ГОЛЕМИТЕ ЛЪЖИ ЗА ХРИСТО БОТЕВ – II

Любомир Духлински

Социалист, комунист, вагабонтин… Не, просто Ботев - патриот и мъченик за свободата на Отечеството

„Иван Вазов ми разказваше, че по това време нашият герой е бил такъв лют комунист и защитник на парижките събития, щото в няколко срещи с него той, Вазов, захванаел да вярва, че комуната ще спаси света.”

Захари Стоянов, „Христо Ботйов (Опит за биография)”, Русе, 1888

„Само разумният и братският съюз между народите е в състояние да унищожи теглилата, сиромашията и паразитите на човеческия род и само тоя съюз е в състояние да въдвори истинна свобода, братство, равенство и щастие на земното кълбо… Чомагите (тояга с топка накрая - б.м.) и байонетите показаха, че законът е напечатан само за робовете и ние имаме пълно право да кажем, заедно с Прудона, че сяко едно правителство е заговор, съзаклятие против свободата на човечеството.” - пише Христо Ботев във в. „Знаме” през 1874 г.

И днес, век и половина след гибелта на Христо Ботев, му се прикачват какви ли не епитети - социалист, „лют комунист”, вагабонтин, нехранимайка, че и масон и още доста от този род. А странното е, че кой ли не го сложи на знамето си - за да се огрее от неговата светлина и да се претопли от огъня, който бушува в сърцето на гения на поезията и революцията. Оценяват мирогледа и идеите му от позицията на своята партийна оцветеност. В зависимост от ролята, която искат да изиграе Войводата. И ако леви и десни все пак водят някакви псевдоспорове кой е по-народен, за Ботев те са единодушни - той е припознат като предтеча не само на левите движения, но и на крайно десните формации, краси знамената дори на чисто фашистки организации.

След 1989 г. започна преосмисляне и пренаписване на българската история, започна се и преоценка на Ботевото творчество - най-ярките му поетични и публицистични произведения бяха изхвърлени от учебниците, кьораво и сакато започна да упражнява скудоумното си красноречие за сметка на един от най-светлите и патриотични умове на многострадалното ни Отечество. Псевдоисторици и измислени академици наченаха да обругават Поета от позицията на последна инстанция, да го оцветяват политически.

Години наред се вихрят спорове за „Символ верую на българската комуна”. Едва ли най-важното в поругаването на Христо Ботев е дали той е автор на „веруюто” и дали наистина е пратил поздравителна телеграма до Парижката комуна. И той да е авторът, и да не е - все тая! Един кратичък текст няма да промени с нищо идейната насоченост на Ботевия живот и творчество. А неговото верую е ясно и непроменимо - „в редовете на борбата да си найда и аз гробът”. На борбата, не на оплюването. С горчивина в едно свое интервю академик Димитър Косев казва: „Надигне ли някой българин глава, първата работа е да бъде оплют!” За съжаление - прав е човекът!

И така - какъв е бил Христо Ботев? Какво ли не му е прикачвано, още повече в наши дни, защото е престижно в сайтчето или вестничето си да брулнеш една такава бомба. Ако се пише за автора на този текст, кой би обърнал внимание? Друго си е да подхванеш Ботев, Левски, Каравелов. Започват да валят кликове и посещения, роят се коментари - кой от кой по-кален и по-злобен, по-антибългарски. Днес е модерно да оплюваш националните си светини и герои, такива са „изискванията” на времето и най-вече на европейските господари. И начеваме да го правим.

За да стигнем до „Веруюто” трябва да започнем по-отдалече - от годините, прекарани от Ботев в Русия, запознаването му с редица дейци на прохождащата в Русия социалдемокрация и с други, които наричат себе си революционни демократи, анархисти, народници, „чайковци” и какви ли не. Трудно е човек да се ориентира във всички крилца и перца, още по-трудно е да се направи разлика между тях.

За да наречеш категорично някого социалист или комунист, добре е да си запознат поне малко с теорията на тези идейни течения, какво казва теорията на социализма и какво е развитието на подобни политически идеи и движения в България

Съвременният социализъм има своите корени в политическите движения на интелектуалните и работническите класи от 18 век, които критикуват ефектите на индустриализацията и частната собственост върху обществото. Социалистите утописти, в това число Робърт Оуен (1771-1858), се опитват да създадат самоиздържащи се комуни, чрез отцепване от капиталистическото общество. Клод Анри дьо Сен Симон (1760-1825), бащата на термина „социализъм”, пръв се опитва да дефинира технокрацията и индустриалното планиране.

