МОЯТА КАНДИДАТУРА ЗА ГУБЕРНАТОР

Марк Твен

превод: Илия С. Бобчев

Преди няколко месеца на мене биде предложено да си дам кандидатурата за предстоящите избори на ню-йоркски губернатор. Аз приех това предложение. Моите съперници бяха Стюворд Вудфорт и Джон Хоффман.

Знаех, че аз имах едно голямо предимство пред тях: честното име. От вестниците бе ясно, че ако тия господа са знаели някогаш какво е нещо честното име, те отколе вече са забравили за това.

Ако се съдеше по това, що се пишеше за тях, това бяха хора просто престъпници, на които от всички страни се сипеха обвинения в най-безсрамни, най-ужасни злодеяния.

Моето предимство в това отношение ми даваше право да очаквам със спокойна увереност резултата на изборите. Ала от друга страна това същото бе за мене извор на тежки съмнения.

На мене бе срамно, почти болно, че моето незапетнено име в течение на няколко дни ще се повтаря постоянно на ред с имената на таквизи хора.

На времени аз бивах готов дори да взема назад съгласието си и да се откажа от изборите. Но това би било позорен бяг от бойно поле. Да става що ще, аз мъжки се реших да изпия своята чаша до дъно.

Когато на следния ден подир обявяването на моята кандидатура аз си закусвах и преглеждах утринните вестници, аз видях в един от тях един стълбец, който, трябва да се призная, ме порази така, както никога още не ме е поразявало.

Ето какво прочетох в него:

„Клетвопрестъпление. Може би сега, когато г. Марк Твен иска от нас нашите гласове, той ще благоволи да ни обясни един епизод от миналото си. Ний имаме предвид онова клетвопрестъпление, в което той биде обвинен във Воковок, в Кохинхин, в 1863 година, и което, както се виждаше, имаше за цел да отнеме от една нещастна вдовица, обременена от безпомощна челяд, - последното късче земя, - нейната единствена поддръжка… Г-н Твен е длъжен пред самия себе, длъжен е пред великата нация, към която се обръща, да разясни това дело и да се очисти. Ще направи ли той това?”

Без малко щеше да ми падне удар подир прочитането на тия редове. Такова жестоко безсърдечно обвинение!

Аз никога не съм ходил в Кохинхин! Аз никога не съм чувал за „Воковок!”

Аз не знаех какво да правя и не можах да се реша на нищо до следната сутрин.

На следната сутрин в същия вестник се появиха долните многозначителни думи:

„Достойно за внимание. Г-н Твен, — нашите читатели са забележили това, - разбира се, упорно мълчи относително клетвопрестъплението в Кохинхин!”

И в продължение на цялата последвала избирателна борба, тоя вестник ме наричаше не иначе освен безсрамния клетвопрестъпник Твен.

Подир туй аз прочетох в други вестник следната забележка:

„Желателно е да се знае: не ще ли благоволи новият кандидат за губернатор да разясни на своите съграждани едно малко обстоятелство, което се отнася към онова време, когато той живееше в Монтана. Не ще ли ни разкаже той, как едно време на неговите съжители почнаха да пропадат разни скъпоценни вещи, как тия вещи неизменно се намирали отпосле между вещите на г. Твена; как неговите съжители поради това са се видели принудени да дадат на тоя господин хубав урок, как те са го намазали с катран, отъркаляли в перушина и го посъветвали да изчезне из оня стан завинаги? Не ще ли ни разкаже той за това?”

Можеше ли да се измисли по-нелепа и отвратителна лъжа? Та аз никога в живота си не съм ходил и в Монтана!

От тоя ден този вестник ме наричаше не иначе, освен „Твен, крадецът от Монтана.”

Положително, аз вече почвах да разгръщам свежите листа на вестниците с някакъв гадлив ужас. И това на току-тъй; ето забележката, която скоро привлече вниманието ми:

„Изобличения клеветник”. Като се основаваме на прилаганите по-долу клеветни заверения на г-на Майкла О’Фланелана от Файвнойит и господа Джона Аллена и Кита Бърнея, от Водената улица, ний можем да утвърдяваме с пълно основание, че низката инсинуация на господина Марка Твена, уж че дядото на покойния губернатор, Джона Хоффман, е бил обесен за грабеж на един друм, не е нищо, освен позорна и низка лъжа, без сянка основание. За всеки порядъчен человек трябва да бъде отвратително, че за един временен политически успех, някои хора не се спират ни пред нищо, дори пред клеветата над мъртвите, които мирно почиват в гробовете си. Когато ний мислим за ония страдания, които е причинила на неповинните роднини и приятели на покойний тая безсрамна лъжа, ние сми почти готови да поискаме от възмутеното общество бързо и справедливо отмъщение, макар и помимо закона. Но не! Да оставим клеветника на собствената му съвест, (макар и да е несъмнено, че ако би справедливото негодувание доведе нашите читатели към беззаконно насилие по отношение към личността и собствеността на клеветника, при дадените обстоятелства нито един съдия, нито един заклет съдник не би ги осъдил.)”

