ПЪРВИЯТ ДЕН
Голямото слънчево око, заковано на разжарената небесна вис, погали невчесаните коси на Меди.
- Методи. . . Меди. . . - сякаш казваше топлата слънчева ласка.
Той тръгна и догони Коста, който вече тичаше надолу към морето.
Настигнал го, Меди го дръпна за скъсания ръкав и запита:
- От там ли ще дойдат, Коста? - и той посочи светлата морска шир, в която се оглеждаха сините очи на Калиакра.
- От там - рече Коста.
Меди се спря и загледа нататък.
Морето беше синьо, спокойно, заспало. Това спокойствие сякаш преля в малкото му сърце, настръхнало като перушината на премръзнало птиче.
В него още ехтеше грохотът на бягащия сив камион, който отнасяше последните храни от неговото селце, заграбил ги с ръка на хищник.
Това беше отдавна, преди четири години. Но тоя грохот не намаля в сърцето му нито за миг, както не можа да изчезне и образът на мъртвата мама, легнала до изкъртения вратник, пребита от бой…
Не можа да изчезне и образът на вързания татко, откаран от много войници, с дълги, тежки пушки, както се откарва най-лош човек. А той знаеше, татко му не беше откраднал, не беше убил никого. Той само казваше, че се е родил българин и такъв ще си остане.
Майка си Меди вика до отмаляване и когато разбра, че тя няма да стане, сви се като кученце до нея, дълго плака и когато нощта дойде, той положи главичка на мъртвите й гърди и заспа.
Последната нощ, в която Меди спа при нея. Защото на сутринта я отнесоха и погребаха. А от татко му, вместо вест, през тия четири години останаха само свиленият трибагреник и пълните с обич думи:
- Меди, пази го, пази го като очите си! Ако не се върна вече, дай го на първия наш войник, който стъпи на тая земя. Чу ли?
- А къде са те? - запита го тогава Меди.
- Кои?
- Войниците - нашите?
- Зад синора, Меди. Седят и чакат да дойде първият ден, за да дойдат и те. По тая пътека - виждаш ли я? Нея Калиакра ще напише по морето. Тя ще бъде светла и широка, като душата на нашия народ…
И той отмина. Откараха го…
Сините вечери плачеха заедно с Меди на пустия праг, където той чакаше. От жал не палваха нито една звезда. Всяка една от тях трупаше мъка в мъничкото му сърце, трупаше… Затрупаха го. И то остана там, затрупано под тоя товар.
А зашито в скъсаното му палтенце седеше скъпото парче трибагрена коприна, която ръката на татко му му даде, като благословия. Той още чуваше сподавения му шепот:
- Меди, пази го, синко!…
И той го пазеше. Вечер го целуваше като разпятие - сутрин, при спомена за него, погледът му се избистряше. Пазеше го и знаеше, че ще дойде тоя ден.
Ръката на Калиакра ще напише светла пътека, както му татко каза. По нея ще дойдат големи, силни хора - братята на неговия баща, които орат земята зад граничния камък.
Те ще счупят веригите, с които лошите хора са оковали слънцето и ще го пуснат, за да свети то и над тяхната земя. Всяка сутрин Меди ще го чака тук, на високото, пръв да го види. Него пръв да стопли, зер си няма майчица, нито татко.
- Бъди ми мама и татко - ще му каже той.
То ще го погледне със златното си око, топлата му длан ще бръкне под скъсаната си ризка и ще стопли сърцето му.
От тоя захлас го сепна гласът на Коста.
- Меди…
- Какво?
- Те дошли, бе…
- Кои?
- Нашите. Българите. Я виж, що народ долу. Аз отивам…
Но Меди вече тичаше надолу. Колко дълъг беше тоя път и колко малка крачка му беше дал Господ… Да може по-скоро да слезе, да види първия войник. Той ще има очите на баща му - нали е негов брат? Да му даде знамето и да му каже:
- Така ми татко поръча… Татко не познавате ли? Моят татко? И той е като вас, също като вас…
Когато стигна на брега, войниците бяха вече слезли. Той изтича срещу тях. Един стражар го блъсна, друг пресече пътя му.
- Не може така, момче…
- Може - рече Меди. - Нещо искам да им дам. Така ми татко поръча. Чувате ли? - Моят татко…
- Чичко, чичко -завика той след минаващите.
Но слабото му гласче потъна и се удави в грохота на музиката и нестихващото „ура”. Той извика още веднъж-дваж, после се сгуши до една ограда, притисна скъпия трибагреник до гърдите си и заплака.
Плака дълго. Сред общата радост той усещаше мъничкото си сърце пълно с мъка, че не може да изпълни заръката на татко си. А той имаше само един татко - далечен, загубен, може би, мъртъв…
Сълзите му се стичаха на вадички по лицето, миеха бузите му и мокреха трицветната коприна.
- Защо плачеш, момченце?
Меди повдигна глава. Пред него стоеше висок, загорял от слънцето войник. На гърдите имаше забодена пъстра китка, а в очите му много
радост.
- Ти… от там… ли идваш? - хълцащ, запита Меди и посочи с малката си ръчичка блесналото от слънцето море.
- От там.
Детето захълца още по-силно, показа знамето и каза:
- Татко ми го даде… целуна го… и… и… ми го… даде… На първия… войник да го дам… Аз виках… никой ме не чу,
То изведнъж престана да хълца, скочи, сякаш намерило нещо търсено много отдавна, сграбчи и двете ръце на войника, загледа го с мокрите си очи и се замоли:
- Вземи го, чичко!… Вземи го! Така ми татко поръча…
Устните на войника затрепераха. А очите му се замъглиха от внезапно изникнал спомен. Той издърпа ръцете си от детските ръце, хвана главичката му и придръпнал я до себе си, взря се в очите му, огледа се в лицето му.
Погледът му заброди из невчесаната косица. Ето там, точно над челото, от дясната страна, не е ли това белегът от камъка на чокойския син? А долу под брадичката, черното петно, не е ли също, като неговото?
Четири години… Колко е отслабнало това личице, което той всяка нощ сънуваше… Виждаше го изправено на вратника, хълцащо, а той не можеше да го утеши… Четири години… Смяташе го за умряло - идващо само на сън да го споходи…
Колко бодяха тия ръчички - вероятно, те неведнъж са вършили тежка работа а може би, са се подлагали за милостиня. . .
Тежки ридания задуши гърлото му, той простена:
- Меди!… Татковото момченце!…
- Татко!… Мой татко!…
Ръчичките на Меди се вдигнаха да обгърнат скъпата главичка на намерения татко. Лъскавата коприна на трибагреника светна от слънцето и заплющя от радост, като могъщо крило на орел…
Зад прегърнатите, баща и дете, Калиакра беше отбелязала светлия път на ПЪРВИЯ ДЕН, за който няма да има залез….
——————————
в. „Литературен кръг”, г. 1, бр. 4, 15.11.1940