МЪДРЕЦЪТ ОТ КРЪСТОПЪТНАТА ЗЕМЯ
100 години от рождението на писателя Генчо Стоев
Мъдрецът! Така, почтително, но и някак свойски, наричаха писателя Генчо Стоев група млади интелигенти от кръстопътно Харманли, имали привилегията да общуват с него при честото му гостуване в родния град.
Творчески изкушени от литературата, те търсеха възможност да приобщят своите духовни вибрации към тези на интелектуалеца. Попиваха мислите му - философски проникновени и житейски мъдри, изречени обикновено през онази неподражаема усмивка, която по особен начин нюансираше казаното.
А то винаги пораждаше размисъл и будеше възхищение, защото в предначертаните коловози на 70-те и 80-те писателят даваше онези сигнали на несъгласие и свободомислие, в които търсещите души намираха упование за своите надежди.
Още повече, че в ранната си младост той беше преживял ужаса на мнимия разстрел в една друга борба против един друг авторитаризъм.
А в първите десетилетия на надежди и повече на илюзии беше един от малцината, възпротивил се на предписания от „правата линия” схематизиран образа на работника.
И беше остракиран за това, обречен на продължително мълчание. За жадните да чуят словото му Генчо Стоев беше пример на успелия в литературата, но с цената на риска да влезе не само в диалог с традициите й, но и да ги превъзмогне, без да ги накърнява.
Мислителят, който направи видими неравностите в духовното съзряване на своя народ, откривайки в тях кълновете на незаличимите опори на вярата в бъднините му. Съвременникът с рефлексия на актуалното и злободневното, провиждаща настоящите ни тревоги.
В онова благословено харманлийско време сред огласените от съдбата да се докоснат до мъдростта на човека и писателя Генчо Стоев беше и пишещата тези редове.
Началото отвежда към един мартенски ден на 1976 г. Предишната година писателят беше отпразнувал своята 50-годишнина. Вече извоювал име на значим съвременен писател с „Цената на златото” и „Циклопът”, Генчо Стоев не беше идвал дълго време в града.
Обида някаква носеше към местното ръководство заради разрушената родна къща или пък на идейните съратници от преди 9-ти. Такава беше мълвата. Малко хора знаеха истината.
В желанието си да стопят ледовете и окажат внимание на своя вече известен съгражданин местните управляващи организираха отбелязване на юбилея му, макар и една година по-късно.
Представянето му като автор беше възложено на младата учителка по литература в мое лице. Все още беше далече времето, когато в такива случаи се ангажираха доказали се литературни критици.
Романът „Цената на златото” отдавна се беше е превърнал в литературно явление, толкова значимо, че не рискувах със собствена интерпретация. Затова и днес с неудобство чета автографа на писателя със силните адмириращи думи за моя компилативен текст.
Последвалият разговор даде началото на моите срещи с Генчо Стоев, които, макар и спорадични, продължиха в Харманли, Хасково, София. С благодарност към съдбата си спомням за тях, за разговорите, от които винаги си тръгвах обогатена, с уточнени представи за действително стойностното в литературата и изкуството.
Споделяше идея за бъдещ текст (например беше въодушевен от работата си върху повестта „Много висока тераса, която се появи най-напред в списание „Септември”, 1982 г.).
Следеше литературния процес и отбелязваше появата на обещаващи автори (от него за пръв път чух името на Деян Енев още след първите му публикации). Говореше самовглъбено, но на моменти лицето му се озаряваше от усмивка, която разчитах различно - ирония, самоирония.
Чувстваше се леко огорчен от това, че романът „Циклопът” не бе споходен от същата популярност както „Цената на златото”. Писателят много ценеше тази своя рожба.
Вероятно затова с охота обясняваше замисъла на романа, за да „притегли” читателя към разбиране за значимостта на темата отвъд злободневното настояще.
А на мене на шега, но не без частица авторска ревност, казваше: „Не ме четеш ти мене! Ти четеш…” И назоваваше името на широко известен по онова време автор.”
Този разговор вървеше някъде през 1991/92 г, когато общувахме по повод сценарий за аудиозапис, върху който работех по проект на Националното радио и Министерството на образованието.