Карл Маркс и Фридрих Енгелс използват термините „социализъм” и „комунизъм” взаимозаменяемо и казват, че социализмът ще бъде постигнат посредством класова борба и пролетарска революция. Владимир Ленин, вероятно повлиян от идеите на Маркс за „долни” и „горни” етапи на социализма, по-късно ползва думата „социализъм”, за да означи преходното състояние между капитализъм и комунизъм.

Тук трябва да се отбележи нещо съществено - всички предтечи на социализма, по-късно и на комунизма, не включват в новата идеология селячеството. Те говорят предимствено за работническата класа като основен двигател на пролетарската революция. И човек се пита - за какъв социализъм бълнуваме преди Освобождението с нашите орачи и чобани, малка еснафска прослойка от гайтанджии, абаджии, грънчари и дюлгери? Години по-късно Ботевият приятел, полският революционер Судзиловски-Русел ще напише: „Един човек със здрав ум не можеше и да мисли за „комуна” или за социалдемокрация между руските мужици и още по-малко между българските селяни. Ние им съчувствахме само дотолкова, доколкото в техните действия се проявяваха общите с нас революционни инстинкти.”

Социалистическото движение прониква в България в първите години след Освобождението, разпространявано от отделни теоретици, повлияни от европейски автори като Пиер-Жозеф Прудон, Фердинанд Ласал, Луи Блан, Михаил Бакунин, Пьотър Лавров и Карл Маркс.  Една от първите лястовици на новата идея в България е Димитър Благоев. През 1885 г. Благоев е арестуван в Санкт Петербург за революционната си дейност и е изгонен от Русия. Смята се, че по това време Благоев окончателно оформя у себе си марксистки възгледи и достига до идеята за създаване на партия на работническата класа.

В описанията и разсъжденията по-надолу често ще цитирам Константин Поглубко - един от най-изявените изследователи и популяризатори на живота и делото на Христо Ботев. През 1976 г. той публикува книгата „Христо Ботев и Россия” - най-задълбоченото и аргументирано изследване на делата на поета в Одеса и особено в Измайл, град, който оказва съществено влияние върху оформянето на мирогледа на Ботев. Поглубко е автор, който поправя много грешки на предишни биографи и който никога не си позволява да напише ред, без да го е проверил, а когато това е възможно - да го подкрепи с документи. В трудовете на ботевоведа се привеждат архивни, документирани данни, че „българинът Петков”, т. е. Ботев, е споделял „крайни републикански идеи”, които са по-близо да анархистите и нихилистите, отколкото до първите социалисти и социалдемократи.

Периодът в Одеса е разглеждан и като местожителство на значителна българска колония. Поглубко показва, че пребиваването на младия Ботев в града от ноември 1863 до 1866 г. е имало голямо значение за формирането на неговия  патриотичен мироглед. За разлика от мнозина „биографи”, които представят Одеския период от живота на Ботев, като време когато той - хаймана и скитник - напуска училището и се отдава на безпътни занимания.

В 70-те години на миналия век румънския балканист Николае Чакир публикува книгата „Христо Ботев и Румъния”, в която представя и анализира нови документи от архивите на Румъния. Сред тях е свидетелство № 732 от 12 декември 1866 г., че Ботев е следвал в Историко-филологическия факултет на Новоросийския университет в Одеса. Поглубко и група историци проверяват старателно това сведение в Държавния архив на Одеска област, но не успяват да открият документ, който да потвърждава някаква връзка на Ботев с университета. И все пак това е възможно - декан на Историко-филологическия факултет на университета в Одеса е менторът на Ботев В. И. Григорович. Било или не, този факт показва само едно - Ботев не е мерил от сутрин до здрач улиците, а се е подготвял за попрището си на учител.

Да се обърнем отново към логиката - коя община би назначила за учител човек, който не е подготвен за това? За да назначат Ботев в Задунаевка, значи той е имал необходимите качества. Само че логиката не е достатъчна на Захари Стоянов и той пише в биографията на поета: „Около края на 1865 година Ботйов трябвало да се прости вече с Одеса и с ученическите столове… Одеската полиция можела да се убеди, че той не съвпада под рубриката на „празноскитающите” се. Изчезването му от Одеса станало съвсем незабележено даже и между другарите му българчета, особено между Смилова и доктор Браделя, с които той в една квартира живеел. Никому се не обадил, не си взел даже книгите, учебници и други.”

