Петко Тотев

Изграждането на старобългарската култура и литература не е плавен процес на постепенни натрупвания. Обикновено подражанието и влиянието бавно отстъпват пред съзряващото собствено творческо начало.

Бурната история на Балканите отдавна е изключила възможността за подобен „лукс”. Още в самото начало е било нужно върховно напрежение за пробив, за закрепване върху най-неустойчивия терен в Европа.

Създаването на две книжовни школи - Преславската и Охридската - само за две-три десетилетия, израстването на старобългарски писатели (Климент Охридски, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, Константин Преславски…) в самото начало на старобългарската култура е колкото необичайно, толкова и закономерно явление, обусловено от стремителното строителство на българската държава през ІХ и Х в.

Обикновено зависимостта между социално-политическата обстановка и развитието на културата се проявява в капризни, сложно свързани форми.

Културните и социално-политическите тласъци рядко съвпадат; много по-чести са „парадоксите”: в „неподходящи” за творчество епохи се създава голяма култура и обратно. В това отношение старобългарската литература е поразителен пример за хармония на обществено-политическото и културното развитие.

В творбите на старобългарските писатели се усеща целият възторг и устрем на победните войски, които с мечовете си изсичат границите на нова могъща държава в непосредствена близост до самия Константинопол. Старобългарската литература е преди всичко атакуваща литература.

Творчеството на всички старобългарски писатели и от двете книжовни школи има обща пресечна точка - култа към делото на Кирил и Методий. Тук минава и линията на основния контраст между културата на България и Византия през деветия и десетия век.

За силата на литературата може да се съди главно от градивната й функция, от внушителността, с която тя издига нови култове, образи, символи, нови идеи и идеали.

Още като прототип Константин-Кирил открива идеални възможности пред старобългарските писатели в решаването на тяхната основна, сложна, вътрешно противоречива задача: пропаганда на източната, византийската версия на християнството и същевременно - рязко идейно разграничаване от Византия…

Още като прототип Константин-Кирил снема това основно противоречие чрез най-важния факт от своята биография: византийски мисионери създават славянската азбука!

Като използват максимално данните на прототипа, старобългарските писатели създават многостранен, многобагрен, лъчезарен образ на духовен деец, учен, философ, богослов, филолог енциклопедист, който по някакво чудо събира в себе си безбройни и изключителни дарби.

Днес за нас е трудно да обхванем делото на книжовниците от Преславската и Охридската школа. Нашата мисъл се съсредоточава предимно върху действителната личност на Константин Философ; не осъзнаваме достатъчно значението на култа към него, издигнат толкова целенасочено и вдъхновено от почти всички старобългарски писатели; не осмисляме достатъчно първокласната роля на старобългарската литература в този изключително важен идеологически процес.

Съсредоточението на много писателски дарби и усилия около една личност е винаги показателно, винаги е признак на идейно настъпление.

Константин Философ се превръща в основен обект на старобългарската литература и оттук произтичат много важни особености в цялото й по-нататъшно развитие. Този избор поставя цялата старобългарска литература в ново отношение към действителността.

И византийската литература през този период се обогатява с образи на съвременници, но все пак те не бележат главната линия на нейния тематичен избор.

Въпреки засиленото нахлуване на съвременността във византийското изкуство през ІХ - ХІІ в., основната му традиционна линия не се променя: продължава да преобладава абстрактнообобщеният образ на рицаря светец.

Централизацията на вниманието върху съвременник (произведения на Климент Охридски, Константин Преславски), върху толкова близък предходник (сказанието на Черноризец Храбър) в култура, раждаща се върху основите на абстрактно-символната византийска естетика, е безкрайно интересен „парадокс”, който може да ни даде представа за новаторската същност на старобългарската литература, за нейната устременост далеч в бъдещето.

В старобългарската литература Константин Философ - без да престава да бъде съсъд на Светия Дух според тогавашните схващания за творческото боговдъхновено начало - е изобразен преди всичко като учен!

От сказанието на Черноризец Храбър получаваме почти съвременна представа за изключителен филолог, проучил дълбоко съпоставително всички основни езици на времето и определил с удивителна яснота и точност всички характерни фонеми на старобългарския език.