В сценария бях включила откъси от “Цената на златото” и “Завръщане”, но не и от „Циклопът. Това видимо му беше неприятно, но проявяваше и разбиране, че школският литературен канон предполагаше изучаването именно тези произведения.
Писателят гледаше на начинанието с интерес, защото вярваше, че творчеството му трябва да влезе в учебните програми. Затова внимателно обмисляше своите думи в сценария и искрено се вълнуваше по време на художествения съвет в радиото.
Посланието му към младите на финала на композицията всъщност е мечтаният образ на читателя, бих казала - за всеки творец на художественото слово: „Не приемайте всичко като последна истина. Книгата се създава, за да бъдат приобщени към нейните идеи нови човешки съзнания, защото няма нищо по-добро от това, читателят сам да завърши модела, като включи себе си и своя опит. Аз и моите книги търсим читателя съавтор.”
Аудиозаписът стана факт с гласовете на актьорите Нина Стамова, Кирил Янев и Банко Банков.
Генчо Стоев умееше дори и най-дребния факт от българското ни житие-битие да обгледа във философска дълбочина. И това, разбира се, не идваше само от философското му образование.
Имаше невероятен усет за общностното ни живеене на кръстопътната земя българска. В своето родно място виждаше огледалния му образ - като свързаност на природния релеф, етническите корени и духовната идентичност. Идентичност, градена хилядолетие, от която днес можем да се учим на толерантност.
Към тези изводи навежда споделеното в едно интервю: „Тъкмо затова съм казвал, че тези хора познават философията на кръстовището. Пламенни, нетърпеливи в своите взаимоотношения, нашенци изведнъж придобиват една флегматична, изчакваща доброжелателност към непознатото, за да го отхвърлят или приемат колективно”.(„Кръстовището”. Интервю на Е. Георгиева, алманах Юг, Хасково, кн.1, 1985)
Авторът на романовата трилогия „Цената на златото”, „Завръщане” и „Досиетата остави забележителна публицистика с проникновени размисли за литературата и творческия процес, за историческата съдба и тревожното настояще на своя народ.
Неговите интервюта и есета са пример на сакрално чувство към българското слово. Те са истинско културно наследие и чест прави на издателство „Балкани”, което ги събра в книги.(„Прокоба и слънце” и „Брод за достойнство”, Изд. „Балкани”, София, 2000 г.)
В тези книги е мъдростта на един светъл ум, тук са безпокойствата, но и упованията на прорицателя. В тях е интелектуалецът Генчо Стоев.
Има върху какво да се замислим днес, четейки например есето „Орис и прокоба”, с което писателят участва в разговор на тема „Моята българска литература”, проведен на страниците на списание „Език и литература” през 1994 г.
От това есе тръгват въпроси. Ако в зората на своето възникване българската книжовност е имала призванието да бъде „народотворчески фактор”, а народът от своя страна - „държавотворен”, то доколко в настоящето тя следва своята орис?
Все по-ясно очертани се оказват днес тревогите на писателя за „дистрофичните процеси” в езика и литературата в откъснатите общности с трансплантирана” родова памет. А в метрополията?
Скептичен е по отношение на „глобализиращия се” български писател, на индивидуалиста, който не желаейки „да сподели тревожната съдба на шагреновия народ върху шагреновата територия”, “улавя в корабните си платна проверените попътни ветрове на известните световни мореплаватели”.
Тревогата на писателя е, че макар и приет любезно по света, там този наш „пътешественик” си остава екзотика, а ако го приемат, става един от тях, част от тяхното „оцеляване и пребъдване”.
С днешна дата се питаме дали ако някога писателите са били нужни за създаването на „един енергичен, амбициозен народ”, а и сега този народ не може без тях, а и те без него, доколко съвременните писатели „съзнават прокобата на орисаната взаимозависимост”?
Така три десетилетия по-късно установяваме, че размислите на твореца, пренесени през времето със силата на неповторимия му стил, не губят актуалност.
Със своите романови шедьоври и с блестящото си публицистично слово Генчо Стоев е класикът на българската литература, достигнал неподражаеми художествени висоти.