УРОК ПО БЪЛГАРСКИ
Писателят Дамян Калфов имал
някога сестра - близначка Дамяна…
Прибран е в ножицата ятагана,
над сто години го покрива прах.
Ала зловещият надпис остана.
Гласи: „Аз съм ръката на Аллах!”.
Аллах ли беше онзи бог злокобен,
рушил Шишмановата столнина,
превърнал българско в синджири с роби,
очите детски - в мъртва хладина?
Аллах ли вдигаше мрачни бесилки,
превзел с жестокост родната ни твърд,
утроби той ли сече на родилки
с чакалски вой: ,,Джихад!” и ,,Смърт!”?
Аллах ли беше давал тайни знаци
в онази беззащитна равнина,
когато чалмалии-върколаци
заръфаха тракийската луна?
В тринайста… Преди век… В земя злочеста,
от Бисмарк хвърлена във вечно зло,
там, в Тракия столетието шесто
течеше в робство, мъки и тегло…
Бе юли. И Булгаркьой - мирно село
не знаеше, че става нов Батак,
когато на низама си начело
пристигна Кадри бей с жребец от мрак.
Сбра всичко мъжко - с глашатай фермана
султански уж за братство да чете.
Изби той всичките - с измама,
не жалейки ни старец, ни дете.
Реки от кръв пое пръстта изпръхнала,
в пожар пищеше българският юг,
а като черен гарван - зъл, настръхнал
за плячка тръгна див башибозук.
Дамяна беше хубавата руса
учителка от селското школо.
Откриха я … Тя Девата с Исуса
да моли с християнския си бог.
Честта й да не бъде поругана
побягна като гонена сърна.
Но нямаше спасение. В герана
насред мегдана скочи сам-сама.
Ах, заридаха ангелите светли:
„О, Боже, толкоз млада… За какво?” .
А кладенецът втренчи се в небето
с единствено разплакано око.
Башибозукът спря се. Красотата
избяга му - с отвъдното в оброк.
Не знаеше езика на раята,
но български получи той урок.
Тракийката с коси от светла свила
отрече и Аллах, и похотта.
И победи ги с тиха женска сила,
избрала пред безчестие смъртта.