ИГЛИКА

Нели Коларова

- Вярваш ли, че има, мале, Змей?
Моето сърце ще е за него!
- Пепел на езика ти! Не смей!
Дерт си ми от малка, дявол взел го!

Нямаш ли, мари, от люде срам,
страх от Бога?… Тъй ли се хортува?
Казах ти - на Змея ще се дам!
Змейова жена не се страхува!

Ех, да знае майчица добра
как будува в ложе от коприва,
как дочаква алена зора,
щерката си ще оплаче жива.

Срещнала го привечер. Сама.
Връщала се с менци от чешмата.
Конник млад, а тя - каква мома -
сякаш че не стъпва по земята.

Точно до пред бащиния дом
чула звън от конските копита.
- Чакай, моме, тукашна си, щом
тъй е, нека нещо да те питам:

точно, хубавице, в тоя двор
питало за Змей едно момиче!
- Снажен си и хубав, няма спор,
само че на Змей не ми приличаш!

- Де ще знаеш, моме, да не би
Змей оттук преди да е прелитал?
- Ба! Оттука? Що да се хаби? -
върнала усмивка дяволита.

- Мигар, моме, теб не те е страх?
Мигар бащин дом не ти се свиди?
- Всичко да гори! Да стане прах!
Аз съм, де го Змеят, да го видя!

Аз била съм в огъня веднъж.
С огън мен не можеш ме уплаши!
Любила съм, момко, любих мъж!…
С друга пиха сватбените чаши.

Мен да грабне Змеят, искам аз!
Вдън гори сълзи си да изроня!
- Я, да видя колко си курназ! -
грабнал я и метнал я на коня.

Ама че снага - като река -
спряла на гръдта му да прелива.
Момъкът обгърнал я с ръка:
- Гневна си и още по-красива!

Низ поля и девет планини
яздил на гърба на ветровете.
- Сал веднъж се, моме, усмихни!
Ту си буря, ту си горско цвете!

Стигнали след още шест луни.
- Господи, каква съдба злочеста! -
викнали от къщите жени -
Иде Змеят - води си невеста!

- Вярвай, ще те нося на ръце!
Само с обичта си погали ме!
Имаш чудно хубаво лице!
Сигур имаш още чудно име!

Погледът и мигом заблестял,
сякаш от очи и слънце блика.
Глас на пойна птица долетял:
- Името ми, Змейо, е Иглика!

Сетне пак - посърнало цветче -
с тоя огън, дето я изгарял,
други думи как да му рече!…
Как, като сърце не проговаря.

Змеят я повел през тесен брод -
все по аромата на шибоя:
- Аз ще чакам, обич, до живот
ти сама да кажеш, че си моя!

Грейнали зад златните врати
змейови палати - чисто бели.
Мислела, че златото блести,
а пък те, очите му блестели.

- Светят ти очите като храм -
тихо рекло младото момиче,
свело поглед - само че не знам
как да те помилвам и обичам!…

Де, пусни ме в твоите гори!
Тесни са ми змейови покои!
- Ти сама гора си избери!
Всички, ако искаш, ще са твои!

Почнали гората да секат.
Екнала зелената дъбрава.
Извор дето бликал, в чуден кът,
къща за невестата да правят.

Чула се последната тесла,
сетен път отекнала и брадва.
Къща като в приказка била -
Змеицата млада да се радва.

Слизала по стълбата в зори,
гонела гласа на пойно птиче.
Вятърът сълзите и изтрил,
ален мак в косите и закичил.

Вземала реката да звъни,
мерне ли се бялата и риза.
Кръгли, превалили шест луни.
Змеят всеки път стоял наблизо.

Гледал я накичена с цветя -
да и се нагледа, все не можел,
нищо, че редяла с пръсти тя
трън до трън в богатото му ложе.

„Все ще спре сърцето да кърви” -
с обич той въздъхнал подир нея.
В утрото през росните треви
стъпвала невестата на Змея.

„Що е, Боже! В тоя ранен час
всичко спи в планинското усое!”
Чула знаен, уж забравен глас:
- Ех, Иглико, де си, либе мое!

- Глупав ли си? Луд или пиян?
Луд ще си, пиянството минава!
Скоро си върви! Ще идеш зян!
Змейова е цялата дъбрава!

В тъмното го виждала едвам -
сякаш бил излязъл от джендема.
- Сън не спя, изгоро, хляб не ям!
Тук дошъл съм тебе да си взема!

Чул ги Змеят, после ги видял.
Как сърце в гърдите се побира!…
Как в ума си огъня гасял!…
„Тя една е! Нека тя избира!”

Капнал мед - Игликиният смях!
Де ще има по-сербез момиче!
- Късно идеш! Аз те преболях!
Змея аз от все сърце обичам!

Тичала до извора без дъх -
бялото лице да си умие.
И ръце й, меки като мъх,
сплели се на змейовата шия!