ПРИНЦЕСА

Янчо Михайлов

Този ден имаше много записани панихиди в храма, една след друга, на всеки половин час. След всяка панихида опечалените близки се оттегляха в някой от страничните кораби на базиликата, където раздаваха храна и питие за „Бог да прости”. Някои от тях забравяха къде се намират и започваха да разговарят помежду си на висок глас, като нехаеха, че с това пречат на свещеника, който отслужва следващата панихида. На четвъртата заупокойна служба отецът не издържа и се скара на хората от предишната панихида, които боботеха като многотактов двигател:

- В църква се намирате, не сте на пазара!

- Отец, за първи път те видях толкова гневен - каза му след това клисарката. - А аз си мислех, че си потопен в молитвата.

- Ти вкъщи молиш ли се, докато ти работи телевизорът?

- Не, спирам го, за да мога да се съсредоточа.

- А как искаш аз да се моля при този шум? Молитвата се ражда в тишина. В тишината на скришната стаичка на сърцето ти.

Клисарката се позамисли и нямаше как да не се съгласи с казаното от свещеника.

- Отец, разбрах, че пописваш разкази - смени рязко темата тя. -  Да вземеш и мен да ме опишеш.

- Може и да те опиша някой ден.

- Обаче да ми смениш името, пиши ме Изабел.

- Защо пък точно Изабел? Това име не подхожда много за клисарка.

- Е, невинаги съм била клисарка. Изабел, защото съм принцеса. Като малка бях принцесата на тати, сега пък съм принцесата на Бога.

След седмица клисарката запита свещеника:

- Описа ли ме, отче?

- Не още. Ами, ако те опиша така, че да не се харесаш? - реши да я изпита той.

- Тъкмо ще видя какво в себе си трябва да изправя - каза принцесата на Бога и се захвана да чисти Божия дом.