ГОЛОГАН

Иван Франко

превод: Анастас Павлов

ГОЛОГАН

Тича малкият Иван
и гласчето му звъни:
- Мамо, мамо, погледни!
Аз си имам гологан!

- Синко, кой ти го е дал?
И защо си бос сега?
Боже, ти трепериш цял!
Бос си тичал по снега.

- Тичах с панското синче,
то - с ботушки, босо - аз.
- Стигнеш ли ме ти, момче,
нещо ще ти дам тогаз.

Гологанче ще ти дам,
гологанче, ей го виж!
- Аз го стигнах, мамо, мам…
- Синко, в огън ти гориш!

Пусна малката ръка
лъскавия гологан.
С вкочанясали крака
падна малкият Иван.

Бавно седем дни текат.
Рони майката сълзи.
Вехне недозрял класът -
що го, боже, порази?

Във ковчега спи Иван
и в ръката, тих и блад,
стиска оня гологан.
от синчето панско взет.


***

О, ветре есенен, защо в полята
ти като скръбна майка пак застена?
Защо подгони, братко мой, мъглата -
ще спреш ли зимата, смъртта студена?

Защо от покривите на селцата
със ярост късаш сламата ечмена,
защо със вой се спусна над гората,
разпръсна шумата й позлатена?

Аз знам - за слънцето, за дните летни,
за нивите, полята пъстроцветни
от мъка, ветре, в теб сърцето стене.

Когато дойде есен - мойта старост,
кажи, ще стенеш ли, или със ярост
ще ме разпръснеш, братко мой, и мене?


ЖЕРАВИ

Над блеснали реки в степта извити,
над планини и над гори ръждиви,
над тъжните поля и черни ниви
със писък, сякаш плач за дни честити,

над къщички, немазани и криви,
над бедни хора със лица изпити,
над глад и скръб вий, жерави, летите,
високо горе в облаците сиви.

Къде? Къде? Към край на светла пролет,
към слънчев край ли във неспирен полет
летите - бърза нишка над земята?

Почакайте! Ваш брат с крило ранено
се мъчи тук. Вземете ме и мене
със вас на път! О, де сте, де сте, братя?…


***

О, снежно поле, необятно голямо.
вземи ме в просторите твои!
Самичък съм, с мен е жребеца ми само
и мъките, мъките мои.

Носи ме, жребецо, препускай, мой верни,
след белия вихър в полето!
Дано да избягам от мъките черни,
които ми късат сърцето.