ГОЛОГАН
превод: Анастас Павлов
ГОЛОГАН
Тича малкият Иван
и гласчето му звъни:
- Мамо, мамо, погледни!
Аз си имам гологан!
- Синко, кой ти го е дал?
И защо си бос сега?
Боже, ти трепериш цял!
Бос си тичал по снега.
- Тичах с панското синче,
то - с ботушки, босо - аз.
- Стигнеш ли ме ти, момче,
нещо ще ти дам тогаз.
Гологанче ще ти дам,
гологанче, ей го виж!
- Аз го стигнах, мамо, мам…
- Синко, в огън ти гориш!
Пусна малката ръка
лъскавия гологан.
С вкочанясали крака
падна малкият Иван.
Бавно седем дни текат.
Рони майката сълзи.
Вехне недозрял класът -
що го, боже, порази?
Във ковчега спи Иван
и в ръката, тих и блад,
стиска оня гологан.
от синчето панско взет.
***
О, ветре есенен, защо в полята
ти като скръбна майка пак застена?
Защо подгони, братко мой, мъглата -
ще спреш ли зимата, смъртта студена?
Защо от покривите на селцата
със ярост късаш сламата ечмена,
защо със вой се спусна над гората,
разпръсна шумата й позлатена?
Аз знам - за слънцето, за дните летни,
за нивите, полята пъстроцветни
от мъка, ветре, в теб сърцето стене.
Когато дойде есен - мойта старост,
кажи, ще стенеш ли, или със ярост
ще ме разпръснеш, братко мой, и мене?
ЖЕРАВИ
Над блеснали реки в степта извити,
над планини и над гори ръждиви,
над тъжните поля и черни ниви
със писък, сякаш плач за дни честити,
над къщички, немазани и криви,
над бедни хора със лица изпити,
над глад и скръб вий, жерави, летите,
високо горе в облаците сиви.
Къде? Къде? Към край на светла пролет,
към слънчев край ли във неспирен полет
летите - бърза нишка над земята?
Почакайте! Ваш брат с крило ранено
се мъчи тук. Вземете ме и мене
със вас на път! О, де сте, де сте, братя?…
***
О, снежно поле, необятно голямо.
вземи ме в просторите твои!
Самичък съм, с мен е жребеца ми само
и мъките, мъките мои.
Носи ме, жребецо, препускай, мой верни,
след белия вихър в полето!
Дано да избягам от мъките черни,
които ми късат сърцето.