ЧАСОВНИКЪТ
Тоя път ще ти разкажа една друга история, която е истинска отначало докрай. И макар че се случи бая подир робията и в нея няма забъркани турци, когато я чуеш, косите ти ще щръкнат като ежови бодли. Стана тъй, че когато Илия се зажени, очите му се спряха на Гина - осемнадесетгодишна хубавелка, която подир година му пристана.
Колкото момата беше каматна отвън, толкоз бе и отвътре. Илия също не й отстъпваше, но за разлика от нея се роди в по-бедна къща. А Гина беше внучка не на кой да е, а на самия чорбаджи Марко - първият ктитор на селската черква, който не сама хариза имот, за да се построи, а и от първия до последния ден беше с юговските дюлгери, а отгоре на всичко, когато общата парa не стигна да им се плати, наново отвори кесията си и се разплати с тях до край. Затуй и поганците го затриха през 1839-а… По харманено време…
Додето се ожени, Илия бе работил какво ли не - кираджия, овчар, дървар, но като се задоми се захвана с дерменджийство. Роднините на жена му веднага се притекоха да изучи занаята, а сетне когато халът му се пооправи, нае една воденица на Тодорова ряка, която държа дълги години.
И понеже Илия хич не се жалеше, мелницата му скрибуцаше от тъмно до тъмно. Защо скрибуцаше ли? Че как няма да скрибуца, когато воденичарят никога не броеше чувалите с брашно, а гледаше дереджето на челяка. От имотния взимаше колкото му е сметката, от по-бедния - мъничко уем, да не е без хич; а на голтака, донесъл крина-две мливо, просто викаше:
- Върви си със здраве, аркадаш, тя водата и без туй сама си върти камъните.
Заради небивалата му човещина опашката пред малката и схлупена воденичка никога не секваше. И понеже никого не връщаше, начесто се случваше да работи и нощем. Затуй малкият му яз бе кажи-речи все отпушен, а дрехите на сайбията и рунтавите му вежди бяха вечно побелели от паспал.
Да, ама трудът му не отиде нахалост. Въпреки че взимаше по-малко от другите дерменджии, не мина много време и той се позамогна - не само че софрата му никога не оставаше празна и децата му бяха топло облечени през зимата, но сколаса и да спастри някоя и друга пара.
И макар че тя не бе кой знае колко, с нея щеше да сбъдне един блян. Ама да не си помислиш, че Илия си падаше по салтанатите, та затуй искаше да има часовник. Едва ли на едно момче като него - израсло в немотия - най-големият му мерак е да има цъкаща машинка в джоба.
Додето работеше на открито, Илия нито веднъж не си и помисли за нея, щото само да вдигнеше очи и разбираше колко часа е. Не му трябваше сахат и при новите му роднини, щото те имаха джобни часовници, ала щом заработи в наетата караджейка работата се пообърка: начесто излизаше да види къде е слънцето, и да отмери колко коша ще смели до вечерта, а нощем дори да искаше, не можеше да пресметне нищо. Затуй мливарите кладяха огън и чакаха реда си, зяносвайки цялата си нощ, наместо да се явят, да речем по първи петли или пък по някое друго време, което им каже воденичарят.
Една сутрин Илия слезе до Пловдив, а надвечер се върна ухилен до ушите, щото наред с армаганите за домочадието, бе купил и часовник. Ама не какъв да е, а ръчен… Един от първите в селото!
И ако след него всичко във воденицата си дойде на мястото, то в къщи нещата отдавна тиктакаха както трябва.
