенковски, Апостолов, Заимов, Обретенов, Икономов и др. Въпреки това той запазва частните си контакти с някои революционни дейци като Ст. Стамболов и Н. Обретенов.”

Това е лъжа! В желанието си да изпълни своите „началнически” амбиции, Стамболов и неговите най-близки съратници постепенно изолират Каравелов, Д. Ценович, Иван Драсов и оригиналния БРЦК, оглавяван от Ботев. В сила влиза добре проиграната пропаганда - Ботев открадна парите! Отвратен от случващото се, Ботев се оттегля. Само че той не остава „чужд на това движение”, а съзнателно е отбягван и изолиран от тарторите на новата дружинка, което в няколко дни се превръща в съвет, а в още няколко дни в Гюргевски революционен комитет. Христоматиен е случаят, който Ботев споделя в писмо до Ив. Драсов. Той описва срещата си със Стамболов и Н. Обретенов. Пита ги къде са се запътили така екипирани, а те гузно му отвръщат, че са тръгнали да си търсят работа, само и само да го избегнат и да избегнат и нови въпроси.

Едва месец по късно новоизлюпеният комитет „позволява” на Ботев достъп до делата си, макар, че той знае всичко, което правят и се случва. Войводата има своите съмнения в добрия изход на замисленото въстание, но няма да остане настрани, когато става дума за битка за освобождението на Отечеството.

Младите и прекалено нахакани гюргевски революционери да бяха послушали поне малко Каравелов. Щяха да бъдат спестени близо 50 000 български живота! За какво става дума?

Известна е тезата на Каравелов, че ако ще им въстание, то трябва да се организира внимателно и подробно - така, както работеше за него покойният Левски. Само че Стамболов и хората около него бързат. Защо? Никой историк не дава отговор на въпроса: защо е този юруш? На заседанието си на 25 декември 1875 г. гюргевци вземат решение на 11 май следващата година да бъде вдигнато въстание. След само четири месеца подготовка! На Левски му трябваха близо 4 години, за да организира комитетите, да подготви условия (и то непълни) за вдигане на въстание. А на гюргевския комитет - само четири месеца. Знаят се резултатите. На практика всичко се случва само на книга - в четири от петте революционни окръга на практика няма никаква подготовка за вдигане на бунт. Не е създадена нито смислена организация, нито е осигурено оръжие, нито апостолите са имали представа ще въстане ли народът или не. Единствен въстава Панагюрския революционен окръг благодарение на енергичността и твърдостта на Бенковски. И не е чудно, че резултатите са плачевни.

За създадената организация красноречиво говори дори само един факт - събранието в Оборище. Още не е изсъхнало мастилото под подписите и документът вече е на бюрото на турските управници. Дали това е дело на турски шпиони или български мекерета не е от голямо значение. Важното е, че и на събранието се е действало прибързано - както по подбора на присъстващите, така и по осигуряване на тайната на провеждане на събранието и неговите решения.

Разбираеми са съмненията на Христо Ботев. Той се е запознал с работата на Левски, оценил е огромните му усилия, за да създаде стройна и стегната организация, която би довела до нещо. А гюргевци бързат! Защо? За да задоволят властническия, донякъде наполеоновски комплекс на Стамболов и верните му дружки Никола Обретенов и Георги Апостолов. Ботев пречи - той е принципен, честен човек, който добре вижда какво става и се страхува, че ще стане това, което е станало. И все пак тръгва, верен на идеите си, на любовта към поробеното Отечество - да даде своята дан за свободата, да сложи младата си глава на кладата на бунта по врачанските чукари.

На практика Ботев сам организира четата си, тя е нещо като частна армия. И гюргевци не пропускат да го обвинят, че е злоупотребил. Както е добре известно, крадецът най-силно вика дръжте крадеца. Само един пример - на втория ден от слизането на четата група въстаници, водени от Н. Обретенов и Г. Апостолов нападат и обират козлодуйски чорбаджия. Като влизат в селото, неколцина четници питат за местния изедник. „Отидохме у дома му и го намерихме скрит в един долап - пише Обретенов. - В този долап намерихме и една конска торба с пари. Макар, че Ботев ми каза да ги не вземам, аз ги прибрах, защото бях касиер без пари… Като излязохме от селото, аз се отказах да нося торбата с парите, понеже много тежеше и я захвърлих.”

Хайде бе! Така се захвърля една торба пари! Наивно е да се допусне, че торбата с пари е била захвърлена заради тежестта й. На четата трябват средства - отсам Дунава четниците срещат не героизъм, а страх, предателства и тънки сметки за всеки грош. В дрехите на убития войвода Обретенов и хората с него намират, или поне така твърдят, само пет монети.

Никола Обретенов наистина е бил „касиер без пари”, защото ковчежник на четата е Коста Апостолов. Единствено в своите спомени Обретенов се самоопределя за касиер на дружината. Може би, за да оправдае пред потомството ограбването на козлодуйския чорбаджия, изрично забранено му от Ботев.

Твърде много неизяснени неща. Като се прибави към това, че Никола Обретенов е посочил мястото на гибелта на Войводата чак след 51 години. Защо не по-рано? И защо е трябвало да набеждават вече мъртвия си войвода? Това е вече предмет за друг разговор.

