ДОБРИН ПАСКАЛЕВ, БИСТРА ГАЛУНСКА, ДИАНА ПЕТКОВА – КНИГА ЗА БЕТХОВЕН, НЕГОВИТЕ СТРАДАНИЯ И МУЗИКА
Книгата на Добрин Паскалев, Бистра Галунска, Диана Петкова - „Лудвиг ван Бетховен. Патография на гения” (Медицински университет „Проф. д-р Параскев Стоянов” - Варна, 2021), е резултат на целенасочени проучвания, сравнения на данни, анализи, асоциации, на обобщения.
Повод за ориентация към проблематиката е отбелязването през декември 2020 г. на 250 години от рождението на Лудвиг ван Бетховен (декември 1770 - 26 март 1827). „Музикант, мислител, философ и хуманист”, в личността и в музиката на когото „се откриват огнена страст и патос” (с. 5).
По-съкровеното отношение към проблематиката е свързано с учителя по цигулка - Никола Радуканов, който пръв е въвел Добрин Паскалев в творческия свят на композитора и на когото книгата е посветена.
Към великия композитор Добрин Паскалев адресира в началото на книгата своето стихотворение „Бетховен” (с. 4).
А след същинската част от изследването, тримата автори поставят философската поема на Пенчо Славейков „Cis moll”, заедно с библиографски данни за нея (с. 48, 79, 83).
Така строгото научно изследване „Лудвиг ван Бетховен. Патография на гения” получава емоционално-философизираща поетична рамка. Медицинската наука и литературата заговарят синхронно и успоредно, двугласно.
От друга страна, осмислянето на особени ритмични тактове в музиката на Бетховен, представени и нотирано, съдейства за превръщането на книгата в особен тип синкретично говорене - чрез взаимовръзката на поезия и наука, обобщени и обгърнати от музика.
В началото на изследването е отбелязано: „Повече от 190 години светът обсъжда не само великото му музикално наследство, но и неговата преждевременна загуба само на 56-годишна възраст” (с. 8). Това е провокация, но и аргумент за работата на тримата автори.
Защото: „До 1840 г. обществеността е запозната твърде слабо с медицинските проблеми на Бетховен, освен с известната на всички загуба на слуха” (с. 8).
Действително, пълната глухота, до която стига Бетховен, е „най-страшното за един музикант и композитор” (с. 6).
Жестоката му участ го нарежда, акцентират авторите: „…сред великите творци и артисти, понесли тежки физически увреди - Мигел де Сервантес (1547 - 1616), наречен El Manco (Едноръкия), чиято лява ръка остава завинаги осакатена след битката при Лепанто; Луиш ди Камоинш (1524 - 1580), най-големия португалски поет, загубил дясното си око при своите странствания; легендарната Сара Бернар (1844 - 1923), която продължава да играе на сцената с протеза след ампутация на десния крак… И, разбира се, митичния Омир, велик слепец, който обаче „вижда” героите от Троянската война” (с. 6).
Освен глухотата, Бетховен е страдал и от множество други заболявания - именно те са в центъра на наблюденията в книгата.
Авторите: доц. д-р Добрин Паскалев, д.м. - специалист по вътрешни болести и нефрология, проф. Бистра Галунска - биохимик, и проф. д-р Диана Петкова - специалист по белодробни болести и алергология, са сред първите в България, които се обръщат към патографията, макар в Европа жанрът да предизвиква интерес от края на XIX век.
В книгата авторите показват внушителна библиографска справка, включваща 131 литературни източници, не само медицински, но и по естетика, музикознание, културология. Обмисляйки поставения в заглавието проблем разностранно и многоаспектно, изследователите представят сведения и за лекарите, обгрижвали композитора.
За д-р Андреас Ваврух (1772 - 1842), наблюдавал Бетховен по време на последното му заболяване (от декември 1826 г. до март 1827 г.) (с. 72), но и за всички, извършвали различни манипулации и съдействали с добри съвети, за да облекчат страданията му (с. 19, 73-78).
Авторите представят сведенията, оставени от д-р Ваврух (с. 9-11) - от първите оплаквания на Бетховен до усещането му накрая, че: „Моите дни са свършени…” (с. 11). Композиторът е на около 30-годишна възраст, когато се появяват „хемороиди”. После се оплаква от „шум и звънтене в двете уши”, т.нар. тинит (tinnitus), за да се стигне до пълна глухота.
Следват стомашно-чревни оплаквания - „ентерит” и „тежки колики”. В края - „алармиращи симптоми на пневмония” с нощен задух; „ужасна диария и повръщане; „пробождащи болки в черния дроб и корема”; „масивни отоци” по краката. Развива се асцит, жълтеницата се засилва, а по черния дроб се палпират възли.
Количеството на отделяната урина намалява. Усложненията се засилват прогресиращо.
