ПРИНЦЕСА
Този ден имаше много записани панихиди в храма, една след друга, на всеки половин час. След всяка панихида опечалените близки се оттегляха в някой от страничните кораби на базиликата, където раздаваха храна и питие за „Бог да прости”. Някои от тях забравяха къде се намират и започваха да разговарят помежду си на висок глас, като нехаеха, че с това пречат на свещеника, който отслужва следващата панихида. На четвъртата заупокойна служба отецът не издържа и се скара на хората от предишната панихида, които боботеха като многотактов двигател:
- В църква се намирате, не сте на пазара!
- Отец, за първи път те видях толкова гневен - каза му след това клисарката. - А аз си мислех, че си потопен в молитвата.
- Ти вкъщи молиш ли се, докато ти работи телевизорът?
- Не, спирам го, за да мога да се съсредоточа.
- А как искаш аз да се моля при този шум? Молитвата се ражда в тишина. В тишината на скришната стаичка на сърцето ти.
Клисарката се позамисли и нямаше как да не се съгласи с казаното от свещеника.
- Отец, разбрах, че пописваш разкази - смени рязко темата тя. - Да вземеш и мен да ме опишеш.
- Може и да те опиша някой ден.
- Обаче да ми смениш името, пиши ме Изабел.
- Защо пък точно Изабел? Това име не подхожда много за клисарка.
- Е, невинаги съм била клисарка. Изабел, защото съм принцеса. Като малка бях принцесата на тати, сега пък съм принцесата на Бога.
След седмица клисарката запита свещеника:
- Описа ли ме, отче?
- Не още. Ами, ако те опиша така, че да не се харесаш? - реши да я изпита той.
- Тъкмо ще видя какво в себе си трябва да изправя - каза принцесата на Бога и се захвана да чисти Божия дом.