ДЪЖД
Тази есен не паднаха дъждове. Селяните се замислиха за сеитбата. В полското селце Славейна няколко души излязоха на оран, но вечерта се върнаха загрижени.
Земята бе суха и зърното не се заравяше. Престанаха да орат и по цели дни киснеха из селските кръчми.
Само Милю, синът на Погачата, не изгуби надежда. Всяка сутрин ставаше рано, отиваше на нивата и се връщаше късно. Селяните го вземаха на подбив:
- Милю и днес сее камъни.
- Така, както се е засилил и лампени шишета ще посее.
Тия шеги се харесаха на селяните и търсеха да ги кажат и на самия Милю. Този случай им се отдаде. В събота вечер Милю се върна рано от нивата, настани добитъка в обора и отиде в кръчмата. Тя беше пълна с мъже. Той застана на вратата, усмихна се на всички и поздрави:
- Добър вечер. Брей, че много сте се събрали!
- Да не искаш да изореш и кръчмата? - пошегува се неговият съсед Ненко.
- Вие сте я изорали вече.
- А, не сме я изорали - тебе чакаме. Ти знаеш как се сеят шишета.
- Нека да са шишета! Аз ще си изора нивите с време, а пък вие правете каквото си знаете. Аз в Божията работа не се бъркам.
- А ние бъркаме ли се? Май че Той се бърка в нашата работа! - повиши глас Ненко.
- Преча ли ви да седите из кръчмите и да пиете?
В кръчмата мъжете се разшаваха, станаха от местата си и заобиколиха Милю. Той ги изгледа и пак им се усмихна. Ненко се насърчи от възбудените лица на съселяните си и пристъпи към него.
- Какво се усмихваш? По-горен ли си от нас, та ни гледаш отвисоко? Хей, слушай, какво ще ти кажа. Ти си луд, като хвърляш зърно в суха, запечена земя. Да знаеш лампени шишета ще поникнат!
Мъжете се разсмяха и изпразниха ракиените шишенца. Милю ги изгледа, обърна се назад, видя вратата отворена и се накани да излезе от кръчмата.
- Чакай, не бягай! Стой тука! Само ти си, който ореш. Ти ли си най-умният в селото.
- Гаргите ти изкълваха зърното.
- И за мене ще остане!…
На селяните много им се искаше да разсърдят Милю. Нищо не беше им направил, а пък всичко гледаха на криво. Милю разбра, че съселяните му го гледат като оси, махна с ръка и без да иска, пак им се усмихна.
- Лека нощ, братя!
- Не, няма да си ходиш! - и Ненко го хвана за ръката.
- Какво искаш от мене? - дигна вежди Милю.
- Какво искам от тебе ли? Утре няма да ореш!
- Утре е света Неделя - не се работи!
- Разбра ли - вече няма да ореш.
- Ненко, ти си пиян! Че кой ще ми храни децата, ако не ора?
- Само ти ли имаш деца?
- И вие имате, но моите на мене гледат! Не мога да разбера защо ми се сърдите, че ора!
- Защо ли? Ти задържаш дъжда. Ти го плашиш с глупавата си оран!
Милю изгледа всички мъже в кръчмата и като разбра, че са сръбнали доста, седна на една маса и си поръча чаша ракия. До него седна един дребен човек, облегна се с две ръце на масата, загледа го в очите и му каза:
- Милю, много ми е мъчно. Ще се разплача от мъка.
- Дончо, пък поплачи си малко.
- Искам, но не мога. И къде мене е голяма суша.
- Сушата е за всички ни.
- Умори ни тази суша! - и Ненко удари пестник в масата. - Милю, ти си виновен.
- Щом аз съм виновен - да се изселя от това село.
- Изсели се! От лампени шишета хляб не става. Ти трябва да разбереш, че на нас
дъжд ни трябва!
- Помолете се на Бога и Той ще ви прати!
- Ти, като се молиш, падна ли дъжд над нивите ти?
- Един ден все ще завали!
- Камъни по главата ти ще завалят! Ние ще се пукнем от мъка, а той чака над неговите ниви дъжд да завали. Цялото село се е запекло и ще погине от сушата, а ти само се хилиш. Не е толкова лесна работата както си я мислиш - хвърли зърно - товари кола снопи. Дъжд, дъжд искаме!
