ОТ ПЛАЧКОВЦИ ДО ДЪБОВО

Теодоси Антонов

Как точно да започна този случай. Може би от там, както ни го разказа един кротък човек по жепе линията от Плачковци до Дъбово.

Преди това мълчахме дълго време.

Стана някак дума, че съм от Северозападна България. Човекът, като чу това, каза:

- Много ще ми бъде трудно да ви разкажа за едно, не знам как да го кажа, недоразумение, или непредвидливост от страна на моя дядо през онази 1923 година, съдбоносна за вашия край.

- И може би срамна за България година - избързах аз. - И за избитите, и за убийците.

- Сигурно, но не бързайте, много е сложно… моят дядо, тогава младши офицер, е водил конвой от септемврийци на разстрел; на един-два километра от селото. Младежи. Седем човека били навързани здраво един за друг. Само с още един фелдфебел школник. Той с лопата. Въоръжени до зъби обаче.

Случило се така, че в единия от тях дядо ми, офицерът, познал негов войник от втора рота, където бил взводен командир само преди няколко години. Добро момче, бил му свръзка за няколко месеца.

- Ето това е среща - избърза сега друг от пътниците, - трябва да е интересно…

В този момент навлязохме в единия от прословутите криви тунели по тази линия.

Говорещият сякаш не усети и продължи:

- Вървят километър, вървят два и чува той този войник да му шепне:

- Господин поручик, не ме ли помните?

- Мълчи! - просъскал след минута дядо ми, - не е твоя работа!… - после се замислил. По лицето му заиграли нервни тикове.

По едно време дядо ми и фелдфебел школника се заприказвали също шепнешком, отбили групата от пътя по глуха пътечка. И само на метри от пътя гледат, едва бълбукащо кладенче.

А слънцето аха-аха да блесне иззад баира.

- Това беше поводът да спрем - доразказвал след двайсетина години този случай дядо ми на моя баща, било в разгара на Втората световна война; в България обаче, криво-ляво, се живеело. А баща ми - ученик.

- Пийте и ме споменавайте - бил казал дядо ми на вързаните септемврийци.

- Защо да те споменаваме, като ни водите на разстрел? Гадове!

Дядо ми преглътнал обидата, стиснал зъби и намерил сили да намигне на своя бивш войник, но оня дали го е видял в сумрака. Изгревът все още не идва.

- Напихте ли се? Фелдфебел! Отрежи им въжетата! Бързо… После бягайте! Кой накъдето види…

- За да ни използвате за подвижни мишени, така ли… Да ни изпозастреляте… Да си тренирате уменията… Убийци!

- Да, ще стреляме. Но във въздуха. Смотаняци! Изчезвайте! И си опичайте акъла. И нито дума…

Младежите се разбягали, двамата военни се скъсали да стрелят… във въздуха.

Слънцето било огряло вече младата дъбравина, всичко - пито, платено…

Нашият спътник, разказвачът, продължи, като все се озърташе да не изпусне своята гара.

- Дядо ми много късно, както вече споменах, през време на войната най-после събрал смелост и споделил всичко това с баща ми. Идва обаче великата за някои дата 9.ІХ.1944 г. - ден за разплата. И някъде след година-две, или повече, от някакви документи излезли имената на поручик Делчев, демек дядо ми, и фелдфебел школник еди-кой си, които били извели на разстрел този, този и този. И ги ликвидирали. Примерно. Край село еди-кое си.

Внукът на поручика-убиец се замисли, или така само ми се е сторило.

- А през същото това време - отприщи се той наново - неговият войник, септемвриецът, се скъсал да издирва дядо ми. Чак сега, сякаш не е могъл да стори това веднага след 9.ІХ., или пък все не е успявал да го изнамери от началото. Пък и дядо ми… а той бил с чиста съвест, ходи си на работа, малко му оставало до пенсия. Бил хвърлил отдавна военната униформа, още през трийсетте години, при правителството на Кимон Георгиев.

- И какво, хващат ли го? И го убиват? Или в Белене?…

- И един ден, представяте ли си - продължава кроткият човек, - един ден след като обесват дядо ми, освободеният от него септемвриец, вече инструктор към БКП, стъпил в следата. Късно обаче. И го оплакал. Плачел за „фашист”. Плачел и псувал. А това не останало в тайна, че как иначе…

- Той ни спаси, другари - отговарял бившият септемвриец пред трибунала, стъкмен за „враговете с партиен билет”. - Той ни пусна седмината и стреля във въздуха. Какво повече от това. Ето ме… Има и други живи свидетели…

- Ах, че интересно, а как иначе - обади са някой, - само за книга… или за кино.

- Този септемвриец - продължава говорещият - след много години се издигнал до член на ЦК на единствената тогава партия и започнал да издирва нашето семейство, което вече било пръснато из цяла България: издирва ни един по един и ни събира в нашето си село. И знаете ли какво: даде курбан на мегдана, едно теле, за вечна памет на моя дядо, „фашиста” поручик Делчев. Селото яде и пи до насита, а бившият септемвриец, членът на ЦК, бе снет от длъжност за тази лоша постъпка - в длъжност председател на ТКЗС в родното си село. И за това, че поп Севдалин с кандилото и песнопенията си дава благословията си за курбана. И опрощава, един вид, греховете на дядо ми, каквито той нямаше.

И… точно както става в приказките, дойде гара Дъбово, където благодумният разказвач слезе.