Ако З. Стоянов си беше дал труд лично да поговори с Георги Смилов, както го е направил проф. Евгений Волков, щеше да знае, че за времето, за което той си съчинява басни, Ботев вече е учител в Задунаевка. Оттук насетне започва едно описание на Ботевия живот в селото, което в пълна мяра може да сложи в джоба си историята на Брам Стокър „Дракула”. Историята, която съчинява Стоянов е толкова идиотска, че е трудно да се повярва, че може да дойде в главата на нормален човек. И която повече подхожда на перото на Джендо, а не на Захари Стоянов.

Няма да се спирам повече на биографията, който иска да я прочете, да разгърне творението на З. Стоянов. Само за пример няколко произволни изречения: „ Имал и любовница, селянка, грабел й от главата цветето, закачал я, подмигвал й, завиждал я от другите ергени, обикалял я, като отива на вода, и пр. Вземал участие във всичките ергенски занятия, свойствени на българите. Например по седенките участвувал с другите момци да крадат гъски, кокошки и мисирки, които криели под покрива на святото обществено здание - училището, - а после се събирали, пекли ги и се гощавали.”

„Той искал да прави опити да ги сближава помежду им (птиците - б.м.), да въдворява братство и съгласие, да се не карат и ядат. Хванал малки кукумявчета и техни яйца, които хвърлял в полозите на кокошките, пак за асимилация. Имал в стаята си и две дърти кукумявки, турени в кафез като канарийки!”

„В техния лагер (на казаците - б.м.) се преселил той, с тях ял, лягал и ставал. Техният весел и безгрижен живот, техните песни и игрите „казачок” и др. като балсам легнали на неговото сърце. А училището, а учениците, а домакинството? - Пак на гаргите и на кукумявките останали.

Христофор Ботйович не си поплюл на ръката. На втория ден той влачел вече казашка шашка и шинел, влязъл в полка доброволец.”

И особено онази история, в която Ботев се криел в гробищата и плашел минаващите каруцари…

И така цели 300 страници! При това от човек, който не е познавал лично Ботев! Хъш и апостол, народен представител и подпредседател на Народното събрание!

Да се върнем към сериозните неща. В редица публицистични статии К. Поглубко разкрива пребиваването на Ботев в южно бесарабския град Измайл, определяйки го като „важен период от неговия живот”. Тук Ботев учителства в българското училище повече време в сравнение със Задунаевка - от октомври 1869 до средата на 1871 г. Важно е, че в Измайл Ботев установява и поддържа трайни връзки с редица руски революционери, като Николай Меледин, д-р Русел-Судзиловски (когото Ботев кани като лекар в четата си - б.м.), Сергей Нечаев, известният молдовски публицист и революционер Замфир Арборе-Рали.

В Измайл започват контактите на поета с руския революционер Николай Меледин, при арестуването на когото през април 1871 г. в Галац са иззети документи, доказващи връзките на Ботев с руските революционери. Много от тях са попаднали в ръцете на руския консул в Галац и са изпратени в Петербург. Сред тях К. Поглубко открива писма, които хвърлят светлина върху политическите връзки на Ботев. Особено важни са писмата на София (Соня) Рубинщайн, сестра на големия пианист Антон Рубинщайн, от Одеса от 13 януари 1872 г., адресирани до Ботев. Тези материали позволяват на изследователя да стигне до важен извод, че Христо Ботев имал връзки с членовете на одеските неделни кръжоци.

В Измайл Ботев чрез Меледин влиза във връзка с революционния кръжок на „Чайковците” с чийто представители в Одеса поддържа кореспонденция. Тук, по думите на Иван Клинчаров, Ботев попада и се запознава с руско издание на „Капитала”, което обяснява известни особености на Ботевата терминология в някои публицистични творби - „Смешен плач”.

Според брат му, Кирил, това (арестуването 1872 г) е станало заради разпространението „на някакъв Катехизис”. Става въпрос за „Катехизис на революционера” от Сергей Нечаев, написан по аналогия с „Революционния катехизис” от 1865-1866 г. на М. А. Бакунин и Николай Огарьов.

По късно, в началото на 1873 г., Ботев напуска Браила и Галац след като по искането на руския консул в Галац било разгонено от румънското правителство групиралото се около Христо Ботев по това време гнездо от руски емигранти. Личните му преки връзки с руската революция се прекъсват, но той не преставал да се интересува от събитията в Русия.

