ХРИСТО ЯСЕНОВ
Христо Ясенов заслужава по-голямо, дори по-особено внимание от това, което българският читател има за него.
Той е роден през 1889 год. в старопланинския градец Етрополе. Син е на гражданина Туджаров, който не бил склонен Христо да учи реална гимназия, а търговско училище.
С голяма оскъдност той следва в Копривщица, Вратца и после в рисувалното училище.
Междусъюзническата война не го отминава, а после Световната го нарежда в 42 п. полк, в който служи безукорно на дълга си.
Войната отне живота на хиляди българи, но тя създаде и нови хора, един от които е Хр. Ясенов.
Тази именно разгромна война го направи друг човек и друг поет. Хр. Ясенов застава на границата на две литературни епохи, той е едно звено, което заедно с Дебелянов, е свързана с Яворова.
Неговата поезия е заключена в рамките на символизма и е във противоречие с гражданина и човека Ясенов; но ако сам той отрече поезията си, то ние не можем да я отречем.
„Рицарски замък” - неговата „книга за малцина” свидетелствува, че Ясенов е голям поет и, прозирайки умирането на старото, той не се страхува да отхвърли воала на индивидуализма и романтизма и да тръгне в нова насока.
А колко е трудно да се върви по нов и неопитан още път! То значи да бъдеш велик.
В първите страници на „Рицарски замък” ние най-добре виждаме умората от индивидуализма:
„Когато здрач прибули теменугите
и твоят ден за скърби свечери,
ти затвори душата си за другите
и в себе си утеха намери!”
Ясенов е рицар, дълго време живял заключен в замъка си, „високо над земята, от хората и бога отчужден.”
Ключът на замъка е захвърлен в морските води, душата жадува простор, но няма кой да отключи вратата. И… рицарят запалва замъка в час на неговия бунт неизживян.
Това, което най-много ще осветлява образа на Христо Ясенов, това са пламъците на горящия рицарски замък.
Защото Ясенов почувствува отвлеченото в поезията си, поезия, която не се е родила на времето си, но която звучи с най-музикални и художествено изискани форми.
Той се отказва от тази поезия и всред пепелта на изгорелия замък иска да построи една нова социална поезия.
И аз отново ще заспя,
и пак отново ще израсна,
стихиен, шеметен и горд,
стихиен, шеметен и щедър.
——————————
в. „Арденска дума”, г. 8, бр. 347, 17.09. 1937 г.