ПАШИН КЛАДЕНЕЦ
легенда
- Хе, там горе на баира, където къдрави брястове от векове шушнат, там е Пашин кладенец. Спусни ръката си в него и виж - не ще изтраеш… Студената вода като че я откъсва от тялото ти. Такова студено е било сърцето и на Мурад паша - страшният кръвожаден Мурад, що носил в гърдите си камък вместо сърце и с неговата коравина притискал сърцето на поробения български народ.
Конакът му бил у Видин града. Като се изкачиш хе, там горе на най-високата скала и погледнеш, ще видиш сребърните води на белия Дунав.
И оттам надолу, додето ти око види, чак в обвитите в мъгла сини планински върхове, - всичко това е владеел Мурад паша…
Неговото име носи кладенецът под къдравите брястове - Пашин кладенец… Оттук той е карал тънкоснаги български девойки да му носят вода в сребърни стомни. Мълчание покривало дирите им и те никога вече не се връщали.
Отдавна е било. Проследи размаха на ръката си и виж: не гаснат ли сенките на дърветата, притиснати от нощта, като мъртви души? Това са сенките на хилядите ония, които е погубил Мурад паша.
А маргаритките, що цъфтят наоколо - сълзите на всички български девойки, ненарадвали се на моминството…
И Мерджана… Ти слушал ли си за Мерджана, пътниче? Не? Ще ти разкажат за нея гората и тревата… Сребърният поток на Пашин кладенец ще ти изпее тъжната песен на Мерджана девойка…”
Дядо Златан наметна ямурлука си и с бавни, тежки крачки се упъти надолу.
Нощта напредваше.
Брястовете отново зашумяха, сякаш роптаеха против нечувана дързост.
Сънена гърлица прехвръкна уплашено и потъна в нощта. Затрепкаха учудените очи на звездите.
Стана тихо. Вадичката, що изтичаше из бистрите очи на Пашин кладенец, струеше надолу и мълвеше..
Из морната пазва на планината изплава тихо, като че ли отронена от шепота на тревата, тъжната легенда за Мерджана девойка. И нейният образ смирен и красив, се очерта върху осветената от току-що изплавалата луна скала. Посегнах. Той тихо простря ръка към мене и прошушна:
„- Чуй… и запомни:
Отдавна е било, но не се забравя…
…Там, отвъд голямата скала, що замислено се навежда надолу, притисната от тежестта на годините - там се тулеха китени бащини чардаци на Мерджана девойка. Чуй, заслушай се: не чуваш ли меденото хлопотарче, що хлопа и сочи пътя на гойните бащини стада? Ти чувал ли си за Нойко чобан?
Негова щерка бях аз - една, единствена,- Мерджана девойка. Нямаше по-лична мома от мене в селото. Снагата ми беше равна, тънка като фиданка. В очите ми цъфтяха сините цветя на небето. Като поток се спускаше до коленете ми златото на моята коса.
На шията ми пееха седем реда алени мерджани… По тях ми татко име дал - спомен от мойта майка, умряла на рожба.
От нейната шия ги взел, на мен ги сложил и същото име ми дал. Че имах бузи алени като мерджан…
Една бях аз - това го знаеше всеки.
Ала не би за добро, пътниче.
Не би за добро тая хубост.
Стариците се кръстеха, кога ме виждаха и шепнеха:
- Не ходи нагоре, Мерджано. Турци сноват тъдява…
Но песента не слизаше от моите уста. По цели дни като гърлица гуках из бащини двори. Че една бях на татко. Големи пасища и имот имаше той, но не го радваше несметно богатство.
Веждите му, като черни лястовичи крила, стояха надвиснали над очите му и мъка бе издълбала две големи гънки между тях. Не радваше го и моята песен.
Под вежди ме гледаше и въздишаше. А наоколо сновяха страданието и мъката на хората. Кървавият топор на господаря беше готов всеки миг да прекъсне черната жица на техните нерадостни дни.
Ти чул ли си, пътниче, за Мурад паша, що разплакваше дете в утробата.
Славеше се нашето село с гойни стада и хубави девойки.
И всяка нощ пламваше някому къщата за неизплатен дълг срещу пашата, я писъци се чуваха за откарано стадо или отвлечена девойка.
А една нощ селото празнува к ъ р в а в празник. Сам пашата беше дошъл и отседна у нас. През нощта хората му отвлякоха пет млади девойки. Много кръв се проля тогава.
Момичетата не се върнаха вече, а и домовете им запустяха. На сутринта пашата ме видя и пожела ме. И още привечер каза на татко да ме стяга за път, с него да отида, жена на пашата да стана. За първи път татко плака тогава. Моли му се. Хариза му двесте брави овци и петстотин алтъни му наброи… Само мен да остави.
Но той беше навъсен. Изгледа ме дълго вечерта и на сутринта си отиде. В погледа му имаше кръв и яд. И ненапразно сърцето ми се свиваше в гърдите, а татко ходеше като несвестен.
Следи три дни довтаса хабери и на мене да занеса вода на пашата от горния кладенец в сребърна стомна.
Аз писках, писках…
Татко съобщи на пратениците, че Мерджана из бащини двори жива няма да излезе.
През нощта къщата ни пламна. Татка убиха, а мен грабнаха и понесоха да занеса студена вода на изедника с моите бели ръце. Виждаш ли белите маргаритки, що цъфтят наоколо.
Падаше дъжд от златни звезди и Божиите очи кротко гледаха страданието на хората. Но една беше Мерджана и не за турчин беше родена тя…
Напипах в тъмното ножа в пояса на тоя що ме носеше. Изтеглих го и го забих в гърдите му. Той се залюля и падна. Но те бяха много. Все едно - смърт ме чака, но да умра чиста като дете…
Скочих от коня и се спуснах към скалите. Там найдох гроба си.
Мерджана сама прегърна смъртта…
Да се знае и помни Мерджанина хубости и юначество…
Ето: Бог стори душата ми на малка гърлица. Бродя и оглеждам следите от бащиното пепелище. И слушам още да се пее и слави Мерджанина хубости и юначество. Но Мерджанина мъка по свидно моминство никой не знае…
Отдавна е било, пътниче. Но не забравя се…
Наведи се и пий… Пий от студената вода на Пашин кладенец. Тя е студена като пашовото сърце и чиста като душите на погубените девойки..
*
Брястовете на сън къдреха гъсти вейки.
Шумеше гората…
Шумеше потокът…
Голяма едра звезда се отрони и полетя в безкрая. Сънена гърлица проплака и затихна в нощта….
Планината спеше…
——————————
в. „Литературен кръг”, г. 1, бр. 6, 15.12.1940 г.