Ботев е енергичен защитник на Парижката комуна през пролетта на 1871 година, въпреки че дейци на националното движение като Петко Р. Славейков я осъждат. В смръщването на вежди по отношение на Ботев не закъснява и Иван Вазов. В своите „Биографични бележки” от 1894 г. Вазов отбелязва: „В Галац Вазов се сближил с Ботева, от ума и красноречието на който останал пленен… Ботев проповядвал със свойствената си разпаленост комунизъм. Вазов се надъхал донегде с неговите доктрини и даже написал куп стихотворения в социалистически дух… Това минутно увлечение на Вазова престанало, щом той се озовал пак в България, където животът налагал други задачи на патриота”. Странно е, че не е пояснил какви са тези задачи, след като на практика не взема участие в нито едно действие на национално освободителните ни борби.

През април 1871 г., в Галац, Ботев и Величко Попов образуват „Българска комуна” и изпращат поздравителна телеграма до Парижката комуна. По същото време Ботев написва и „Символ верую на българската комуна”. За него ще стане дума по-нататък.

Нека тук да направим едно по-обширно отклонение и да се опитаме да отговорим на въпроса: защо никой не нарича Любен Каравелов социалист и комунист, въпреки неговите много по-дълбоки връзки с народници, социалдемократи и откровени анархисти? Да цитираме д-р Радко Ханджиев, Bulgarian Press Pool-Budapest: През 60-те години на XIX век сред българската емиграция във Влашко назрява идеята за незабавно освобождение. Нека припомним, че това е епоха, в която все още са живи отзвуците от революциите от 1848-1849 г.; идеите на Кошут, Гарибалди, Мацини, Маркс; на стълбовете на руското просвещение Херцен, Чернишевски, Добролюбов, Писарев; на руските анархисти Бакунин и Нечаев; на сръбската „Омладина” и Светозар Маркович. Тези идеи в една или друга степен оказват силно влияние върху хъшовската общност и водачите на българската национална революция, върху Раковски, Каравелов, Левски, Ботев, върху българските войводи.

Любен Каравелов по това време живее в Москва. Той установява връзка с известния революционен кръжок на Дмитрий Каракозов (човекът, стрелял по император Александър II - б.м.), както и със сподвижника на Михаил Бакунин - Замфир Арборе-Рали. Каравелов вече е възприел не само общите социално-политически и идейни възгледи на Чернишевски и Херцен, а и идеите на влиятелния по това време революционен панславизъм, проповядван от Бакунин.

През 1869 г. основаният в Букурещ „Таен български революционен комитет” (ТБРК) с председател Любен Каравелов изпраща в Европа делегация, за да се посъветва с Херцен, Бакунин, Мацини, Гарибалди и Кошут.

На следващата 1870 г., лично Каравелов посещава Бакунин в Женева. Отново се обсъжда програмата на българския революционен комитет, в която се включват много от бакуниновите възгледи.

Връзките на българския революционен комитет с руските бакунисти и с Нечаев не остават скрити и за турската власт. Тя отправя изрично искане до румънското правителство да екстрадира Каравелов.”

Да цитираме и в. „Литературен глас” от 26 ноември 1935 г.: Bottom of Form”През 1935 г. излизат непубликувани дотогава документи за дейността на Ботев и Каравелов.

Арборе-Рали е един от най-забележителните революционери на времето. Той е познат от Ботевите биографии под името Замфир Константинович Арборе - Рали. Арборе се смята за основател на руския социализъм.

Единствените му ценни сведения са тези за Каравелов. Според думите на Арборе, Любен Каравелов още през 1866 г. е член на кръжока в Москва от студенти и публицисти. Срещата между Нечаев и Каравелов имала за задача да ускори революцията в България. През 1871 г. Каравелов напечатва прокламации към учащите българи в Москва. Този материал бива занесен в Русия същата година от Нечаев…

Каравелов с писмо до Нечаев обяснява революционното настроение на българското селячество. Но най-интересното писмо е това, което Михаил Бакунин е отправил до Каравелов за уреждането на отношенията на руските революционери и българските емигранти, като се поставят основите на една българска секция при Интернационала и да се установят програмните точки. За целта “Свобода” на Каравелов ще работи съвместно с Бакунисткия орган, който следваше да се издаде на руски в Галац под редакцията на Арборе. Този план се осуетил по неизвестни причини. Възможно е след като агентите на руското полицейско III управление са открили канала, по който Каравелов изпровождал руска нелегална литература, да са се пазили от евентуални усложнения. Но факт е, голяма част от програмата на българските революционери, която се печата в “Свобода” на Каравелов (от 14.X.1870 г.) е заимствана от марксисткия руски в. “Народное дело”, който печата подобна програма на 1 август 1870 г. и в която   преобладават бунтарски бакунистки елементи. Ето някои по-важни точки от тази програма, както ги намираме във вестника на Каравелов:

“Ние желаем да живеем с всички наши съседи дружествено… и желаем да съставяме с тях южнославянска или дунавска федерация от свободни земи…”

“Ние не ще работим ни с едно деспотично правителство…; наши съюзници трябва да бъдат само поробените и измъчените от тежки трудове и от сиромашия народи…”

“Ние причисляваме нашите чорбаджии в числото на нашите врагове и ще да ги преследваме навсякъде и всякога!”

