ДЕЦА
Тук сме -
далеч в планината,
двамата с моя внук,
тук.
От сутрин до вечер в гората
скитаме безметежни,
играем си с таралежи
и с катерички свадливи,
събираме гъби ядливи
и лековити билки,
за да лекуваме болки
на градските баби,
които са вече слаби
и не могат да дойдат
тук…
Вечер храбрият мой внук
говори по джиесема
с майка си (уж нехайно).
Разправя й страхотии,
а всъщност лицето си крие
и в тъмното плаче тайно.
И аз плача
тайно
за мама,
но мама вече я няма.
Как да й звънна
на оня свят?
Там мобилтел няма обхват.
Така че…
И той плаче,
и аз плача,
и двамата си крием лицата.
Това сме ние, децата…