- Ненко, всички искаме дъжд!
- Ти не искаш! Ти искаш да ни видиш изпечени на жар. Но преди да дочакаш този ден, ние тебе ще изпечем. Утре ще накарам говедаря да пусне говедата в твоите ниви.
- Накарай го, ако не те е грях от Бога!
- Стига пък ти с твойта набожност. Затова ли си толкова прокопсал?
Милю се надигна от масата и сключи вежди, загледа със сърдит поглед Ненко.
- Ако съм набожен, то си е моя работа! Не ти бъркам в очите с нажежен ръжен. Такъв съм и такъв ще си остана. Мене Бог ме е хранил до сега и пак Той ще ме храни! В Неговата работа не съм се бъркал и няма да се бъркам! Аз зная, че Неговата десница е тежка, но зная още, че и сърцето му е милостиво. Той ще ни прати дъжд. И затова ора. Всичките си ниви ще изора. Мойта работа е да ора и да сея!
Милю поиска да мине между двама души и да излезе от кръчмата, но те го прегърнаха за краката и не го оставиха.
- Пуснете ме!
- Още малко остани! - изпречи се единият от двамата пред него, зегледа го с влажни очи и поклати глава.
- Милю, и аз съм Божий човек, но не ми се оре запечена земя. Като знаеш много, кажи ми какво да направя и аз ще те почерпя едно кило вино.
- Не ти искам виното! Но щом искаш да ти кажа, слушай: - Иди си вкъщи, запали кандилото и се помоли на Бога!
- Че вкъщи сега няма да си отида, то се знае.
- Тогава ела да отидем в черквата да запалим по една свещ на Иисус Христос.
- Късно е, бе, Милю!
- Не е късно. Всички да отидем. Ще запалим по една свещ и ще се помолим за дъжд.
Ненко отново удари пестник в масата:
- Аз в черква не ходя!
- Заради тебе аз ще запаля свещ! - обърна се към него Милю.
Селяните се спогледаха и забравиха да пият ракия. Милю се насочи към вратата и щом стъпи на прага, обърна се назад:
- Няма ли да дойдете в черквата?
Настъпи тишина. Ненко наведе глава над масата и замлъкна. Няколко души плахо тръгнаха към вратата и като разбраха, че никой не им се присмива, станаха по-смели, развикаха се:
- Хайде, всички в черква! Тъй не може! Ще запалим по една свещ за дъжд!
Милю излезе от кръчмата и след него тръгнаха десетина души. Когато влязоха в черковния двор, мракът вече се притискаше до дъбовата врата на черквата.
Милю бутна вратата и тя се отвори. Пристъпи навътре и се загледа в горящото кандилце над дверите. Направи кръст и се обърна да види дали и другите идат. През отворената врата плахо влизаха селяните и се тълпяха около Милю.
- Къде са свещите? - попита го един.
Милю се раздвижи, намери свещи и на всички даде по една. Пръв той запали свещ пред иконата на Спасителя. Селяните се притискаха до иконостаса, а ръцете им затрепериха около големия свещник.
В черквата стана по-светло. Бледи светлинки се докосваха до лицата на селяните и насочиха погледите им към иконите на светците. Притаиха дъх и зачакаха.
Дълбока въздишка изпълни черквата. Милю пристъпи напред, направи широк кръст и се помоли:
- Господи, помилвай ни - дай ни дъжд!
- Господи, прати ни дъжд! - плахо извикаха няколко души.
Свещите догоряха на свещника, но никой не смееше да шавне от мястото си. Пръв
Милю се опомни и продума с кротък глас:
- Късно е вече. Време е да си вървим!
Излязоха на двора и един по един изчезнаха в тъмнината - всеки бързаше да се прибира в дома си.
Селото млъкна и заспа дълбок сън. На ранина от далечините се надигнаха тежки облаци и надвиснаха над землището на Славейна.
На другия ден слънцето не се показа. Облаците слязоха много ниско и заваля дъжд. Из дворищата затичаха кокошки, кучета и жени. Мъжете стояха на дъжда и си приказваха през плетищата:
- Божия работа! Все си има грижата и за нас!… Добър човек е Милю!…
——————————
сп. „Духовна нива”, брой № 1-2, 01.1941 г.