ПРЕДЯЛ

Златка Чолакова

„Предял”, (нашата дума „предел”) означава самия гребен на Карпатите, там дето острите върхове на планината отделят двете долини: на р. Прахова, която разхубавява Синая и тече в стара Румъния, и на р. Тимиш, спуснала се към нова Румъния, към Трансилвания.

Дивно място е Предял, над което се вият орли и над което все още благоухае дъхът на легендата. Сините върхари от камък се въздигат до небето, а между тях предпазливо се спущат към долината тъмни бори.

По зелените полянки, влажни от росата, танцуват все още призори, с боси, розови нозе, вълшебните видения на пастирите.

Изтръпнали пред тяхната хубост и омаяни следват те отлитащата им стъпка в сенчестия лес.

Над тебе се усмихва небето, и слънцето гали цветята - „сълзите, превърнати на цвят”, както е казал Панайот Станчев Черна (Българин, поет от Добруджа, писал по румънски, но винаги милял за родния си език - бел. авт.).

Предял, между стара и нова Румъния, между земите до войната, и новите, взети след войната, между долините на Прахова и Тимиш.

И все още следите на миналото личат тука. Зданието на някогашната митница е сега клуб на военните.

И все още горят, като засъхнали капки кръв на тревата, следите на войната.

Току под завоя на пътя към Тимиш, по склона на Предел, е гробището на падналите „Рго Раtгіа”. (За Родината - бел. авт.).

И там, между другите, е гробът на Черна. И там, между другите, е неговият кръст побит. В „земята, за която плакахме и страдахме, нас само ни погребват”…

Паднал не в кървав бой за родината, той е угаснал тука, на Предял, разяден от недъга на страдание и сиромашия - туберкулозата. Изпратен е бил, за да закрепне. Тука е и угаснало тялото, драгоценният храм на поезията му, дето се служи на човешкото щастие.

Израснал е Черна, като цвят в засуха, на една земя, жадна за росна капка, за хлад и за милувка - Добруджа.

И той застава между нея и своя род - и другия бряг. Застава на предяла, в който цял живот страда и изгаря от това страдание, без да проклина.

И му стига, че „в тоя свят на тъги и вопли, аз създадох едно щастие, над моето нещастие” - щастието на човека подкрепил духа на човека, за да не унива.

„Да бях Бог, бих премахнал страданието на земята”,- обещава той на страдалците.

Израснал е Черна на предяла: българин е, а трябва да бъде румънец, за да живее, както хиляди в Добруджа

Пожертвувал е името на дедите си - Станчев, за да получи ново - Черна, името на селото си. Пожертвувал е езика на майка си, за да заговори на друг език.

И воплите на една душа, не простенала ни веднъж, за да се оплаче, са го разядали.

Тъгата на едно сърце, не трепнало ни веднъж, за да охне за себе си, му е давала криле. За да протегне ръка на ония, които повече от него страдат, защото не знаят едничкото, което той знае.

Едничкото, което лелее в сърцето си и вещае със словото на Пророк: - „Нищо не струва толкова, колкото един трепет на милост към ближния”.

На предяла застанал сиромах - с богат дух е той. Нещастник, изтръгнал най-нежните звуци от своето нещастие, за да зарадва другите и да ги подкрепи.

За Черна не се говори много и не се знае много. Но нему и не е потребно повече. Достатъчно му е да знае, че - „Труповете ни са камъни за олтара, за ония, които не знаем, че ще дойдат след нас, и все пак ги обичаме”…

Защото той сам е на предяла между нещастието и щастието, между миналото - горчиво, и бъдещето - в което ще засияят най-подир - „очите, влажни от росата на надеждата”.

Такъв е Черна, българинът, румънският поет от Добруджа.

Предял, горе на Карпатите, е гордост за румъните, че в него е прахът на поета Черна. Предял е свято място за българите, защото там е приютено нерадостното сърце на Панайот Станчев.

В Предял идват да се радват на планината и да се наслаждават на дивната гледка румъните. Гледката на обширната нова земя, която се разстила на север от Карпатите, новата Румъния.

В Предял ще идват да се покланят българите, защото е угаснал застаналия на предяла - милеещ за майка си и тъгуващия за нея, който отстъпва пред могъщите тонове на втората си майка - лирата, за да намери своята нова майка в поезията и за да заглуши своята вечна скръб към родната си майка.

И той се опитва да я заглуши в шума на потоците страдание у другите.

Но ако Предял не беше толкова красив, колкото е, със своята могъща планина и вековни побелели бори, би станал, за туй, че в неговите гънки все още тупти едно сърце, засияло в чудна красота.

И ако Предял не беше толкова величествен с мъглите, забулили челото на карпатските гиганти, би станал защото на неговите гърди почива най- голямото величие - величието на един кръст.

Кръстът на добруджанеца Черна, израснал на предял и угаснал пак в Предял.

И заживял в своя нов и вечен живот пак на един предял - предяла между почитта на румънеца и обичта на българина.

——————————

в. „Летопис”, г. 2, бр. 38, 23.06.1934 г.