МЪРТВО ВЪЛНЕНИЕ
(Сценарий за документален филм не по истински случай. Съвпаденията на лица и имена не са случайни)
В крайморското градче звучат тихите взривове на капещите зрели смокини. Меденият им сок потича на кехлибарени струйки и се смесва със солените ухания на прегоряло пладне, на пържена риба и пъплеща по калдъръмите туристическа глъч.
От построената наскоро по протежение на източния бряг крепостна стена може да се обгърне цялата плажна ивица. Бризът плющи в жълтия флаг на спасителната кула. Тъмнеят изпружените на пясъка тела, към брега налитат на талази белопенестите вълни, чиито грохот става все по-отчетлив.
Едър план - издигащ се фарт: спасителят, направен сякаш от излъскан бронз, лежи на просната в сянката на кулата хавлия. Изправил се е на лакти и оглежда къпещите се в плитчините. Вляво до него е намотаното на купчина въже, за което е вързан червен спасителен пояс.
Момичето лежи от лявата му страна. Слънчеви очила, цял оранжев бански в същия служебен цвят като на спасителя. Изпръхнали устни. Косите на момичето са сплетени на две дълги плитки. То е положило глава на гърдите на спасителя. Отвисоко изглежда като че той е вързан за плитките.
Нисък фарт: Двамата в едър план: изкушението на младостта и в същото време - изкупление за първородния грях. Рядко се случва за по-дълго, но понякога любовта има две лица.
Огненото слънце лумва и се разлива в общия план на плажа. То е пчелното жило, впито в нектара на деня, то е звездният загар по кадифените им кожи, то е прохладният пламък на нежността, на тази лятна близост, дошла изневиделица. Море, флиртуващо в синьо.
Изведнъж мелодията на вълните стихва. Те са все така стремително високи. Жълтият флаг плющи тревожно, но сега погледите са заети с друго. То излиза от вълните с походката на прочутата богиня и е изваяно като нея от сол и слънчева пяна. Истинска сирена с широкопола сламена шапка и в ръцете с мокро чихуахуа, което прилича на извънземното на Спилбърг.
Макар да няма данни, че сирените и богините са общували с кучета.
Фарт - камерата проследява стъпките на сирената по пясъка - те се отправят към спасителната кула, приближават се и заобикалят вързаният на момичешките плитки спасител.
Едър план на очите му, смущението, искрицата възхищение, блеснала издайнически в дъното им.
Едър план: пръстите на сирената закопчават верижката на кученцето за напречната тръба на кулата.
От появата на сирената от пяната вървят титри:
„Кокосов вятър в този миг полъхнал,
а той от страст и жажда се задъхвал -
последен шанс му давала съдбата -
на метър-два била сега мечтата,
ала не можел крачка да направи -
с две черни плитки бил завързан здраво…”
Но само подир миг се окопитил и се развързал нашият спасител - останал и без ума, и без дума, запътил се нататък - към парфюма, към двата хълма, дишащи съблазън, към отвора, с червило отбелязан, към всичкото под сламената шапка… към тая нова сексапилна хапка…
А за нея какво да се каже - тя била сам-самичка на плажа Като сияние…
С мечта, зачената от някакво модно списание. В мечтата се мяркали плажни юнаци - всякакви тигри, но и котараци - петимни за лято, на целувки богато…
И тя грабнала шапката и чихуахуато.
В кадър - синхрон: Големи вълни, шум на прибой. На хоризонта - рибарска лодка.
Задкадров текст:
Актриса, чете: „И фигурата й превзела плажа. Разчертала го. Разграфила го на свободни територии и зони на влияние. Обсебвала ги с всяко появяване. Действала професионално и неумолимо. Като пергел в ръцете на опитен чертожник. Скоро завладяла и морето. Дори слънцето, този виртуозен и неподкупен оператор, не я изпускало от обектива си - мъкнело се захласнато след нея и понеже не хвърляло сянка, изглеждало сякаш не едно, а две кученца чихуахуа вървели по петите й.