Литературен глас

София, 26.ХI.1935 г.”

Но ето, че Каравелов никой не го нарича социалист, комунист, безбожник, терорист, вагабонтин. Приведох този дълъг пасаж, изпълнен с цитати в подкрепа на тезата, че в сила е българската поговорка „Щом викнат по едно куче, че е бясно, то ще побеснее”. Защо от време оно, та до днес Ботев е този, върху който кой ли не си упражнява „красноречието” и плиткоумието, без да вникне в отсенките на времето, през което е живял Поета, начина по който е живял, неговите връзки в революционното общество и влиянието, което то му е оказало? Много просто - защото Каравелов не е написал „Символ верую на българската комуна”. Или поне никой не му го е приписвал! Поредната измишльотина е прикачена пак на Ботев. Той е удобен - буен, импулсивен, наглед безразсъден, готов винаги да се хвърли с главата напред за добра кауза. Удобен е!

Толкова за „комунизма” на Ботев. Не знам дали си давате сметка, но по времето в Одеса и Измайл Войводата е бил на 20 години! И като всеки патриот и честен човек, комуто е болно да гледа как едни се угояват, а други умират от глад, просто е искал да има справедливост. Пък ако ще за целта да загърмят пушките!

Да проследим генезиса на втората голяма лъжа за Поета. През април 1871г, в Галац, Ботев и приятелят му и съмишленик Велико Попов образуват „Българска комуна” и изпращат поздравителна телеграма до Парижката комуна. По същото време Ботев написва и „Символ верую на българската комуна”.

И тук започват въпросите. За съжаление - повечето без отговори.

Защо Христо Ботев не е отпечатал в „Дума на българските емигранти” Веруюто?

Няма логика - да напишеш такъв сериозен документ-призив, да го дадеш на приятеля си Величко и да забравиш за него. При положение, че издаваш собствен вестник - дали ще го публикуваш или не, зависи само от теб. Така, както месец по късно Ботев публикува „Смешен плач”. Когато Ботев е искал да каже нещо, той го е казвал така - ясно и открито. Защо никой не оспорва авторството на „Смешен плач”? Текстът е къде-къде по социалистически, дори комунистически, но ето, че никой не се хваща за него!

През 1924 година Велико Попов  изпратил (половин век след написването му!) на Михаил Димитров препис от „Символ-верую на българската комуна”, придружен със следното обяснение: „1871 г. пролетта Ботев живееше с мене в училището в Галац, дето бях учител. През април основахме комунистически комитет. Ботев написа верую на комуната. Поздравихме телеграфически Парижката комуна и тръгнахме да основаваме бюра и в други градове, гдето оставяхме преписи от „Верую”. Ст. Загора, 14 юлия 1924 г.”

И нов въпрос - защо никой, ама наистина никой от емигрантското общество не споменава и дума за тези „комунистически комитети”? Повечето от влашките емигранти са написали спомени, защо никой не споменава ни комитети, ни „Символ верую”? Нали самият Попов пише: „…тръгнахме да основаваме бюра и в други градове, гдето оставяхме преписи от „Верую”. И какво излиза - че не се е запазил нито един! препис? Я стига! То какво, някакъв апокриф ли е било? Защо за него не знае и не го споменава дори „любимият” приятел Тулешков? Нито някой от дейците на Букурещкия комитет, които постоянно шатрят из Влашко или поне си кореспондират писмено?

Отговорът е прост - защото не е имало какво да знаят! Защото не е имало никакво „Верую”! Откъде тръгва цялата мистификация?

