ИЗ ПОЕМАТА „КНИГА НА ЧАСОВЕТЕ“
превод: Павел Спасов
Защото, Господи, тез градове големи
загубени са те и разстроени;
там бягат от пожарните вълни
и никаква утеха няма да ги утеши
и отлетява малкото им време.
И там живеят хора, живеят лошо, страдат,
със плахи жестове, в подземни стаи,
по-плахи са от първородно стадо.
Будува, диша вън земята Ти във радост,
обаче те, уви, това не знаят.
Израстват по прозорците деца,
във сянка са и нямат нивга лято.
Не знаят, че отвънка викат ги цветя
към светъл ден с щастие, ширина и вятър, -
и щом веднъж са те деца, -
то тъжни са деца.
За нещо непознато девиците цъфтят.
Душите в блян по тишина обгарят.
Бленуваното - то за тях е мъртъв света
и с трепет цветовете се затварят.
Спотаени, прекарват в задни стаи
те дни на майчинство и разочарование.
И дълги нощи във безволево страдание,
години хладни без борба, във отчаяние.
съвсем във тъмно са смъртните легла -
и те неудържимо ги привличат.
Умират дълго те, умират във тегла,
а вън излязат ли - на просяци приличат.
————————
в. „Летопис”, г. 1, бр. 19, 30.04.1933 г.