ЗАВОЯ НА РЕКА ЧЕРНА

Стефан Руневски

Из „Картини из Балканските войни”

- Ще го видиш най-после този много прочут завой - казваше най-сърдечният от ротата с един тон в гласа, който издаваше не любопитство, размесено със страх, а ирония.

Той беше едър и висок запасен в разцвета на мъжките си сили, не пълен, ала с яки и многажди калявани вече мускули. Същински българин по мургавия цвят на кожата си, с очи живи, но без определена боя, силни и остри черти по лицето и два засукани, като от непрана черна вълна образувани мустаци.

Макар от село, като по-образован, Велико беше усвоил навиците на по-будните войници, да не изказват жалбите си за що и не било.

Не че и у неговите гърди не трепереше сладкото на българина чувство за дом и челяд; не че нямаше по що да чезне сърцето и да се топи душата му.

Но той силеше, чрез крепкостта на своята упорита воля, да сподавя нежностите или, както се изразяваше той, онова, що е дадено за жените.

Макар с две рани от турската война, той не беше се поддал на смела вяра у провидението, че животът му е неуязвим, нито пък душата му беше обзета от хладните мрежи на безразличието и тъпотата.

Той посрещаше и изпращаше събитията трезв, като се вълнуваше, докато действуваше между тях като един малък актьор.

Нито хилядите теглила и премеждия в боевете през цяла Сърбия, нито неизвестното бъдеще го увличаха в общата одумка по новия фронт, за който се отправяше полкът му.

Усиленият марш по голите плоскогория на Криволак и Градско и тежкият поход из неприветливите предпланини на Бабуна подсказваха вече на момчетата, че нейде по Селечка планина тях ги очакват с нетърпение.

И в отговор на многото догадки, що правеха другарите му, изрече той своите заключителни думи при вдигане ранеца на якия си гръб.

Без отдих почти полкът прелетя и в една непрогледна нощ го намериха по някакви стръмнини, по които стърчаха камъни вместо дървета и храсти.

Момчетата знаеха вече, че са в адския завой на Черна, без да бяха го видели или поне да знаеха нещо за него, за да си го представят.

Велико лежеше в първата верига и, мъчен за сън, без да може да го получи, увлечен сякаш от шепота на незнайното време в тъмната нощ, хоратеше ниско на другарите си:

- И тук, както навсякъде: леж на студените камъни, търси мисли из изкуфялата си глава, за да заместваш съня, а утре от някое време ето ти бумтеж на топовете, гранати и шрапнели, които ровят земята и тресат въздуха; а после картечници, пушки, та може до нож да стигне. Не е това разликата, според мене, не е…

И ако другарите му не хъркаха, а биха назърнали в тъмното негово лице, удължено някак и с много черти на суровост, те биха видели погледа му унесен в бледите звезди, които, кой знае защо, мъждукаха като нечисти свещи, и по небето - тъмно, мъгляво - се пръскаше слаба жълтеникава светлина.

Но затуй пък по земята беше по-прогледно, и легналият по корем воин виждаше тъмни начупени линии с позлатени ръбове; по-нататък купища със златна обшивка, а най-после - тъмни силуети, посипани със златожълт прах.

Кой знае по чия посока на света проблясваше водна повърхнина, и след малко пак нощната сянка я скриваше от погледа.

Наоколо здраво слепени камъни или откъртени балвани издаваха хладина по-силна от хлада на есенната нощ, а ни една струица вятър не лъхаше по откритото било, нито от север, нито от юг.

- А в това е, - продължи Велико след дълга пауза, - че е тъй… - И той пак спря, за да махне шанцовата лопатка и изрине под хълбока си дребните камъчета, които се забиваха в месата му.

- Разиграва се нещо по света, влече те, и ден и нощ си и там и тук, умирисан на барут с издрани меса, с повече бели косми, без да ти е станало нещо по-ясно…

- Утре ще видим - отвърна някой, превръщайки изстиналото си тяло по камъните.

- Утре! - сопна се Велико. - Не казах ли аз и утре какво ще бъде? Не е в това, а изобщо във всичко…

И, боейки се сякаш да мине границата на своята въздържаност, той се загледа пак в мътното небе и искаше, вече както и да е, за колкото и да е, сънят да прихлупи очите му.

