ПОХИТЕНА ЛЮБОВ

Мюмюн Тахир

Тази история ми бе разказана през декември, когато суровата зима висеше неподвижно над селото и оставяше много хора гладни, а добитъка пред измиране. Снегът не преставаше да вали, сякаш целеше да затрупа хора и добитък живи; дебелината му се издигна до покривите на едноетажните къщи; кошари, хамбари и навеси за дърва останаха под снежната покривка. Входовете на къщите, чиито врати и прозорци бяха затворени от сняг, се превърнаха в снежни тунели.

Настана лют студ, който пронизваше костите, вкаменяваше ръцете, вмъкваше се в душите. Студът скова реките, огромни преспи затрупаха пътищата и планинските пътеки, земята заспа сякаш завинаги. Селото бе в снежен обръч. Селяните се сгушиха край огнищата, които им сгряваха сърцата.

Историята започнала през един от уханните дни на май. Красив и храбър принц, привлечен от прелестите на пролетта, придружен от свитата си, дошъл в селото.  Разпънал шатрите си недалече от него, там, където имало поляни, ту сенчести, ту огрени от слънцето, и плачещи върби край бълбукащо поточе. Вечерта свитата му прекарала в радост и веселие.

Сутринта преди да тръгне на лов, принцът седнал пред шатрата си и се заслушал в песента на птиците, които огласяли близката гора. Удивявал се на цветята, които сияели сред осеяната сякаш с перли трева… Утринното слънцето галело насрещните хълмове.

По едно време недалеч от шатрите принцът забелязал човешка фигура, а долу на лъката пашували овце и кози. Принцът станал и тръгнал към нея и когато я приближил видял млада жена…

Прелестна и нежна, облечена в рокля от кафяво кадифе, която очертавала и обгръщала цялото й тяло, със старателно сплетена дълга плитка, преметната през лявото рамо, като урочасана и с омагьосан поглед съзерцавала високите борове отсреща.

Принцът не е можел да  знае, че тя тъгува за любимия си, когото местният богаташ изпратил в изгнание в далечни земи, а тя е запомнила само името на селището, където се намирал - Ягнекант и толкова. Принцът се загледал в младата жена, която, както става не само в легендите, тутакси запленила душата му.

Неочаквано усетил, че е попаднал в адски пожар, който колкото повече горял, по-приятно му ставало. При всяко връхлитане на пламъците, имал чувството, че се къпе в океана на щастието. Върнал се в шатрата си и заповядал на всички веднага да напуснат това място…

В двореца принцът непрекъснато си представял Девойката, нейните устни, тъмните й коси, трапчинката на красивото й нежно  лице, и най-вече, искрите в очите й. После един ден в селото дошли трима чужденци и отишли право в къщата на момата. Какво са говорили, какво са направили, не се знаело.

Бащата е решил - какво и колко е взел, също не се знаело, майката била няма - тя нямало право дори да плаче и на сбогуване  не целунала детето си. Мамо, вечно да те гледам искам, без твоите ласки оставам аз, успяла да каже Девойката. После гостите излезли от къщата с девойката и я завели в двореца на принца.

Оттук нататък историята е заприличала на притчата, в която се разказва как един човек имал магаре, но нямал самар. Намерил самар, ала вълкът отвлякъл магарето. Имал той стомна, но нямал вода. Открил вода, но стомната се счупила.

Девойката се поболяла, чувствала се объркана, престанала да се усмихва. Залиняла, лицето й изгубило цвета си. Не говорела с никого. Блясъкът в очите й помръкнал, с горчивите си сълзи дълбаела всяко кътче на злочестото си сърце. Животът й се виждал пуст и безсмислен.

Прекарвала дните си в мълчание и горест, понякога се чувствала урочасана. Тя не виждала около двореца  различните плодове, кедровите и палмовите дървета с увиснали гроздове. Не сядала под сенките на върбите, брястовете, дъбовете…

Била безразлична към разливащите се фонтани. Песента на  лебедите, фазаните, гълъбите, които  оживявали градината, не доставяли удоволствие не само на очите и ушите й, но  и на сърцето й.  Не се наслаждавала на растенията, които носели нов живот с пъстрите си цветя, а лилиите, маргаритките, теменужките, зюмбюлите така цъфтели, сякаш се състезавали помежду си.

Принцът събрал всички лекари от царството и им казал:

- Моят живот нищо не струва. Момичето е  животът на моя живот.  То е моят цяр.  Обещавам, който я излекува ще получи от мен несметно съкровище.