Гина му народи пет дечица - две момчета и три момичета. Десет години подир идването на руснаците най-първо се роди Георги, а четири лета след него се яви и Васил, който растеше толкоз бързо, че скоро се извиси с цяла глава над баткото, затуй и начесто се спречкваха. И макар двамата да се караха и биеха, ако някой налетеше на дребничкия Георги, малкият не се и замисляше, а веднага се хвърляше да го брани…
Додето пораснат, играеха какви ли не игри, ала най-често времето им минаваше в закопан челик, при който загубилият се закопава в земята. Георги начесто губеше и другите му се смееха, че не може да излезе от дупката и да накаже тези, които са го заровили. Ала брат му винаги оставаше сериозен и чат-пат налиташе на бой. Когато Васил се озовеше в трапа, дребосъкът никога не слагаше пръст отгоре му. Да, ама веднъж му се наложи…
Годините се изнизваха една подир друга, додето един ден, малко преди да захване Балканската война, воденичарят събра двамата си сина и им каза:
- Остарях, вече съм на шейсет и три. - поспря се за малко, сетне шумно въздъхна и притури: - Не мога повече да държа воденицата, затуй часовникът няма повече да ми трябва и реших да го дам на един от вас.
Макар че на Георги много му се искаше да тури на ръката си часовник, великодушно отстъпи:
- Дай го на Васил, по му трябва - женен е, дете чака…
Скоро подир това и двамата ги взеха войници, щото заради дребния ръст на Георги комисията четири години го отлага. Ала като почна войната с турците, никой не го беше еня какъв бой имаш, а да си вътре в б?я…
А боеве само да щеш! Като почнеш от първата балканска война, минеш през втората и стигнеш чак до европейската. Колко битки минаха, що народ стана измря!
През войните Георги служеше като ординарец, а Васил беше санитар, помагаше на ранените. И понеже бяха в един полк начесто се виждаха. Че как няма да се виждат, като бяха родни братя, които отгоре на туй много се тачеха.
Не щеш ли, тринайсет дни преди да се тури край на Европейската война, някой каза на Георги, че върху лазарета е паднала френска бомба…
Дребничкият войник изтръпна и недочакал края на разговора, остави картечницата, сетне се спусна с всички сили натам. Щом наближи полевата болница, видя, че няма и помен от голямата палатка, над която имаше огромен червен кръст, та да се вижда и от въздуха.
Когато нашенецът видя, че на нейното място зее бездънна яма, прошепна:
- Каква касапница, Боже мой?! - сетне се хвана за главата, подир което сълзите му се юрнаха…
След един час безплодно търсене насам-натам, Георги седна на един камък и отчаяно заклати глава - беше обърнал наопаки всяка педя земя, но от Васил нямаше и помен…
- Къде си, братко? - изтръгна се от него.
Ала кой да отвърне на завалията, когато всичко наоколо бе мъртвило, навсякъде се ширеха останки от постели, дрехи и люде…
Само червеният кръст - разпокъсан и самотен - се вееше от едно дърво на стотина крачки от дупката, та да напомня, че там са лежали безпомощни хора…
Додето ординарецът се чудеше какво да прави, не щеш ли, нещо заблестя в очите му. Отпървом не му обърна внимание, но когато слънцето се скри зад един облак, погледът му наново мина през него, а след това той се затича с все сила натам.
Когато стигна там, сърцето му тъй задумка, като че ли ще изхвръкне от пазвата. И как няма да задумка, когато изпод парче брезент, съзря нещо познато.
Часовникът, който баща му даде на Васил…
Така цъкаше на ръката му, все едно нищо не е станало. Георги отмахна брезента и с упование взе да рови трескаво пръстта.
Да, ама колкото и да рови, друго освен ръка не намери…
Колко време оплаква брат си, един Господ знае. По някое време стана, уви ръката в брезента и тръгна към дървото, дето се развяваше червения кръст. Като стигна до бука, свали лопатката си и захвана да копае под него. Когато дупката беше готова, остави ръката на брат си на дъното й, прекръсти се три пъти и почна да я заравя.
Додето хвърляше пръст отгоре й, му мина през главата как на времето играха с Васил закопан челик и се разрида с глас…
Като се поуспокои малко, взе да нарежда отгоре на гроба камъни, та да не го сквернят животни, сетне издълба върху дървото: „Василъ Илиевъ Панайотовъ 1892-1918″ /1/, а под него направи голям кръст.
Накрая Георги въздъхна издълбоко, подир което забърза към картечното гнездо в скалите, откъдето бе дошъл…
—————————
/1/ Войникът е убит на 16.09.1918 г., тринадесет дни по-късно е подписано Солунското примирие, с което се слага край на участието на България в Първата световна война.