Колко рядко и уникално явление са подобни сведения в литературата от оная епоха! Забележете и разликата при изображението на Кирил в Пространните жития и в сказанието „За буквите”: докато в първия случай славянският просветител казва на венецианските триезичници, че слънцето свети еднакво за всички, че всяка писменост и култура има еднакви права с класическите три култури и писмености - римската, гръцката и еврейската - то Черноризец Храбър доказва, че славянските букви са по-святи! Това е остро контранастъпление!

Героят на древността е воинът. Ахил, Хектор, Александър Македонски… Християнството, което издига духовен идеал, не може изведнъж да преодолее традицията.

Византийската литература предлага компромисно решение: рицарят просяк. Житието на този междинен тип може да се раздели на две части - след блестящи бойни успехи героят се оттегля в някой скит или манастир, за да потърси единение с Бога, душевно очищение и съвършенство.

Много по-напред отива византийската иконография, която по-рано, по-плътно и по-последователно се доближава до християнския етически и естетически идеал.

Дематериализацията, условността, акцентът върху вътрешния, душевния живот (византийският художник предпочита лицето, в лицето - очите; устните и носът са най-бледо щрихирани), вътрешното озарение, емоционалната екзалтация - всичко това е вече пълно противопоставяне на античния идеал „здрав дух в здраво тяло”.

По своята главна вътрешна насока византийското изкуство непрекъснато се стреми към все по-силно акцентиране на духовното начало у човека.

Но никъде във византийската литература при изграждането на художествения образ не е постигната такава концентрация на духовното начало, каквато виждаме в старобългарската литература, в нейния нов герой Константин-Кирил, най-блестящия интелектуалец на своето време, както бихме се изразили сега.

По такъв начин Константин-Кирил в изображението на старобългарските писатели има огромно значение за цялата византология!

Основната тенденция на византийската естетика - съсредоточението върху сферата на духовния живот - намира своя най-завършен вид именно в старобългарската литература, най-активно разграничаваща се от византийското идейно влияние!

Как се развива героят във византийската литература по времето, когато старобългарските писатели издигат върху щитовете си култа към Кирил Философ? В Х в. разцъфтява византийската агиография (писането на жития).

Силно влияние върху нея оказва войнишката повест. Така например в житието на Василий Нови, написано от неговия ученик Григорий, е описан с голяма симпатия военачалникът Константин Дука.

Героят на житието на Евдоким е също пълководец. В житието на Лука Стилит (умрял в 979 г.) намираме интересни сведения за византийското рицарство.

Станал светец стълпник, Стилит пренася в чисто духовната сфера познатата византийска военноаристократическа йерархия и създава свое-образна теория за различните степени на светостта.

През Х в. силно влияние върху житието оказва и хрониката. Това най-добре се вижда от „Превземането на Тесалоника”, творба на Йоан Камениат. Предмет на това произведение е реално историческо събитие. Авторът разказва като очевидец, вмъква мемоарни елементи, проявява голям интерес и към някои делнични детайли - нещо ново за тържествения стил на житието.

Любимият герой на най-големия византийски поет на Х в. Йоан Кириот, наричан още Геометър, е военачалникът Никифор Фока. Кириот възпява и Йоан Цимисхий.

Интересно е да се отбележи трагическата окраска на тези прослави. На византийския поет се струва, че за Византия настъпва времето на Троя: чувство на обреченост пронизва и най-пламенните оди за съвременните византийски герои…

Към Х - ХІ в. се отнася и византийската „Поема за Дигенис Акрит”. Това е епос за провинциален владетел, който иска да бъде независим от императора.

В апологията на героя се разгръщат типичните средства за възхвала на рицар: още дванадесетгодишен Акрит с голи ръце убива мечки и разчеква сърни, с един удар на меча разсича лъв. За да спечели царската дъщеря, героят убива триглав змей, разбива на пух и прах цяла армия и накрая успява да надвие дори девата воин Максимо…

Даже от този най-схематичен преглед личи тенденцията да се военизира литературният герой на византийската литература от Х в. В същото време старобългарските писатели съсредоточават цялата си настъпателна мощ в полето на духа!

Разбира се, не бива да възприемаме този контраст опростено. Апологията на военните успехи във византийски стил е прослава преди всичко на християнски нравствени добродетели.

И все пак - разликата в тематичните предпочитания е удивителна: докато византийските книжовници се ориентират към най-известните и прославени пълководци на своето време, то старобългарските писатели търсят все нови и нови подстъпи към най-интелектуалната, духовно най-издигнатата личност на века!

