ВЯТЪР

Наталия Крандиевска-Толстой

превод: Татяна Любенова

ВЯТЪР

О, вятър, вятър! Тръбач бездомен!…
От прага жизнен зова ти чувам,
не бе ли ти, приспал ме спомен,
под покрив зимен щом будувам?

Не бе ли ти протръбил победа
и бурен облак след мен понесен,
когато чух във съня беседа,
дочух ли глас молещ за песен?

И в тъмна нощ не ни ли пя ти
за уморени от ласки хора,
за щастието ни неизменно,
че заедно ще сме и в умора?

Сега, по пътя, пак ли тръбиш
с медта звънтяща на рогът походен?
И все по-честите срещи обичаш
със мен, бездомна, по пътя проходен.

О, верен страж! Не ще забравиш
скиталчествата ни, с мен до края.
И знам, че ти ще тръбиш и славиш,
в нощта оглушала, кръста мой. Зная.


ПОЛЯГА ЕСЕНЕН ЗАГАР…

Поляга есенен загар
върху листа, все още жив и крепък;
и върху ябълката - топка ароматна,
на клонката висяща тежко;
над краища и над поля,
над есенни гори, още красиви;
и над прохладните ти къдри живи,
моя любов и красота!


УМОРАТА НА ДНИ ОПАЛОВИ…

Умората на дни опалови
и юлска тишина.
Целият в ягоди коралови,
поникна бъзът там.

Река лениви се зад парка,
струи като стъкло,
и пени се, и вдига пара,
светло-сънено.

Сред уморените липи
сладостно дъхти.
Впрозорците отворени
звънят безброй мухи.

Ах, колко си мечтая
под клонеста липа,
цял ден да се люлея в скриптящия хамак.


СИПЕ ЗВЕЗДИ АВГУСТ ЗАХЛАДНЯВАЩ…

Сипе звезди август захладняващ,
небеса студени, нощи - сини.
Лунен блясък, бледен и несгряващ,
преминава като облак над пустиня.

О, ти, моя обич незавършена,
във сърцето мръзнещата нежност!
За кого душата ми измъчена
като звезда пада в безнадеждност?


МРАЗ ЗАМЪГЛИ ПРОЗОРЦИ ШИРОКИ…

Мраз замъгли прозорци широки,
в шарки са вплетени мрежи, цветя.
В ъгъл, горещо, щом дъхнеш в стъклото,
в пролуката можеш да виждаш тогаз:

какъв празник готвят днес на земята,
как светъл е парка в сребро обкован,
как там, в небесата, греещо алено,
мразовитото слънце над покрив изгря.


ПО ДЕТСКИ РАНО ЗАСПИВАМ…

По детски рано заспивам,
събуждам се с първите птици,
пиша стихове на разсъмване,
на тетрадката между страниците,
като знак от червена коприна,
слагам нежно лозов лист.
Грее злато от цепнатина
на прозорците. Бяла батиста
на завеските вятър люлее,
сякаш утрото мое диша
с ароматите на долините
и за нова зора чурулика.
Ставай. Хладна вода от каната
върху сънните плещи изливай,
нека в утрото с весели тръпки
светлина да прогони нощта.
И след туй така да запее,
че на дроздовете песента
да потъне в лескова гора.


НА СЕВЕР - БЛАТА И ГОРИ…

На Север са блата, блата, гори,
степи - на юг, Карпатите - на запад.
И над морето - ивица блести
от залеза зловещ на Балтика.

На изток са далечни далнини,
вятър, песни, облаци, зора,
а на Урал - и злато, и ели,
на рудата желязната река.

В реките плуват риби-исполини,
ръмжат в горите зли глигани,
глас лебедов в полето стине,
див глас на воля в утрините ранни.

В небето зрее като житен клас
и грее тънка, медена луна…
Сърцето помни, помни! Уязвена
е паметта за вечни времена.

И знам, до гроба аз ще помня
това опияняващо ме питие,
което пихме ние двама,
Родино моя, с теб!


СКИТА СЕ ПО ПЛАНИНАТА…

Скита се по планината,
не намира ъгъл тя,
некръстената ми сестрица,
безсънната тъга.

Присяда до нозете ми,
колене обгърнала,
бърбори ми известен стих
и пее, все посърнала.

Ръцете, безприютните,
на гръдта ми реди,
с очи ме гледа смутни
и леко разногледи…


КАТО ПЯСЪК МЕЖДУ ПРЪСТИТЕ…

Като пясък между пръстите животът изтича.
Дни остават не толкова много.
Изкачи се по склона, спри, обърни се -
не прекъсва ли пътеката твоя?

Равнодушният спътник напред върви
и е пуснал дланта ти отдавна.
Ако искаш зови, ако искаш - спри,
с всяка стъпка идва раздялата.

И защо стоиш ти? И скимтиш от тъга,
както куче скимти пред смъртта…
Или памет, сърце и гърло - стисни,
и върви до последния мрак.