МЛАДЕЖИ
Още щом стражари вкараха в купето арестантите, сухата остроноса госпожица с туберкулозна червенина по бледите страни и кръстче на шията - съвсем загуби охота да гледа през прозореца на вагона: те бяха тъй зле бити тия младежи!
Особено оня до прозореца. Цял е подут, дори главата е изгубила формата си. Напуканите му устни сякаш са от изсъхнала глина, очите - мътни, неразбиращи…
Другият, до него, запали цигара, но тя се превърна на пепел между подутите му пръсти - само няколко пъти се сети да я смукне. Най-бодър бе тоя със смешно сплъстената руса коса и ясните, подвижни очи…
Госпожицата не можа да се стърпи:
- Какво им е? Защо този е такъв? Не може ли да му се помогне?
Младото голобрадо стражарче стисна здраво пушката между коленете си и я изгледа със свиреп поглед:
- Глей си работа! Нищо им няма!
- Кожна болест е това госпожице! - усмихна се хитро другият стражар.- Кой знае как я е прихванал. Ще мине. Няма какво…
- Глей си работа! - повтори стражарчето.
Тя постоя малко без да знае защо, после се върна на мястото си. Нейният прозорец сега бе запълнен от един широк шаячен гръб и плешива глава.
- Кожна болест било! - устните й леко трепереха. - Да не съм сляпа, та…
Шаячният гръб освободи прозoреца: вагонът навлезе между високи кафяви скали. Шумът се усили. Едва се разбраха думите:
- Че вие защо… Кой каквото… това ще сърба…
Тя изведнъж го намрази - шишкав, с тлъст подбрадник и лице като на бездетка - може ли такъв да разбере трепетите на една състрадателна душа? Тук има трима - отчаяни, нещастни, които падат обезверени под ударите на живота… О, как е скръбно това!
- Друго не помага - поучително заклати глава шишкавия, като седна срещу нея. - Само бой. Особено, например, за младите. Ще подвият опашки, няма и да помислят вече за тия работи…
И той се захили така уверено към младежите, сякаш наистина видя подвитите им опашки.
Малка спирка. Само един младеж, облечен в нескопосно ушити граждански дрехи със зелена смачкана шапка с кокарда, се качи и спря в това купе.
Закачи торбичка до главата си, върху коленете сложи стара, олющена хармоника, върху хармониката двете си ръце - черни с мазолести пръсти - огледа наоколо и тутакси отвърна с дълга братска усмивка на усмивката на смешнокосия арестант….
На шишкото изглежда се хареса новодошлия. Той се навежда и фамилиарно го бута по коляното.
Разговорът тръгна. Отвън - в глухото дълбоко поле неусетно лягаше нощ.
- Свирец ли си? Че подрънкай де, какво я държиш… Еленината можеш ли?
Пръпнаха нестройни, ръждиви звуци. Младежът се изчерви до уши - неопитен е той, ето на - сега всички ще разберат това! Защо му трябваше да се хвали!
- Брат ми може - спря той изпотен, гузен - аз за него съм я понесъл. Аз малко съм я учил…
Шишкото се прозина - по-добре ще е да си дремне, хе… Еднотонно- приспиващо тракат колелетата отдолу. Пред прозореца се роят жълти искри!
Русият арестант внезапно се изправи - висок, с тесни гърди и увиснали рамене: - може ли малко хармониката? Ей така на - да опита, свирил е едно време…
- Къде? Не може! - и младото стражарче препречи пушката пред него.
- Сядай!
Другия стражар лениво махна с ръка:
- Де па ти! Защо да не може. Нека посвири.
- Излиза из рамките - поясни с объркано лице стражарчето, сякаш се оправдаваше пред шишкавия, който вече подаваше хармониката.
Веднага пролича, че опитна ръка държи инструмента. Шишкото разтегли блажена усмивка и невинно намигна на госпожицата - бива си го, а? Тя изведнъж се сви-да не би да й е студено? - и сякаш се смали в ъгъла.
- Лотоса можеш ли? - питаше след малко шишкавия, седнал до възрастния стражар.
- Кое?
- Лотоса, рекох. Аз едно време много… с нея лягах, с нея ставах. Такава една… знаеш…
- Не си спомням. Може би по мелодия …
Неочаквано шишкавия проточи дрезгав, неприятен бас:
- Нееейде в далечна странааа…
- Аха, аха, знам!
След „Лотоса” арестанта смени още няколко, после огледа изпитателно наоколо възрастния стражар - гледаше със сънливи безучастни очи; стражарчето през всичкото време, без да дава ухо на мелодиите, следеше с любопитство и учудване бързата игра на пръстите - не, нищо не ще разбере то… А от другите няма защо да се бои…
Госпожицата първа позна новата бодра мелодия. Тя се сви още повече на пейката и някак погрозня в лицето. До преди да вземе тая хармоника тя ги съжаляваше тъй много тия трима отчаяни, обезверени нещастници, чак сърцето я заболя… а сега?
Единия свири, другия му приглася, даже тежко бития за пръв път гледа с човешки поглед и нещо като усмивка има около напуканите му устни… о, не заслужават нито капчица съжаление те!
Шишкото смътно подуши - има нещо тук! Къде е слушал той това?…
Премести се срещу госпожицата и лекичко я побутна по рамото.
- Итернационала, - прошепна тя като го гледаше неспокойно.
Той трепна. Внезапно, миг траеща уплаха пресече дъха му. Кучета! Нима боя не помага, нима те са по-силни от гумата! Яд се сгъсти в душата му: - само разбунтуват света, не може да поживее човек спокойно от тях.
Искаше му се да стане и да плесне с все сила това бодро грейнало лице,
Само младежът, който донесе хармониката, смешно издал тялото си напред, гледаше със светли, възторжени очи. Бузите му пламтяха с такъв весел розов цвят - не, не от смущение като преди!
——————————
в. „Младежки новини”, бр. 18, 4.03.1934 г.
