ГОДИНИ СЛЕД НЕГО

(По случай годишнината от обесването на Левски)

Мирослав Минев

Отиват си годините, сякаш прехвърляш зърна от броеница, с която по-леко минава времето.

Не зная кой старец има най-хубавата броеница в нашата земя, но зная, че в нея има разпиляни по разните й краища скъпи зърна, от които още никой не е нанизал броеница.

От тях би могла да се наниже най-хубавата.

Кой ще я поеме после в ръцете си? Няма никой в земята ни с толкова голяма почит, че само негова да бъде броеницата.

Тя е на ония, които тачат с дълбоко уважение зърната, от които е нанизана.

Едно от най-скъпите нейни зърна е зърното, пропиляно преди десетки години край Къкринското ханче, защото един наш черноризец не е могъл да удържи в душата си много от словата на олтарната проповед и ръката му се оказала слаба да опази това зърно за оня ден, в който ще се намерят поклонниците, които тогава ще донесат на своята челяд броеницата на умрелите в подвизите за народната свобода. (Повечето съвременни сериозни историци не споделят тезата за предателството на поп Кръстьо - бел. редакцията).

Тая свобода не дойде неочаквано. Тя биде грабната от яките ръце на много млади родни синове, за които само балкана беше бащиния, революционното слово - най-големия имот, а кремъклията пушка - и майка грижовница, и невеста утешителна.

И може би най-яки бяха ръцете на оня, който замръкна една нощ край ханчето в Къкрина и на разсъмване не можа още веднъж да потъне в прегръдките на балкана.

По пресния сняг се пропиляха капки кръв и броеницата на един буден и славен живот беше скъсана.

И кой днес може да замести най-скъпото зърно от броеницата герои на един народ, за да я наниже отново и я подаде в ръцете на новата челяд, която дойде чрез подвига на безсмъртните, но не е обгорена още от умението да очува тяхното безсмъртие като свято причастие в душата си

Левски беше народен син.

Той живя, но той никога няма да бъде минало. В неговия подвиг живее денят, в който утре ще минава из нивите край Къкрина една нова челяд, която е скъсала с предателството и носи в душата си големия знак на една жажда за подвиг, равен на подвига, който направи от ханчето край Къкрина светиня за един народ, а един служител на божия завет за правда и любов - един предател.

Тъй към борческите завети на Васил Левски се прибавя още един завет - да се научим да презираме предателството.

Из ден в ден героите намаляват, малцина са годните за подвиг, предателството става многолико. Пълзи, руши, завладява. В тия дни на тежки народни тревоги, когато са угаснали усилията за други подвизи, един дълг имаме всички - малки и големи - да прегърнем последния завет на Левски: да презираме предателите.

Без предателите народните тревоги ще намалеят.

Но това, което нямаше Левски, нямаме го днес и ние - очи, с които да видим откъде иде предателството, защото то е и в клетвата за вярност, която се дава, и в усмивката, която се пилее небрежно, и в дързостта
срещу предателството, в самото предателство дори.

Предателят от Къкрина не е първи и последен не е.

Но Левски е един.

——————————

в. „Арденска дума”, г. 4, бр. 158, 17.02.1931 г.