Обект на внимание е докладът от аутопсията (с. 14-16), като трябва да се подчертае - той за първи път е преведен и представен на български език.
Описанията в доклада от аутопсията са детайлни и прецизни и дават възможност на авторите за размисли, обобщения, за възможни и диференциални диагнози (с. 18-45).
Между диагнозите се редят: декомпенсирана чернодробна цироза; калкулозен пиелонефрит; възпалителна чревна болест; болест на Крон и улцерозен колит; жлъчнокаменна болест (холелитиаза); болест на Уипъл (интестинална липодистрофия); бруцелоза; кератоконюнктивит; дизентерия; плевропневмония; саркоидоза; синдром на циротична кардиопатия.
Заговаря се за хронично оловно отравяне (с. 35). Авторите посочват, че от съвременна гледна точка съществуват и рискови фактори, като (зло)употреба с алкохол, възможна хиперурикемия с подагра, пушене и т.нар. синдром на циротична кардиопатия, който е различен от алкохолното сърдечно увреждане (с. 41).
Тримата автори се спират на изказано от някои изследователи „предположение за ритъмни нарушения у Бетховен”, като отбелязват, че се търсят и „ритъмни нарушения в музиката на композитора” (с. 42).
Възможни примери в тази посока са: Соната за пиано № 26 (Es-dur), опус 81а, „Les Adieux”, композирана в периода 1809 - 1810 г. (с. 43); или Соната за пиано (А-flat major), опус 110, композирана през декември 1821 г. (с. 44); или Струнен квартет (B-flat major), опус 130, създаден през 1825 г. (с. 44); и дори Соната № 14 (cis-moll), опус 27/2, известна като Лунната соната (Mondschein Sonate) (с. 45), като авторите поясняват, че в частта Adagio sostenuto се открива музикален аналог на тригеминия (след две нормални сърдечни съкращения следва екстрасистола) (с. 45).
В хода на своето изложение те заключават: „…откъснат от външния свят от своята глухота, композиторът се е вслушвал в „аритмиите” на сърцето си и ги е предал в музиката си.
Известно е, че заболяванията дават отражение в професията и в случая композиторът е музифицирал (ако е имал) своите ритъмни нарушения”. Но „окончателна диагноза е невъзможна” (с. 45).
Разбираемо, на най-известното заболяване на Бетховен - „глухотата”, изследователите посвещават отделна част (с. 46 - 57). Посредством писма и бележки на композитора или предписания на наблюдавалите го лекари, авторите проследяват в хронологичен ред процеса от началните оплаквания към прогресиращото увреждане на слуха му. Спират се на проблеми като сифилис (с. 50-52), болест на Пейджет (с. 52) и др.
В заключението (с. 58-64) Добрин Паскалев, Бистра Галунска и Диана Петкова обобщават спецификата в уврежданията по различните органи на Бетховен. Извеждат основните проблеми, които очевидно са му причинявали страдание. Формулират своята окончателна диагноза: „Като сигурни до момента остават чернодробната декомпенсирана цироза и тежката увреда на слуховите нерви - и двете заболявания с неясна етиология” (с. 64).
В края на книгата „Лудвиг ван Бетховен. Патография на гения” тримата автори публикуват т.нар. Хайлигенщатско завещание (с. 84-86), написано от композитора на 6 октомври 1802 г. и адресирано към неговите братя Карл и (Йохан) Бетховен. Покъртителни в него са словата на великия творец:
„О, вие, хора, които мислите или казвате, че съм враждебно настроен, твърдоглав или мизантроп, колко сте несправедливи към мен. Вие не знаете тайната причина, която ме принуждава да изглеждам такъв. Още от детска възраст моите сърце и душа са изпълнени с нежно чувство за доброта и винаги съм бил склонен да извършвам големи дела. Но помислете само, вече шест години страдам от неизлечимо заболяване, което се влошава от невежи лекари. [...] Макар по рождение да съм с пламенен и жив темперамент, дори склонен за светски развлечения, аз бях принуден да се изолирам и да живея в самота. Когато на моменти се опитвах да забравя всичко това, о, колко сурово бях връщан към печалната реалност на моя болен слух.”
Израз на дълбоко страдание и надежда са финалните слова в завещанието: „Сбогом и не ме забравяйте съвсем, когато умра; заслужвам това, защото през живота си съм мислил често за вас и как да ви направя щастливи - нека бъде така.” (с. 86)
Над 250 години от рождението на Лудвиг ван Бетховен неговата личност и музиката му вълнуват света.
Накрая ще вметна, че книгата „Лудвиг ван Бетховен. Патография на гения” на Добрин Паскалев, Бистра Галунска и Диана Петкова е налична за разпространение в книжарниците на Медицински университет „Проф. д-р Параскев Стоянов” - Варна.