Култът към личността и делото на Константин Философ, разглеждан в най-широките рамки на византологията, е нов етап в концентрацията на творческото внимание в духовната сфера, в развитието на основната идеологическа насока на цялата източнохристиянска цивилизация изобщо.

Създава се мощна традиция, която може да бъде проследена до ХІV в. И по-нататък изборът на българските книжовници пада върху Иван Рилски, Петка Българска, Патриарх Евтимий - все герои на духовния подвиг.

Особено трябва да се подчертае мястото на Патриарх Евтимий в Търновската книжовна школа. Един от основните й автори, той е същевременно и основен литературен герой на тази епоха, обезсмъртен от перото на Григорий Цамблак.

Първият интелектуалец на държавата - основен герой на литературата! Константин Философ и Патриарх Евтимий образуват оста на насока, чиито проекции личат във всички разновидности на влиянието, което старобългарската литература оказва върху южните и източните славянски литератури.

В светлината на тези факти трябва да се види колко е неточно да се казва, че изключителният интерес към духовния живот на човека идва в славянските литератури от Византия…

Съпоставката показва, че тъкмо в литературата духовният акцент е принос на старобългарските писатели, че култът към личността и делото на Кирил, нарицаем Философ, е безпрецедентен, уникален пример за масирано концентриране на творческото внимание в полето на духа и само в полето на духа!

Последователното разбиране на човешкия подвиг преди всичко като духовен подвиг не води старобългарските писатели към все по-голяма отвлеченост на изображението, както може да се предположи.

Напротив: все повече се засилва интересът към съвременността, към най-ярките - действителни и български! - примери за истинско духовно посвещение. Тази тенденция може да се проследи не само в тематиката.

Нека се спрем съвсем накратко на различното разбиране на времето във византийската и старобългарската литература. Разбира се, при възможност могат да се дадат още много характерни примери от областта на поетиката.

Във византийската литература времето е обобщено, неразчленено на минало, сегашно и бъдещо време. Това е отражение на общото схващане за човешкия живот като мимолетен миг на вечно съществуване.

Византийското изкуство се стреми да заличи границата между вечния живот и живота на земята, да изтрие чертата на смъртта.

Когато черковната камбана бие за утринна или за вечерня, нейният звук се раздава едновременно в битието и в небитието, слива ги, за да изтръгне човека от неговата обреченост, от страха му пред смъртта, от свиващите се клещи на биологичните закони.

За разлика от католицизма източното православие е оптимистична версия на християнството.

Всички изследователи говорят за това колко е трудна и условна ориентацията по абстрактното време във византийската литература. В старобългарската литература все повече прониква реалното време.

По съчинението на Черноризец Храбър „За буквите” точно се разполагат във времето изключително важни факти и събития. Безценно е значението на този старобългарски паметник за датирането и на други творби и събития.

Покрай всички други качества на този истински шедьовър трябва да се отбележи и значението му на ориентир във времето.

И което е най-важно: реалното време на сказанието „За буквите” се противопоставя на абстрактното време във византийската литература не просто като датиране, като точна научна регистрация, а като философски довод.

Ако до този момент значението на една културна традиция е подчертавано с нейната древност, то Черноризец Храбър извежда именно съвременността като най-едър и значителен плюс.

„По-лесно е едно нещо после да се поправи, отколкото за пръв път да се създаде” - ето основната максима на старобългарския писател, така точно формулирана и приложена от Черноризец Храбър.

Реалното време, противопоставено на обобщеното време във византийската литература, на древността на традицията изобщо, е съществена страна от общото българско тълкуване на християнството: новото е по-свято от всичко предишно, древно, минало.

…Днешната епоха е много подходящ момент за осъзнаване на мястото, което заема старобългарската литература в развитието на цялата славянска култура.

Когато усилията на съвременните творци са устремени към вътрешния мир на човека, когато отново в центъра на вниманието застават съвременните духовни ценности, когато интроспекцията отново господства в естетиката, а модерната поетика търси все по-съвършена техника за психологически и общественопсихологически анализ, когато с гордост осъзнаваме по-голямото духовно проникновение на славянските литератури и преди всичко на великата литература на руския народ, старобългарските писатели от Х в. ни стават по-близки от всякога.

——————————

сп. „Наша родина”, август 1970, № 8 (200), с. 14-15