На 4 ноември 1921 г. Велико Попов пише писмо до Централния комитет на БКП (т.с.).  по повод 50-годишнината от Парижката комуна и в него съобщава, че дал на Захари Стоянов през 1887 г. „писмен материал по другаруването ми в Румъния с Ботева”. Но Захари Стоянов не го публикувал. Попов обаче имал препис на „Веруюто”. М. Димитров се среща с В. Попов в Стара Загора през 1924 г., но по някаква причина не получава текста - В. Попов се оправдал с това, че сам възнамерявал да пише спомени. През 1925 г. ученият търси втора среща с Попов и едва тогава получава препис от „Веруюто”, че и в добавка, вероятно, за да изглежда цялата работа „по-автентична”, препис от телеграмата до Парижката комуна. Само че в онези години, според М. Димитров, „не можело да се мисли за обнародване на подобни документи”.  През 1926 г. Димитров заминал за чужбина, оставил двата документа на доверено лице, но лицето изгубило телеграмата. А междувременно В. Попов починал.

За пръв път текстът излиза през 1934 г. в книгата на Георги Бакалов „Христо Ботев”. Там Бакалов съобщава, че публикацията е по препис, а не по оригинал.  А преписа той бил намерил в… Централния архив в Москва. (Tози препис, а не оригинал, се пази в Института по история на БАН, секция „Възраждане”).

Оригинали, естествено, няма, освидетелствани автентични преписи - също няма. Точно както при писмото за „вятърничевата” мелница. Поразително сходство!

Единственият оригинален документ от цялата тази афера е един надписан от Ботев портрет, който поетът е подарил на Велико Попов и на който пише следното: “В памят на комунистическите ни подвиги брату Вел. Попову, Хр. Ботйов, 1 май 1875 г., Букур[ещ]“. (Оригиналът на портрета се съхранява в портретната сбирка на Института по история при БАН.)

И ето, така се ражда легендата за този „лют комунист” Ботев. Покрай тази снимка на Ботев се приписва и авторството на телеграмата до Парижката комуна. Въпросната телеграма е обнародвана за пръв път през 1945 г. във в. „Народ”. Оригиналът също бил взет от Захари Стоянов,  но Велико Попов пак предвидливо бил направил препис. Само че тук има едно голямо НО; но такъв документ в архивите на Комуната не е намерен и това е установил още през 1937 г.  изследователят Михаил Димитров.

И пак въпроси без отговор… Защо Велико Попов изпраща преписа на ЦК на БКП, а не, примерно, на някоя друга партия? От противоположния сектор, да кажем? Попов след Освобождението споделя партийните възгледи на Ст. Стамболов. Не е членувал в БРСДП или БКП, дори да им е симпатизирал.

Защо ЦК публикува веруюто 10 години по-късно, а не през 1924 г. когато го е получил? Защо Г. Бакалов публикува част от символ веруюто, е не факсимиле от оригиналния документ - предполага се, че в донесението си руският консул в Галац е приложил точен препис на документа, ако не и самия документ. Ако е имало такъв! Все пак това е документ от десетина реда, а не от десетина страници. И едва само част от него да публикуваш? Разпространявано ли е веруюто и ако да - защо никой от дейците в Румъния поне не споменава и дума за него? Защото руските социалдемократи, анархисти и нихилисти от типа на Сергей Нечаев или пък З. К. Арборе-Рали не споменават за него, макар, че Рали е написал биография на Ботев, останала непубликувана?

Цензурата и неблагоприятна политическа конюнктура в страната? Едва ли. Както казва М. Димитров по времето, през което получил преписа на телеграмата от В. Попов „не можело да се мисли за обнародване на подобни документи”. Когато БКП (т.с.) са все още легална и парламентарно представена партия? Нима условията през 1934 г. са по-добри - партията е извън закона, в страната действа Закон за защита на държавата. Партийният печат е в нелегалност. И точно тогава Г. Бакалов решава да публикува преписа. Необяснимо отвсякъде.

След убийството на Стамболов В. Попов се самоизолира и затваря в себе си. На настоятелните многократни молби на З. Стоянов да предаде притежаваните материали за Ботев, отговаря, че сам смята да опише нещата, но е потиснат от липса на „време и спокойствие”. А може би в спомените му още са живи жалбите на ловешките дейци, обвинили З. Стоянов, че отнесъл архива на Левски и така повече нищо не се чуло за него… Промъква се и една грозна догадка - а дали З. Стоянов не е искал да скрие въпросните документи, вместо да ги публикува? Те вече са неудобни както за неговите партийни извъртания, така и за новия му патрон - Стефан Стамболов. Знае ли човек…

Според скромното ми мнение в открития от Г. Бакалов препис в Централния архив в Москва едва ли става дума за „Веруюто”, защото такова нещо не съществува. Донесението е много по-възможно да е за намерения сред книжата на Ботев „Катехизис”. Кой ти гледа - „Символ верую”, „Катехизис” - все там, все комунистическа пропаганда, все върши работа за момента. Донесението най-вероятно отдавна е в небитието - на ход са измислиците.

