НОВОТО УЧИЛИЩЕ

Георги Михалков

Шосето се простираше като самолетна писта, право и гладко. От двете му страни се зеленееха безкрайни полета. Тук-там се издигаше по някое дърво, окичено в цвят като невеста в бяла премяна. Пролетта, невидима птица, се носеше в светлосиния простор, широко размахала криле, повявайки свеж хлад. В слънчевата априлска утрин Калоян шофираше бавно.

Голяма табела го предупреди, че след десет километра шосето се ремонтира и трябва да продължи по околен път. Преди да се отклони видя друга табела с надпис: „Село Златобряг”. Никога не беше минавал през това село. Не бързаше и реши да спре на селския площад. Сигурно тук имаше кафе или сладкарница и можеше да изпие едно кафе.

Излезе от колата и се огледа. Площадът беше широк, просторен. В центъра му се издигаше двуетажната сграда на кметството, до нея беше читалището, а малко по-вляво - училището. Кметството и читалището бяха стари сгради, строени миналия век, но училището беше ново, модерно с големи прозорци и това учуди Калоян.

Наоколо не се виждаха хора, само в градинката пред училището, на една пейка, седеше старец и Калоян се приближи към него, за да го попита къде наблизо има кафене.

- Добро утро - поздрави Калоян.

- Добра среща - отговори старецът.

- Къде наблизо има кафене? - попита.

- Ей там, зад кметството - посочи старецът, - но е рано и още е затворено.

- Не бързам, мога малко да почакам - каза Калоян и седна на пейката до стареца. - Хубаво село, голямо, чисто, а и името му е хубаво - Златобряг.

- Да. Хубаво е. Тук навремето е имало златна мина, затова се казва Златобряг.

- И училището е ново. Има ли деца в селото? - попита Калоян.

- Има, затова училището е ново - отговори старецът.

- Сигурно селото е богато, за да построи това хубаво училище?

- Училището е дарение - отговори старецът.

- Дарение ли? - не повярва Калоян. - Кой ли  е направил такова голяма дарение.

- Дълга история - отговори старият мъж. - Златан Хаджидрагинов се казва. Баща му е имал тук много земи. А те са плодородни. И златната мина е била негова. След промените Златан и брат му си връщат бащините земи, но така се случва, че брат му умира и Златан Хаджидрагинов взима и на брат си земите и нищо не дава на братовите си деца. Оставя ги без имот,  без бащиния както се казва. Започва Златан да продава земите и за кратко време забогатява. Става най-богатият в селото. Но съдбата не прощава, наказва го за алчността и той ослепява. Съвестта започва да го мъчи и сигурно си казва защо ми е това богатство като вече не виждам. Не мога да видя нито земите, нито парите, които имам. Не виждам слънцето, не виждам небето. Нищо. Тогава решава да даде пари, за да се построи това училище. Тук навремето имаше старо училище, бутнаха го. През последните години много млади хора се върнаха в селото и децата им трябва да учат. Построиха училището с парите на Златан Хаджидрагинов.

- Е, човекът е направил едно добро - каза Калоян. - Хубаво училище, цялото от алуминий и стъкло.

- Да.

- Сигурно кафенето е вече отворено. Довиждане - сбогува се Калоян.

- Довиждане и добър път.

Калоян стана от пейката и преди да тръгне към кафенето погледна стареца. Остана изумен. Едва сега видя, че той е сляп.