ПЪРВИЯТ РЕПОРТАЖ НА РАДИО СОФИЯ Е ИЗЛЪЧЕН ОТ ДОБРИЧ
“Добър ден драги слушатели, излъчваме от свободна Добруджа.”
Навършиха се 90 лета от създаването на Българското Национално Радио, с указ на цар Борис Трети през 1935 година, една достолепна годишнина на първото радио у нас.
И с гордост искам да отбележа, че първият репортаж на живо е излъчен от Добрич през септември 1940, когато новинарската емисия започва с гласа на първият говорител Петър Витанов: “Добър ден драги слушатели, излъчваме от свободна Добруджа.”
„Вълнението от първото българско радиопредаване в живота ми придоби у мене съвсем реални измерения едва когато твърдо реших да стана собственик на личен детектор и слушалки. За съжаление обаче този път съдбата не ме подкрепи.
Никой вкъщи не пожела да се заинтересува финансово от моите родолюбиви радиоамбиции. Отказа ми поддръжка дори и дядо, който иначе винаги бе проявявал най-добронамерена благосклонност към моите хлапашки щуротии.
А от продажбата на спечелени ашици или „главички” на киноартисти сред децата от квартала, не можех да събера в никакъв случай парите за детектора и слушалките.
Ща не ща, въпросът за собствен „радиоапарат” отпадна от „дневния ред” на моите амбиции, но за щастие самото „Родно радио” не се повлия от този провал. И продължи да излъчва редовно своите кратки предавания.
През началото на тридесетте години, когато в софийските домове се появиха по някой и друг радиоапарат, предаванията на нашата софийска радиостанция - впрочем тя беше единствената в онези дни - станаха дори по-дългички. Взеха да траят по три или четири часа.
По същото време, малко преди да свърша прогимназия, в живота ми се случи още едно радиочудо! В Павлово издигнаха първата висока, вече желязна антена на „Родно радио” - ще напише години по-късно сладкодумният Драган Тенев, и в думите му ще усетим същият трепет с който е посрещнал вестта за родното ни радио.
А първият директор е Сирак Скитник - една ярка фигура в българската култура през 30-те години на миналия век. Кой е всъщност той? Сирак Скитник или Панайот Тодоров Христов….
Панайот Тодоров Христов е роден на 22 ноември 1883 в Сливен. Починал е на 5 март 1943 в София. Завършва Богословското училище в София (1902). Учителства в прогимназията в с. Върбец, в Сливен и дp. (1903-1904).
През 1908 г. заминава за Петербург и се потапя в художествения авангард, постъпва да учи (1908 - 1912) в частно художествено училище на Елена Званцева, където му преподават Леон Бакст и Мстислав Добужински - водещи фигури на знаменитото обединение “Мир Искусства”.
Сътрудничи с поетични творби на различни наши списания. Като живописец, художник и театрален критик Сирак Скитник сътрудничи активно на списанията “Българска реч”, “Съвременник”, “Везни”, “Хиперион”, “Златорог”, “Художествена култура” и др.
Като илюстратор Сирак Скитник създава неповторими произведения към „Поеми” на Едгар Алан По, равностойни на поетичните си оригинали.
А ето какво е оставил в архива за своя псевдоним Сирак Скитник:
„Един ден - разказва той в спомените си - баща ми, който често оставаше без работа, ми даде 40 лева с думите: “Синко, повече не мога. Виж къде и как ще изкарваш хляба си”.
През 1898 г. постъпва в Семинарията в София и през тези четири години създава връзката си със софийската литературна бохема. Следва изявата му като поет и раждането на псевдонима.
В годините след войните Сирак Скитник започва своята публицистична дейност, като се стреми да пренесе в България онзи новаторски дух, с който се срещнал и който е научил в допира си с колосите на изкуството на 20 век в Петербург.
Затова той оглавява духовния елит в София. През 1919 г. заедно с Николай Райнов и Иван Милев създават движението “Родно изкуство”, за да се сроди изобразителното ни изкуство с експресивната прелест на старата българска икона, миниатюра, стенопис, тъкани и орнаменти, митове и легенди.
През 1923-1924 г. той е драматург и артистичен секретар на Народния театър и поставя пиесата на Морис Метерлинк “Монна Ванна”. За това негово режисьорско и художническо изпълнение дълго се говори като за събитие.
И отново се потапяме в спомените на Драган Тенев, защото те освен че са достоверни, са описани много точно и истински от него свидетел на онова време:
„Знам, че някои съвременници ще се усмихнат снизходително, когато чуят това, но при онези условия - трябва да признаете - и това беше постижение за България.
От този момент нататък българското радио щеше да се чува ако не по-далеч, то поне до Югославия, Гърция и Западна Румъния, а това означаваше - българското слово и българската музика да прекрачат границите на страната в ефира.
Продължавайки напред, малко преди да свърша гимназия, „Пощите, телеграфите и телефоните” построиха най-неочаквано и големия радиопредавател във Вакарел. Той имаше вече мощност от сто киловата.
И Българското национално радио, или още по-точно Радио София този път излезе окончателно в световния ефир. Европа можеше да ни слуша занапред по четирите посоки на компаса.
Когато през 1935 г. радиото стана монопол на държавата и заработиха и станциите на Варна и Стара Загора, за първи директор на Радио София беше назначен художникът Сирак Скитник, един от най-значителните български живописци навремето.
Всъщност Сирак Скитник беше псевдонимът му, а в действителност „първият директор” се казваше Панайот Тодоров.
Той беше сливналия по произход, бе учил живопис в Петербург и обладаваше извънредно голяма обща култура. Извън това умееше и да пише чудесно.
Сред публицистичното му творчество най-много ми допадаха неговите рецензии за театралните постановки в София през онези години.
С оглед днешните мащаби на Българското национално радио - три големи програми, от които едната денонощна, множество емисии на чужди езици за цял свят и специализирана програма за наука и култура - онова, което правеха някога в „Родно радио” и в Радио София, ще се стори на съвременника направо нищожно.
Въпреки това трябва да ви кажа с убеждение, че тогавашните му хора се стараеха, колкото можеха.
Така например с музиката в радиото през онези дни бяха здраво свързани талантливият наш композитор и пианист Димитър Ненов, бъдещият голям български композитор професор Парашкев Хаджиев, младият, току-що сформиран в началото на тридесетте години „Квартет Аврамов”, композиторът Боян Икономов, ръководителят на тогавашния салонен радиооркестър Коста Киров и още много други известни някога и още по-известни в по-късно време музикални труженици.
Разбира се, освен тези майстори на класическата музика към радиото имаше и няколко групи за народни песни, а така също и доста индивидуални изпълнители на народни инструменти и певци солисти.
Сред тях с особена популярност се ползваха от самото начало Баба Наста, прочутата „Бистришка четворка”, „Софийската кореняшка група”, Гуди Гудев и мнозина други, чиито имена са избягали от паметта ми.
За щастие в осемчасовата програма на радиото по мое време вече участваха много често със своите рецитали най-изтъкнатите наши певци и инструменталисти.
Именно те популяризираха чрез своето изкуство и чрез труда си не един от шедьоврите на световната вокална и инструментална музика сред някогашните радиослушатели.
Тогава в радиото сътрудничеха примадоната на Софийската народна опера Мария Милкова-Залотович, големият оперен бас Михаил Попов, мецосопраните Ана Тодорова и Таня Цокова, баритонът Събчо Събев, тенорът Георги Велев, сопраното Елисавета Йовович-Ковачевска и още цяла плеяда български певчески светила.”