- Ще впрегнем всички сили, ще съберем умовете и способностите си  и ще я излекуваме. За всяка болка имаме билка - обещали лечителите.

Но каквито и усилия да полагали, болестта се усилвала, девойката продължавала да залинява, тялото й станало тънко като косъм, а сълзите от очите на принца течали  като поток. Той непрекъснато се молел и плачел. Веднъж плачейки, заспал и в съня си чул глас:

- Принце, радостна вест! Твоите молитви са чути и ако утре при теб дойде странник да знаеш, че той е честен, верен човек. Довери му се…

И наистина, един ден докато гледал през прозореца, принцът забелязал как към двореца му крачи старец -  достоен и достолепен. Затичал към него, разтворил ръце и с надежда в сърцето си го притиснал към себе си. След като го нахранил, го завел в стаята на болната.

Мъдрецът внимателно погледнал лицето на момичето, измерил пулса и кръвното налягане. После рекъл, че никой от церовете, които досега са й давали, няма да помогне. Всъщност той видял болката, тайната му се разкрила - тъгата на девойката не е била от черна или от жълта жлъчка. Премълчал. Знаел, че миризмата на всяко дърво за горене се разбира от дима - видял, че нейната печал е от сиротата на сърцето - девойката е пленница на неговата скръб.

- Къде е твоето родно село? И там с кого имаш родство? С кого си близка и свързана? - питал знахарят.

Тя разказала за дома си, приятелите и съселяните си. Той я слушал и внимателно наблюдавал пулса и биенето на сърцето й. Изреждал имена  на села и градове. Защото знаел, че ако при споменаването на едно или друго име пулсът се ускори, човек  живеещ там е обектът на душата.

Изброявал, изброявал…, но цветът на лицето й не се е променял, ни пък  пулсът й. Нито една вена не потръпвала,  лицето й все така оставало бледо. И когато споменал Ягнекант, пулсът й се ускорил, лицето й почервеняло и после побледняло.

- Узнах каква е твоята болест и за да те излекувам, ще направя с тебе това, което прави дъждът с моравата.

После лечителят отишъл при принца и му казал, че младежът от Ягнекант  трябва да дойде  в царството, за да  го види болната. Тогава ще оздравее. Посъветвал го да го доведе от онова далечно селище, като го съблазни със злато и скъпи одежди.

Принцът изпратил в Ягнекант двама пратеници - умни, подготвени и много справедливи. Пристигнали, намерили младия мъж - весел и буен, който бил станал златар. Задомил се и му се родили две деца.

-  Изкусни майсторе, навред се носи славата ти. Нашият принц те кани да станеш негово дворцов златар. Ето ти  тези одежди, злато и сребро и тръгни с нас, - му казали пратениците.

На предложеното богатство младият мъж се подмамил,  яхнал един арабски кон и напуснал града без да се сбогува с жената и децата си, давайки воля на въображението си за богатство, власт и господарство…

Когато пристигнал, лечителят го запознал с принца, който му оказал голяма почит и му предоставил златните си съкровища. После знахарят казал на принца да го заведе при болната и те да заживеят заедно известно време.

Когато влезли в стаята на девойката тя унило седяла на едно от широките канапета. Виждайки младия човек,  тя се изправила, ала залитнала - още малко щяла да падне, но запазила равновесие…

Шест месеца те удовлетворявали страстта си, завладени от любов. В обятията на младия мъж момичето лежало зашеметено, сън не го хващало, току излъчвало топлота и ухание на чувственост. А младежът бликал от  енергия, жизнерадост и неуморимост.

Постепенно девойката оздравявала, разхубавила се още повече, лицето й  ставало гладко като кадифе, на устните й се изписвала привлекателна усмивка, очите й добивали лъчезарност. После… После лечителят започнал да дава на младежа някаква напитка.

Никой не знаел тайната рецепта за нейното изготвяне, съставките й били известни сама на него. След всяко изпиване от напитката, младежът се смалявал, лицето му пожълтявало, ставало все по-непривлекателно, загрубявало и погрознявало, очите му подпухвали, очните му ябълки хлътвали, зъбите му окапвали. Прегърбил се и сякаш пропадал в бездна.

Постепенно девойката започнала да изпитва чувство на отчужденост и привлекателният преди мъж малко по малко изстинал в нейното сърце.