В този ден тя кинематографично се придвижила към водните покои. Потънала в тях. Течението я грабнало и я понесло. Не като платноходка за крайбрежна разходка - като пиратски кораб с изпокъсани платна и изкъртени от мъжките погледи мачти.
Тя вече не криела, че е родна сестра на сирените, чиито омайни гласове примамвали Одисей и другарите му към сигурната гибел… Но Одисей от спасителната кула се бил развързал и нищо вече не можело да му помогне…”
В кадър (музикален фон): централната улица в градчето с тълпите туристи и с файтоните, паркирани покрай тротоара под старите чинари (файтонът и бричката - неотменни атрибути на българския градски пейзаж преди столетие, сега са само екзотична атракция, чието предназначение е срещу заплащане да потопят туриста в бутафорния „национален” колорит - те са част от публичния дом на кичозната етнография - оная, бакалската, където кръшни девойки и мустакати юнаци в народни носии поднасят на готовата за издояване валутна крава пикантни гозби и студено разредени напитки; в тоя списък са и препускащите през жарта нестинари, и местната чалга, в която крещи философията на яденето, пиенето и „оная работа” в неукротими количества…).
Файтонджиите в зелени фракове, бели клин-панталони, с черни ботуши и цилиндри пушат на сянка. От напечения паваж наоколо извира мараня. Мимоходом се показва спецификата на родната туристическа индустрия, находчивостта и предимствата й - например прехвалените гърци още не са се сетили да продават фигурки на троянски коне пред портите на Илион (Камерата дава общ план на тълпите в бръз разкадър: дете със сладолед, отиващи на плажа с чанти и надуваеми дюшеци, улични музиканти, сергии и пр.
Среден план - синхрон: застаналия на брега Одисей, който надува свирката и ръкомаха към носената от течението сирена: „Връщай се! Мъртво течение… връщай се!”. И скача във вълните.
Момичето с плитките е скочило на крака, в очите му се чете уплаха, стиснало ръце на гърдите си, то пристъпва нерешително към бурните вълни и прави крачка назад…
Висок фарт: сирената е забелязала храбрия Одисей и прави това, което всеки опитен плувец в такова положение е длъжен да направи - не тръгва в грешната посока към брега, а започва да плува енергично успоредно на него и след малко излиза от мъртвото течение, но не спира, а продължава нататък и след малко се скрива зад крайбрежните скали.
В погледа на момичето с плитките уплахата отстъпва на отчаяние, то се сменя с учудване, учудването - с болка.
Защото оранжевият Одисей също умело е прекосил мъртвото течение и се насочва към скалите. Момичето с плитките го вика по име:
- …име… име…
Но сирената вече го е повлякла към дъното, където за момичето на брега няма място.
Вятърът се опитва да отвее плитките й, но едва ги повдига и те приличат на две безпомощни, вледенени от внезапен студ крила.
Обърканото от странната, но красноречива развръзка момиче забелязва свилото се до нея кученце. Обзема я жал от нещастния вид на животинчето и понечва да го погали, но то оголва ситните си остри зъби и от устата му излиза не лай, а нещо като съскане.
Момичето бавно се изправя и с наведена глава си тръгва.
В кадър е смраченото от тежки дъждовни облаци небе. Плажът е пуст, по гладкия пясък не се виждат стъпките на момичето - то ги е отнесло със себе си.
Финалът идва с тропот на конски копита по паважа - камерата „слиза” и улавя отдалечаващ се по пустата улица файтон. Зазвучава в забавен такт инструменталният мотив от „Адаптация”: „Не, не си отивай…”.
Едър план: върху застланата с бяло платно задна седалка на файтона е само сламената шапка на сирената.
Заден фарт: В постепенно изтеглящата се ретроспектива е кученцето - седнало на задните си лапи то наблюдава отдалечаващия се файтон. И в този ракурс чихуахуато прилича на извънземното на Спилбърг.
Звучи забавеният мотив: „Не, не си отивай…”