ДЕЦА

Петър Анастасов

Тук сме -
далеч в планината,
двамата с моя внук,
тук.

От сутрин до вечер в гората
скитаме безметежни,
играем си с таралежи
и с катерички свадливи,
събираме гъби ядливи
и лековити билки,
за да лекуваме болки
на градските баби,
които са вече слаби
и не могат да дойдат
тук…

Вечер храбрият мой внук
говори по джиесема
с майка си (уж нехайно).

Разправя й страхотии,
а всъщност лицето си крие
и в тъмното плаче тайно.

И аз плача
тайно
за мама,
но мама вече я няма.
Как да й звънна
на оня свят?
Там мобилтел няма обхват.

Така че…
И той плаче,
и аз плача,
и двамата си крием лицата.

Това сме ние, децата…