Еню Кювлиев

Исторически разказ

* Случката е станала в манастира „Св. Тодор” над с. Перущица, Пловдивско. бел. авт.

Когато слънцето клюмна на заход, отец Леонтий напусна своята килия, и подкованите му обуща глухо закънтяха по тревясалия калдъръм на манастирския двор.

Отецът бързаше към пътните врата. Но когато мина край черквичката, изведнъж се спря, помисли малко и влезе в нея.

В старата прихлупена черквичка беше вече тъмно. Пред вратите на олтара едва блещукаше и слабо пропращяваше догарящо кандило.

Отец Леонтий бързо забеляза това. Той се отби при пангара, взе гюмчето със зехтина и го доля. Пламъчето пукна веднъж остро, затрептя, после се успокои и бледожълтеникава светлина заля измъчения лик на Христа.

Отецът се прекръсти. После бръкна в джеба на подрасника си, извади смачкана хартийка, разгъна я и полугласно засрича: „Отче Игумене, тази нощ ще ти бъде гост войводата Бенковски. Като знак, че в манастира е безопасно, забучи на манастирската врата зелено дъбово клонче.”

Лека усмивка заигра по лицето на игумена. Виждаше се, че вестта за опасния гост го радваше. Той сгъна листчето, мушна го в джеба си и напусна черквичката.

* * *
Вън беше припаднал вече здрач. Наоколо беше утихнало. Само есенният вятър пееше в листата на стария дъб, разперил клони над манастирската ограда, и далеч някъде глъхнеха подвикванията на закъснял козар.

Отец Леонтий се спря пред вратата и хвърли поглед към Перущица, откъдето трябваше да дойде очакваният гост.

По някои къщи вече блещукаше светлина. Това сякаш го стресна. Той бързо измъкна изпод расото си голям черкезки нож и с едно леко махване отряза от близкия дъб клонче и го забучи в една цепнатина на вратата.

После я затвори, тури желязната канджа и с бавни крачки се запъти към килията си.

* * *
Не се бяха минали два часа и се чу тропане на манастирската врата. Отец Леонтий скочи, навлече расото си и на пръсти премина манастирския двор.

Сърцето му силно туптеше от радост.

- Кой е? - попита той, като дойде до вратата.

- Аз съм, отче игумене, отвори! - обади се непознат глас.

Тежката канджа изскърца, вратата се отвори и в манастирския двор влезе човек с ямурлук и гега, а след него страхливо се вмъкна голямо рунтаво куче.

- Кой си ти? - попита строго игуменът. - И какво дириш по това време тук?

- Отче, прости ми! Сега успях да се измъкна! Аз съм Тодор Радинов от Чурен. Овчар съм при Хасан ага Тъмръшлията, който заповядва на целия Рупчос (Родопите - бел. авт.)

- Добре де! Какво ти трябва?

- Прошка ми трябва, отче! Само прошка! Иначе ще умра! Ей тук ме яде и ще ме свърши.

И той показа сърцето си.

- Кажи си греха тогава. Бог е милостив и ще ти прости. Само по-скоро!

- Не зная, отче, дали ще ми прости. Тежък е грехът ми. Но ти, отче, ми прочети молитва и помоли се за мен, дано Бог се смили.

- Но кажи най-сетне, що си сторил?

- Ще кажа, отче. Овчар съм на Хасан ага Тъмръшлията. Мой другар е Стоян Сивков от Лилково. Не щеш ли, отче, тая пролет налегна овцете страшен мор. На ден мряха по три-четири. Изплашихме се ние със Стояна.

Уплаши се и Тъмръшлията и стана зъл, зъл, кучетата бягаха от него, когато се зададеше. Какви ли лекове не дадохме, какви ли билки не варихме.

Нищо не помогна. А стоката от ден на ден гинеше. Тъкмо се чудехме какво да правим, чу се, че в конака на нашия господар дошъл някакъв ходжа от Цариград да учи на метани и молитви помаците. Същият ден Тъмръшлията му казал за овцете.

- Лесна е тази работа, аго, - казал ходжата. - Грижа не бери. Довечера ще се помоля на Аллаха, и той ще ми каже с какво да ги излекуваме.

А на сутринта, знаеш ли, отче, какво му казал ходжата? Страшен цяр му казал. „Ще намериш, - казал той на агата, - едно тригодишно мъжко гяурско дете, ще го опечеш живо и пепелта от него ще разбъркаш в ярмата на овцете. “

Агата на часа ни извика със Стояна и ни поръча правим що правим, в два дни да му намерим такова дете, ако не искаме някое от нашите да отиде курбан. Мислихме, кроихме, па на другия ден слязохме в Цалапишкото поле, оттатък Марица.

Беше по жътва. Хората, улисани в работа, бяха оставили децата си да играят под сенките. Край една нива, всред прашния път, си играеше дете.

Неговите родители жънеха на отвъдния край на нивата. Ние грабнахме детето, турихме го в един чувал и го отнесохме на Тъмръшлията. Агата го пое и започна да го залъгва с каба шекер и стафиди. Но детето ревеше и се дърпаше като обезумяло…

През нощта накладохме огън и хвърлихме детето в него. Агата стоеше край огъня и чакаше да изгори. Три пъти клетото дете излиза из огъня, три пъти ние, по заповед на агата, го връщахме с тоягите, докато отмаля и пламъците го погълнаха.

- Стига! Стига, проклетнико! - викна извън себе си игуменът. - Махай се от очите ми! Няма прошка за такъв грях. Зверове сте вие - не хора! Нека Бог ви накаже!

Овчарят, превит на две, с плач напусна манастира, а кучето му, което го беше преварило, виеше зловещо. Отец Леонтий затръшна здраво вратата и олюлявайки се, се прибра в килията си.

Часове наред той не можа да дойде на себе си. Страшната изповед така беше го поразила, че забрави за скъпия гост. Чак когато нощна птица продра тишината, той се сети за него. Скочи. Излезе на двора. Ослуша се.

Нищо се не чуваше. Хладният вечерник развя расото му. Той го прибра.

После изведнъж се сети за клончето и като луд се спусна към вратата.

Отвори я. Клончето го нямаше. Затършува. Намери го на няколко крачки пред вратата. То бе отхвръкнало и паднало тук, когато разгневен, затръшна вратата след разкаяния овчар.

Отец Леонтий разбра, че воеводата е идвал и, като не намерил клончето, се е върнал. Затова не дочака да съмне. В тъмно беше в Перущица. В къщата на Хаджи поп Тилев той надълго разправяше на комитетските хора всичко онова, което се беше случило, и се тюхкаше, че не е успял да се срещне с Бенковски, който беше заминал за Брацигово.

* * *
Няколко месеца по-късно, през една есенна нощ, чифликът на Хасан ага при „Сурица” пламна. А на заранта овчарите Тодор и Стоян бяха намерени заклани в кошарата при овцете.

Кой беше запалил чифлика и кой беше заклал овчарите - никой не можа да научи.

Казват, че бащата на злочестото дете си е отмъстил.

Кой знае? Може би нашите хайдути го бяха преварили.

сп. „Детски живот”, г. 5, кн. 3, 1934/1935 г.