И така - стигаме до „терористичния” акт по превземането на „Радецки”. За да не преразказваме излишно, нека дадем накратко думата на капитан Дагобет Енглендер, казани пред сп. „Златорог”, кн. 3-4, 1922 г.: „Но ако шансът на тая шепа хора, които дори не бяха успели да се обучат за борба с турското владичество, беше почти безнадежден и, ако, както чух, населението тогава не се присъединило към тях, а ги оставило на произвола на съдбата, те все пак бяха герои, достойни за верната памет, която отечеството им е запазило за тях. От това време произлиза високото уважение, което храня към българите.

Няколко българи замахаха на моите матроси, които ги поздравяваха. Изведнъж цялата група борещи се за свобода българи извика: „Ура, Франц Йосиф! Ура, Андраши!” и след малка пауза: „Ура, капитане!” Тъжно усмихнат от това толкова ласкателно за мене съпоставяне, аз им благодарих, като размахах три пъти фуражката, което всеки път се придружаваше с „Ура!” от моите хора.”

Лично аз не съм чувал никога терористи и потърпевши да се разделят, размахвайки шапки и с викове „Ура! Да живее!” А ето, че за Ботев все по-често се прокрадва сред многото лъжи и мнение, че той си е чиста проба терорист. Защо пък не - нали той, сиромахът, беше тръгнал да положи младата си глава за свободата на държавата, в която днес го определят като какъв ли не, накрая, нали така е модерно, и като терорист.

Ето какво пише и Захари Стоянов в биографията на поета: „То е било гръм, трясък и пукот. Като че на всяка дъска от парахода се е трошила… Не само дъски хвърчели по въздуха, но цели сандъци се носели на ръце, ножове дрънчели, фишеци, паласки и чанти нападали.” Направо Армагедон. Още една лъжа, оше една храчка в лицето на Ботев! Ако някой иска да разбере цялата истина за превземането на „Радецки” и как е протекла цялата операция, нека прочете спомените на капитан Енглендер. Тогава ще разбере защо е имало трикратно „Ура!”.

За какъв тероризъм става дума! Корабът е отклонен от обичайния си курс. Толкова. Съвсем цивилизовано са посочени причините и исканията. Няма заложници, убийства. Стига се до там, че капитанът на кораба накрая съчувства и е съмишленик на тези млади хора, за които е ясно, че са тръгнали да се жертват за благородна кауза.

Като съмишленик гледа на тези факти и Австрия, наследницата на Австро-Унгария, тя нито за миг не ги счита за терористичен акт? Ето една по-съвременна случка, която отговаря на този въпрос: през осемдесетте години на миналия век наша правителствена делегация е на посещение във Виена. Сред другите обекти, които разглежда, са и прочутите Виенски гробища. И каква е изненадата на нашите хора, когато в алеята на най-заслужилите граждани на Австрия виждат гроба на капитан Енглендер. Веднага питат какви заслуги има този човек към Австрия. Придружителите любезно отговарят, че той някакви особени заслуги към Австрия няма, но името му е силно свързано с историята на приятелска държава,  която  в момента се затрудняват да посочат, затова е в алеята на славата.

Ако действията на Ботев са имали и намек на тероризъм, щеше ли заради тях Австрия да почете капитана? По-скоро би го таксувала като съучастник. Кратко и ясно - Австрия отчита висотата на делото, за което е тръгнал Ботев и поради съпричастността в действията на капитана на кораба към него, почита и капитана! За разлика от собствената държава на Ботев!

В спомените си капитан Енглендер посочва и една друга страна на събитието, така характерна за онези време и за някои автори: „В 1888 г. когато прекарах целия си отпуск за поправка на здравето си при тъста си, търговският председател Лилин в Аузе, препратиха ми визитната картичка на Захарий Стоянов, „един господин, който ме търсил в канцеларията”, а след това - и писмото му от 17/29 юни 1888 г. Той поиска от мен двата сандъка с книжа и вещи, останали след четниците на палубата на „Радецки”. Аз направих всичко възможно и му дадох на драго сърце и в голямо количество всичко каквото ми беше останало като спомен от случката с „Радецки”. За щастие от най-важните документи дадох само преписи. Как обаче се третират подобни работи, личи от илюстрованата пощенска картичка, на която бе изобразен един съвсем друг параход и аз като Ботев!”

Ето, този сандък с документи и вещи на четниците изчезва безследно. Така, както изчезват останалите незаловени документи на Ловешкия комитет, поверени от хората там на Захари Стоянов. И от тях ни вест, ни кост. А това е била възможност да станат обществено достояние последните вещи от преминалата в небитието чета. Уви…

За последвалите няколко дни четникът и Ботев приятел Димитър Ночев потвърждава в спомените си: „Когато тръгна четата - пише той, - не се знаеше, че Априлското въстание е потушено, ние смятахме, че като дойдем в България, ще бъдем посрещнати с отворени обятия и ще помогнем на въстаналите вече области. Христо Ботев беше с надежда, че ще намери въстание, после се разочарова, но скриваше разочарованието си. Чух тия думи от него при Милин камък, кога убиха коня му: „Нашата работа излезе тъкмо хаджидимитровска”.

Разказва се още, че при залез слънце на 20 май четата, движейки се по козя пътека, стигнала един дол, където имало овчарска колиба. Тук четата се разположила да почива, взела от овчаря няколко агнета, запалила огньове и се готвела да вечеря. През това време Ботев, Войновски, Обретенов и други влезли в колибата да обсъдят положението. Изведнъж влиза овчарят и обръщайки се към Ботев рязко заявява: „Хайде, платете ми агнетата, защото войската иде!”

Всички, разбира се, станали, а Ботев, като погледнал с презрение равнодушно стоящия пред него овчар, съкрушено проговорил: „И аз съм дошъл да освобождавам тоя народ!”