ДЖОВАНИ ПАПИНИ

Съвременни италиански писатели

Петър Драгоев

В Италия все още няма едно общо установено мнение върху истинското значение на Папини.

Има критици, които в преклонението си пред Папини, стигат до пълно признаване и възвеличаване на делото му Други пък, напротив, го отричат изцяло.

Обаче, справедливо би било да се вземе един среден път: да му се отрече онова, което, настина, е лишено от творчески пламък и да му се признае онова, което ще надживее автора си.

Противоречията и несходствата в преценките и мненията върху Папини, освен на различието във вкусовете, се дължат, навярно, и на непритихналите все още лични страсти.

Разбира се, не е изключено и едно основно неразбиране на Папини, какъвто е случаят с онези критици, които виждат у Папини някакъв философ и голям художествен творец.

Ето какво се казва в „синсетичната програма” на първия брой на сп. „Леонардо”, зад която не е трудно да се почувствува перото на Папини:

„Една група младежи, жадни за свобода и универсалност и копнеещи за един по-висш интелектуален живот, се събраха във Флоренция под символичното име „Леонардо”, за да внесат интензивност в собствения си живот, да издигнат собствената си мисъл и да въодушевят собственото си изкуство.”

„В живота те са езичници и индивидуалисти влюбени в красотата и разума, поклонници на дълбоката природа и на пълния живот, и неприятели на всяка форма назарянско овчедушие и плебейско робство.”

„В мисълта са персоналисти и идеалисти, т. е. стоят над всяка система и над всяко ограничение, убедени, че всяка философия е един личен начин на живеене, отрицатели на всяко съществуване извън мисълта.”

„В изкуството обичат идеалното преображение на живота и се борят против по-нисшите форми (на изкуството)”.

Тая програма, наистина е нова и твърде смела за онова време, когато материализмът е обгръщал целокупния живот на Италия. Но тия млади хора са били изпълнени с вяра в себе си и в бъдещето и не са се боели от нищо. И те откриват борба на всички и против всичко. Тяхното бойно поле е - целокупният италиански живот.

Няма област, която те да не са обходили, ценност, която да не са преоценили под светлината на идеалистическото си схващане на живота. Философията, науката, изкуството, политиката - всичко добива нов смисъл, ново значение.

Когато издава първата си книга, Папини вече е достатъчно известен от „Леонардо” и си има своите приятели и още повече - неприятели, които не могат да гледат спокойно на делото му.

Творчеството на Папини е твърде разнообразно и голямо и то далеч не може да се изчерпи в рамките на една статия. Наистина, интересно би било да се разгледа всяка книга поотделно, да се посочат особеностите и значението й за Папини, но, по необходимост, ние трябва да се ограничим с общи художествени и психологически анализи.

Ще се задоволим да разгледаме твърде бегло и синтетично само някои от неговите произведения.

През 1905 год. излиза първата му книга „Здрачаване на философите”, която е един младежки и самонадеян опит да се развенчае философията. Когато излязла книгата, Кроче писал:

„Тая книга на шега или сериозно е написана? Задачата, която ни се известява и някои думи от предговора и заключението й, карат да мислим за шегата. Но други страници, в които се разглеждат сериозно сериозни неща, ни убеждават в противното”.

Тая книга посочва коритото, по което ще протече неговата по сетнешна философска деятелност.

И по-късно Папини се прояви все същия присмехулник и отрицател, който не дава нито лула тютюн за философията и който, уви, се държи все о нея.

Има нещо забавно в отношението на Папини към философията. Той прилича на онези влюбени младежи, които, като не им се отвърне с любов, започват да корят любимата си.

Пред философията Папини не е могъл да има успех, поради простата причина, че не е философ, и, за да намери удовлетворение, може би, несъзнателно отрича изцяло философията, като творчески двигател.

През 1906, 1907 и 1912 год. излизат разказите му: „Всекидневният трагизъм”, „Слепият пилот” и „Думи и кръв”. Това не са разкази, в белетристичния смисъл на думата, а философски лиризъм, излян във фантастични и парадоксални форми. Атмосферата на тези разкази е метафизическа.