Тая последната, заключена в скоби, фраза беше причина на туй, че аз трябваше да се пробуди по-рано от обикновеното и да се измъкна тичешком из къщи през задния вход; негодуващите „читатели” биеха прозорците и вратата на моята квартира, която извеждаше на улицата и чупеха покъщнината и нещата, които не можах да изнесат със себе си, разбира се.

И при всичко това, аз мога да се закълна в евангелието, ако е нужно, че аз не съм клеветил дядото на покойния губернатор Хоффмана; нещо повече: аз никога до тоя ден не знаех, че той имал дядо.

Трябва да кажа, че от тогава мене не ме наричаха иначе, освен „Твен - Гробокрадецът.”

На другия ден в други вестник пак статия: „Милия кандидат. Марк Твен, който трябваше да прочете гръмовната реч на вчерашния общи митинг на „независимите” не се яви! Вместо него се яви телеграмата на неговия лекар, в която се разказваше как вчера кандидатът паднал от един кон, как му се счупили краката, как той сега лежи в агония и т. н. и т. н. Нещастните „независими” трябваше да гълтат всичките тия безсмислици и да се преструват, че не знаят истинната причина за отсъствието на техния кандидат. Вчера хората видели. че един человек се промъквал досущ пиян в хотела, в който живее г. Твен. Длъжности на независимите е да докажат, че тоя жалък пияница не е бил самия Марк Твен! Любопитното е как те ще се изплъзнат от това положение? Отговаряйте, господа! Народният глас грозно иска от вас отговор: кой е бил тоя человек! “

Това вече беше дявол знае какво; туй беше абсолютно невероятна измислица: аз - и пиянство! Че аз ето от три години вече не пия нищо, абсолютно нищо, ни даже слабо пиво…

До каква степен обаче аз бях вече приучен към подобни постъпки показва това обстоятелство, че аз вече равнодушно видях в следния номер на вестника моето християнско име заменено с прякора: Господин …… Твен.

По това време аз почнах да получавам анонимни писма. Числото им растеше и растеше. Съдържанието им бе например такова:

1) „Ами какво ще кажете зарад нещастната бабичка, която изтласкахте от чардака си, за туй, че тя просеше милостиня ?” 2) „Има работи във вашия живот, за които зная само един аз. Аз бих ви посъветвал да проводите на покорния си слуга тогава и тогава, няколко долара, ако вий не искате да отидат тия работи във вестниците.”

Аз бих могъл да приведа тука стотици подобни писма, но едва ли това е нужно.

Наскоро подир това главния радикален орган ме обвиняваше в общ подкуп на избирателите, а главният демократически орган - в някакво си грандиозно мошеничество.

И всичките мои обвинители грозно искаха от мене отговор на нелепите си обвинения.

Работата дойде до там, че даже издателите и редакторите от „независимите” почнаха да говорят, че аз не трябва повече да мълча, че това значи несъмнено да погубя всеки шанс за успех.

Новата забележка в един от враждебните вестници убеди и мене в това.

„Ето человек. Кандидатът на „независимите,” пишеха там, мълчи и до сега. Той не смее да говори. Всички обвинения, извадени против него, бидоха проверени и доказани. Неговото красноречиво мълчание се явява последно доказателство на тяхната истинност. Гледайте сега, и се любувайте на вашия кандидат, „независими!” Любувайте се на тоя безсрамен клетвопрестъпник! На крадеца от Монтана! На гробокрадеца! На въплътената… Погледнете на него внимателно, помислете и отговорете ни честно, с ръка на сърцето: можете ли вий със спокойна съвест да си дадете гласа за человек, който си е заслужил с престъпленията си такъв бляскав списък на такива ужасни прякори, и сега се не осмелява да си отвори устата, за да протестира против тях?”

Очевидно, моите приятели бяха прави. С чувство на дълбоко унижение и отвращение аз се реших да пристъпя към „отговор” на всички тия нелепи и злобни обвинения.

Но аз не можах да свърша своята работа, на другата сутрин се появи във вестниците против мене ново обвинение, че аз съм подпалил лудницата, която уж заграждала изгледа из моите прозорци.

Подир това мене ме обвиниха в това че съм отровил чичо си с цел да завладея неговото състояние и сериозно изискваха от полицията разравянето на неговия гроб и аутопсия на трупа.

Аз губех и ума и дума. Но това не бе всичко. Чакаше ме още един последен удар. Той най-после ме свали. Тоя удар бе достоен край на безсрамната борба, която биде организувана против моята кандидатура.

Работата се състои в туй, че девет деца от разни раси и вспчки оцапани бяха подучени да се хвърлят на възвишението, отгдето аз се обръщах с реч към митинга, и, като ме хванаха с ръчиците си, да викат със сълзи: тате!

Аз нямах повече сили. Аз свих знамето си и се предадох.

Очевидно аз не струвах за изборите на губернатор на ню-йоркския щат. На другата сутрин аз проводих своята отказ от кандидатурата си, като подписах писмото си така:

„Сърдечно вам, някога честен человек, но сега Марк Твен, безсрамен клетвопрестъпник, крадецът от Монтана, гробокрадецът… и пр. и пр.”

——————————

сп. „Българска сбирка”, брой № 9, 01.09.1894 г.