И накрая ще цитирам изцяло две писма, които в доста голяма степен обясняват зараждането и развитието на дълбоко вкоренената лъжа: Ботев - социалистът, Ботев - комунистът.

Писмо до д-р Русел-Судзиловски от Георги Бакалов, по това време издател на списание „Знание”.

„София, 17 юли 1911 г.

Дълбокоуважаеми другарю,

Вие помните Христо Ботев, първия български социалист. Той се счита за предшественик на нашата партия и в същото време е най-почитания български поет и революционер. Обаче неговата биография е много малко известна. А най-интересното, за да бъде разбран Ботев - духовните влияния върху него - са почти неизвестни.

Кои от руските писатели просветители от 60-те години. най-много са го увличали? Как се е отнасял към Херцен, Бакунин, Лавров? Известни ли са му били съчиненията на Ласал, преведени на руски език в началото на 70-те години? Би ли могъл непосредствено да следи френските събития? Следеше ли развитието на германската социалдемокрация? Оказваше ли върху него някакво влияние учението на Маркс? (В библиотеката на вдовицата на Стамболов се пази екземпляр на „Капиталът”, т.1, принадлежал на Ботев.) С кого от много или малко известните, макар и в последствие, руски революционери е общувал лично? (В едно писмо той съобщава, че руските му другари от Лондон го канят да стане комисионер.) Препращал ли е през румънската граница емигрантска литература и каква? Много бихме желали да узнаем за идейните и лични влияния върху него и въобще всичко свързано с Ботев от непосредствени източници… За всичко, което можете да ми съобщите за Ботев, ще ви бъдат безкрайно задължени както нашата партия, така и цялата история на българската литература и революционна епоха.

С дълбоко уважение Ваш Г. Бакалов

Отговорът на стария полски революционер бакунист и близък приятел на Христо Ботев е неочакван. И потъва в дълбока нелегалност. За да изплува в наши дни с едничката цел - Войводата да бъде закачен на поредното партийно знаме. В епохата на пазарната бакалска… демокрация.

Писмо на д-р Русел-Судзиловски до редактираното от Г. Бакалов партийно списание „Знание”.

„8.IX.1911

Другари от „Знание”!

Това не е добър, не е здрав симптом, когато хората, вместо да се ориентират в настоящето или да решават проблемите на бъдещето, започват да се уригват и да преживят  миналото. В еволюционен смисъл това означава „началото на края” - израждане, грохналост, декадентство.

Защо ви е Христо Ботев? Нима той не умря, а с него умряха и онова време, и ония условия, субективни и обективни? Умряха, отидоха във вечността и вече никога, никога няма да се върнат. Но и да се върнеха - нима живее някой с чуждия опит? Да беше възможно такова нещо, срамно би било. Всеки човек преди всичко трябва да бъде сам по себе си и да не подражава нито на Плутарховите герои, нито на светците от Четьи Минея. Или вас ви ръководи желанието да свържете своята партия с Ботева? Да пренесете върху нея ореола на неговата памет? И това не е добро. Много по-прилично би било партията ви със своята дейност, със своите придобивки, с борбата си против злото, невежеството, насилието да правеше чест на умрелите пионери. Аз съм толкова погълнат от съвременността, че нямам време за спомени. При това - то бе толкова отдавна! През тия трийсет и повече години толкоз много неща са се изгладили от паметта ми. Не за пръв път вече са се обръщали към мене с тия въпроси. Преди една година написах на Дебагорий-Мокриевича всичко, което помнех. На вашите въпроси мога да отговоря само много накъсо.

Ботева духовно го създаде, както и всички нас, руската литература през 60-70 години, както оригиналната, особено публицистичната (Добролюбов, Чернишевски, Писарев), така и преводната. Не мисля някой от тях да е бил негов учител отделно. Влиянието бе колективно, взаимно допълнящо се и главен елемент, основен тон на всички тези влияния върху нас бе недоволството от стихийно създадените обществени условия, вярата в човека, в бъдещите завоевания на неговия разум, желанието и стремежът да живеем не както бог е заповядал и заповядва, а както ние си искаме. Нека го наречем това идеализъм.