В основата се долавя прагматистичният му идеал, който е идеал за утвърждаването на духа и силата върху света и нещата. Тайнственото, загадъчното парадоксалното се взема като атмосфера, за да се изрази известна психологическа опитност. Някои от разказите му, поне по атмосферата си, напомнят тези на По и Метерлинк.

„Да се види обикновения свят в необикновена светлина — ето една мечта на духа”, пише Папини. Разказите му са един опит да се осъществи тая мечта.

След книгата си „Другата цел” и „Спомени за Бога”, в които Папини държи спрямо философията същото това поведение, което намираме в „Здрачаване на философите”, т. е глуми се остроумно и надменно над философията, като се опитва да я отрече и да обоснове и утвърди някои свои философски приумици, през 1912 год. излиза най-значителното му произведение „Един свършен човек”. Папини е нарекъл тая книга роман, но всъщност тя е една поема-изповед.

„Един свършен човек” е първото творение, с което Папини се утвърждава като даровит художник. Наистина, и тая книга не е лишена от недостатъци, но те се покриват от достойнствата й.

Книгата, в основата си, е искрена, въпреки че на някои места отблъсва с реториката си, така свойствена на Папини.

В нея има един художествен лиричен център, който излъчва светлина върху цялото произведение. Книгата е добре замислена и сравнително майсторски построена.

В тая книга Папини за пръв път е могъл да превъплоти личната си опитност в художествена творба. Какво е всъщност „Един свършен човек”? - Биография на вътрешния живот на един човек, който е искал да постигне най-висшето величие, да бъде Бог, а си е останал жалък хилавец.

Папини е мислил, без да държи сметка за собствените си сили и за силите на човека въобще, както и за реалността, която го е заобикаляла.

Недоволство от живота или неспособност да се справи с него са се криели зад тези безмерни и абстрактни искания? - И едното, и другото. И трето: безсилието на един човек, който, вместо да го преодолее, се е опитал да го забрави, впускайки се по безумните и титанични миражи на фантазията си.

Но тая негова книга е автобиография не само на Папини, но на цялото това поколение, което се е мятало неспокойно и измъчено между старото, което вече умирало, и новото, което само се е предчувствувало.

През 1932 год. излезе първият том от „Речник на дивия човек” , написан в сътрудничество с Доменико Джулиоти. Трябваше да излезе на бял свят тая книга, за да се убедят все още неубедените в това, че Папини не се е променил.

Действително, в тази книга няма нито следа от християнското милосърдие и благоговение, няма нито следа от християнското убеждение.

Скептицизъмът прозира дори и в думите, с които се защитава християнството. Книгата е нападателна, язвителна и изпълнена с присмех и сарказми над другите - повидиму, все в защита на християнството.

Но и когато се засегнат въпроси из областта на християнската религия или във връзка с нея, засягат се с известно духовито или прекалено сериозно внимание, в което има нещо неискрено, иронично, двусмислено.

Като че ли, между редовете се чете: „ние сме християни, но не чак толкова много…”, или „…ние защитаваме християнството не от някаква особено любов към него, а просто защото ни се иска да натрием носовете на враговете му”.

Книгата има всичко друго, но не и християнски дух. Литературата може да спечели нещо с нея, но християнството - нищо. Книгата е прекадено борческа и скептична и в същото време прекалено човешка, за да може да бъде полезна на християнството, каквато е била, очевидно, целта на авторите.

Впрочем, Папини е от онези писатели, които е невъзможно да се четат „с удоволствие”, още с първите си редове той извиква реакция у читателя, настройва го повечето пъти против себе си.

Защото, когато го чете, читателят винаги има чувството, че е нападнат и оскърбен. И той му отвръща с едно почти враждебно чувство - подчинявайки се на нагона на самосъхранението.

Да се обича Папини е твърде трудно. Него биха могли да обикнат, навярно, ония, у които чувството за личното аз е твърде слабо развито или пък са . . . преизпълнени с християнска, всепрощаваща любов.

——————————

в. „Летопис”, г. 1, бр. 11, 5.03.1933 г.