НЕ НИ ЗАБРАВЯЙТЕ, БРАТЯ!
Просто, като нива с тежки класове, еднообразна и шепнеща тъжно, бе тая среща. Скромно, като цъфнали китки сред топлия дъх на нивята в Добруджа.
Сред безкрайните, златни нивя, мълчащи, непродумващи ни слово за оная радост и утеха, която те таят за морната ръка, що ги е галила и за оня поглед, който ги е топлил.
Влизат в Балчик и се разхождат из улиците му деца, които идват от далечна земя, по-далечна от края на света, от София.
Макар че границата е само на час далече от тука. Макар че езикът бе един от двете й страни и сърцето бие, бие за своите, без да се бои и без да се задъхва дори, макар че тръпне да не го чуят.
Разхождат се децата из града и си говорят, и гледат, и слушат. Ненапразно с кървава десница, върнал се от война, е разказвал бащата за Балчик.
Ненапразно е говорил за Добруджа…
- Нима няма българи тук?
От земята покълват семената, от земята изникват чудесата.
И вместо ехото на планините, вместо легендата на балканите да отвърнат, от земята, сякаш изниква ответ, от земята покълва шепот и едни очи плахо се оглеждат наоколо; сами ли са и няма ли кой да ги следи?
- Има, о, има тук българи! Ето ги - отвръщат радостно.
Загорели и морни, плахи и излъчващи сияние. Очите гледат и поглъщат с поглед. Душата вдъхва свободната реч, проста и непринудена, и бърза да се откликне:
- Ето ни!
И литват като рояк пчели над цъфнала градина утрин, въпроси: Нима не сте от тука, та дирите тъй спокойно, тъй без страх българи? Нима не сте идвали други път насам?
На слънчев жар са свикнали тука и на жесток бич шумът им е познат. Не биха трепнали, не биха се изплашили, дори ако още едно село би се заселило край града от колонисти-цинцари.
Цинцар е румънска дума, която значи комар. Като комари са впили тука колонизираните цинцари в живота, в снагата на българина, за да го мъчат, за да го тъпчат, да интригуват и да го бият, за да го предизвикат да се брани.
И за да имат повод след това още по-яростно да го шибат с камшика си, като непокорен. Като „рая”, която се вълнува и все още намира куража да говори на своя роден език.
Но „София”, думата „София!” Тя звучи тъй странно тука. И толкова деца, дошли от София, дошли да донесат дъха на свободата - забравен насам.
И да напомнят аромата на родината, за която само се бленува, като изрекат една невидима, литнала високо и далеко от земята им надежда.
- София, идем от София! Идем да ви видим, да ви ободрим, защото все още мислим за вас…
- О, благодарим, добре сте ни дошли! - отвръщат и се усмихват сърдечно, и протягат ръце.
Не трябват слова, за да се разбере сиянието на погледа. Не трябват красиви изрази, за да се усети как бие сърцето и как ликува душата…
Някога са се кръстили старите, когато са видели руските казаци. Сега мълчаха…
Ние не носехме маждраци в ръцете си.
Ние носехме едно име - София.
Едно име - което пробужда задрямалото, което разчопля незагасналата рана, което поднася сладка мъка и горчива надежда.
- София, идем от София!
В Балчик гости от София - по-странно и по-невероятно от легенда. Могат ли да се изкажат болките, накипялите, натежалите, в миговете - часове, които са крилати?
Може ли да се каже всичко за миг едничкия, върховен миг, когато брат подава ръка на брата, занемял от щастие?
И горд и нещастен, чувствуващ, че тоя миг лети по-вихрено от трен, докоснат от магическия жезъл на времето…
И в тая подадена, стискаща ръка, който гори с огъня на една неизплакана болка - се шепне повече, отколкото с думите.
И в тоя поглед, който сияе, се струи сърце, сърце, което ридае и не може да продума. Но мълчаливото ридание, него доземаме само ние, навикналите на безгласни вопли цели петстотин години.
Ридание, което ние доземаме без слова, без глас - ридание, излязло от сърцето, за да накара да трепне друго едно сърце, сърце на брат.
Един миг - децата от София са дошли като видение, което като видение и ще изчезне. Дъхът на бензин ще остане след тях, докато автомобилът ги отнася. Дошли са на разходка от Кюстенджа в Балчик.
И дълго ще си мислят тука за гостите и ще си повтарят: - Сън ли бе това?
- От София, гости пристигнали направо от София!
Свири сирената. Дошли са за малко децата и трябва вече да си ходят.
Мълком се подават ръце и се стискат до премала. Очите струят, струят неизплаканата болка, която никой наоколо не би дозел, не би разбрал.
Пухти моторът, колата трепери.
Въздишки, стон, сякаш изгубват втори път, навеки земята, родината надеждата - всичко…
Сълзи, блеснали сълзи, неотронени, обгорени и засъхнали в погледа. Ни дума никой не продумва.
Само ехото отпява, ехото на сърцето, долетяло сякаш издън земя:
- Не ни забравяйте, братя!
—————–
в. „Летопис”, г. 2, бр. 30, 28.04.1934 г.