От френските събития и от зараждащата се немска социалдемокрация Русия, а още повече България, бяха по обществените си и политически условия толкова безконечно далеко, нашите практически задачи бяха толкова различни от техните задачи, че интересът ни към тях бе само теоретически. Един човек със здрав ум не можеше и да мисли за „комуна” или за социалдемокрация между руските мужици и още по-малко между българските селяни. Ние им съчувствахме само дотолкова, доколкото в техните действия се проявяваха общите с нас революционни инстинкти.

Маркса ние само го раздъвквахме страница по страница като някакъв чуждоземен и странен плод. Казвам ние защото както знаете, между нас - мене, Кудреану и Ботева - нямаше никакви теоретически разногласия. И тримата, най-близки помежду си, прекарващи в Букурещ през 1875-76 г., бяхме революционери на дело, които си бъхтаха главите да измислят каква по-вкусна свиня да поднесат на врага, все едно в Русия или в България.

Мисля даже, че английските писатели като Спенсер, Бъкли, Дарвин, Хъксли имаха върху нас по-голямо влияние, отколкото парижките комунари или немската социалдемокрация.

Ние се възхищавахме от Ласаля колкото за социализма му, толкова и за неговата революционност. Лавров нямаше върху нас съвсем никакво влияние. Това бе много суха енциклопедия, метафизическа, остаряла за нас по дух. Херцен също беше покойник за нас.

Друго нещо бе Бакунин. Кой не го обичаше, върху кого измежду революционерите той не е имал влияние? Подкупваше ни не само неговата юначна личност, геройското му минало, непримиримата му революционност, а главно - вярата му в човека, в противоположност на вярата в стихията, в авторитети, земни и небесни, в това число и в еволюцията, която - само почакайте - сама щяла да ни поднесе всичко на тепсия!…

Руският другар от Лондон, който канеше Ботева да бъде наш агент, бях аз (аз пристигнах от Лондон и се поселих в Букурещ). Литература пращахме, но без особено усърдие и интерес, защото тя се състоеше главно от дебелите томове на списание „Вперед”, което ставаше най-вече за възглавница, когато такава ни липсваше.

Не ще и дума, че и тримата (по-късно към нас се присъедини и Кац, който дойде от Яш) беседвахме. Христо тършуваше нощно време със своята тайфа между букурещките богати българи и гърци. Полицията гледаше на това през пръсти и когато се случеше да ги арестува, ги пущаха по поръчителството на Ботева. Понякога той довеждаше по 15-20 души в моя коптор. Те си изуваха обувките навън и насядваха по импровизираните миндери в стаята със скръстени нозе, което ни разсмиваше…

Касаеше се за заминаването ми с чета през Дунава като хирург по предложение на Ботева. Аз толкова малко вярвах в успеха на тяхната експедиция, имах на главата си семейство, което нямаше къде да изпратя или оставя, та след известно колебание се отказах. Излязох прав. Съвсем нищо не излезе от това, турците ги изтребиха веднага след десанта, при което Христо Ботев бе един от първите паднал от куршума. А жалко! Неговото революционно чувство го увлече прекалено много. Да не бе загинал, да бе почакал края на Руско-турската война, неговата роля в България би била за нея много по-полезна, отколкото на Каравелова и другите. Във всеки случай, не би я имало поганската „стамболовщина”, която опозори България, а и лошите министри биха били по-малко… Тоя Стамболов, руски семинарист, бе по-издържлив. Той дочака да тръгне срещу турците руската армия и вървеше в опашката й като някакъв закъсал кореспондент. Толкова закъсал, че ние между другото, му събрахме средства за един кат дрехи. Ех, не може да се разкаже всичко!

Прощавайте и предайте сърдечен поздрав на другаря наш Кац и на д-р Транян. Моят адрес е посочен в началото.

Искрено Ваш Н. Русел

P.S. Да си призная, не се разкайвам дето не дадох на турците да ме застрелят в четата на Хр. Ботев. По-късно господа българските „министри” ни третираха нас, неколцината руски имигранти дошли в „освободена България” доста скверно,  недружелюбно, завистливо и враждебно. Мене просто ме „натириха” от Пловдив.

Николай Судзиловски

Забележете годината на размяната на тези многозначителни писма - 1911-та. Ако на този свят има логика, тя сочи следното - Ботев е „подготвян” за социалист и комунист далече преди да бъда обявен за такъв. Просто през 1911 г. още не му е дошло времето.

Не мисля в края да правя каквито и да било изводи и заключения. Писмото на Судзиловски казва всичко. То достойно отговаря на клеветите, които и до днес се стоварват върху главата на Ботев. Високо дърво е Войводата, а съдбата на високите дървета е такава - първи да посрещат гръмотевиците. И все пак да стоят прави!