А в това време прочутата река безшумно като грамадна змия се увиваше около каменливата планина, сякаш да я стесни още повече или унищожи, но в безсилието си завиваше и отправяше се на изток, задръстена от скали, догонвайки шепота на топлото Бяло море, тъй близко до нея, а тя отивайки да го търси по един далечен път.

Велико се измами в негостоприемството на съня, който търсеше, защото един рязък, хладен трясък едва го извади из обятията му.

- Значи, почва се - продума той, преглеждайки по навик оръжието, готово напълнено, и зае мястото си между камъните.

Дали зората беше подранила или небето се беше избистрило - не се знаеше, защото на земята сега беше по-тъмно, а небето, прибрало нощните си бледи светила, беше разсветнало.

Не след малко, когато очите се окопитиха, видяха вече разхвърления камънак, а между него следите на преминала борба.

Гилзи, парцалчета, парчета хартии, а нейде и глозгани кости; може би имаше и засъхнала кръв и неразложени меса…

Втори един трясък не тъй тревожен, ала силен и метежен, прикова всички на земята; и те, не виждайки, чуха разяреното чудовище, да се срина из една урва и със стръвнишки рев се спусна надолу, влачейки със себе си големи отломъци от камъните.

Шумът на падащите още дребни камъчета показваше накъде изчезна втората граната. Още един миг и паузите се свършиха.

Не се чу нито трета, нито четвърта граната, а когато отсрещната пряко реката височина се излюля от един сатанински екот, на позицията, където лежеше Велико, се стреляха из въздуха с бяс гранатите и шрапнелите, пращани сякаш не да убиват, а да вселяват ужас и да обезумяват.

Идейки всичките с едно зловещо свирене, те се посрещаха, разминаваха, едни се пръскаха с яд високо във въздуха, издавайки сякаш някакъв лудешки кикот; други по-близко до земята изръмжаваха като разярени зверове, а трети с неопределим устрем се удряха о скалите и на възбог хвърчаха камъни ведно с парчетата от разбитите им тела.

Количеството и настървението растеше. Нито величието на зората, нито блясъкът на възлязлото слънце смекчиха дивия вой.

Сля се най-после тънтежът върху двата бряга - отдето се пращаха и дето стигаха железните ядра - и планината се залюля от един убийствен трясък, сред който хвърчаха камъни, желязо, пръст, дим, дрипи и меса от човешки тела.

Реката, блеснала вече на завоите от възмогнатото слънце, следваше своя крив път, тиха и невъзмутима.

Белият ден дойде, ала защитниците на планината пак не им оставаше време да видят тази чародейна тъмнозелена лента, която е напуснала прекия си път към морето, за да открива в хладните си прегръдки несметни гробници.

Бранителите на позицията бяха на поста си, но с кого да се бият? Никаква жива душа, никакво движение пред погледа им. Над тях и около тях смъртта косеше неспирно, но те бяха безсилни против нея, те чакаха врага.

Спретнатият и пълен полк не беше разбит, а треснат сякаш от гръм. Загиналите - Бог да ги прости, ами живите - верни юнаци на дълга си - какво трябваше да правят? Те се събират на купчини, слушат, какво им се заповядва, готови пак да легнат на острите и студени камъни.

Велико, в съзнанието на когото беше останала да блещука само една искрица, колкото да му напомня ордена за храброст и делата заради него, изсъхнал и побледнял сякаш след годишен тюрмен живот, беше откаран силом в болницата, където след няколко дни, пробуден като от сън, заговори без да обръща внимание кои стоят около него:

- Ето ти бой, от който нищо не се разбра… Отиваш и ти, и цял един полк, а враг не виждаш…

И с възвръщащите му се умствени сили той почва да брои полковете, които браниха позициите по този завой и с една голяма мъка да търси резултата от борбата, прибавяйки след всяко затъмнение в съзнанието му:

- Бой като бой, и там, ако не днес утре ще се реши… Но изобщо не е ясно, не е утешително; да роптаеш - не бива, да се молиш - срам е, да охкаш - позорно… Да, в това е всичкото - дето е тъй…

И той отново се пренася по каменливите урви и почва да чува свирепите трясъци на железните ядра и страшния кипеж в планината, сред който Черна спокойно вие гъвката си снага и невъзмутима пътува по далечен път за Бяло море.

——————————

сп. „Всеобщ преглед”, брой № 23-24, 01.03.1918 г.