90 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ДАМЯН П. ДАМЯНОВ

Продрум Димов

Спомените ми често ме връщат към многобройните ни срещи и разговори, които ме препращат към уникалния житейски и творчески път на този рядко талантлив и остроумен поет от Сливен.

А навършващата се 90-та годишнина от рождението му се оказва един твърде подходящ повод да възкресим някои по-съществени щрихи от неговия доста интригуващ житейски и творчески портрет.

Дамян Дамянов е роден на 18 януари 1935 година в гр. Сливен, където завършва средното си образование в днешната Природо-математическа гимназия „Добри Чинтулов”.

Именно там името му беше увековечено с паметна плоча в класната стая, в която се е учил бъдещият поет, но за съжаление тази паметна признателност беше изпратена в историческото забвение от безразсъдството на вероломните, така наречени, демократически промени.

Още като ученик, обаче, в родния си град той се потапя ненаситно в литературно-творческите ни води и едва 14-годишен публикува първото си плахо стихотворение в местния в. „Славянско дело”.

Тази първа скромна творческа изява го окуражава и успява своевременно да завърши специалността „Българска филология” в Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

И оттук нататък, надарен със солиден творчески потенциал, интелектуално подготвен, се посвещава на дръзновена литературно-творческа дейност. С невероятното му дарование, въпреки съпътстващия го цял живот физически недъг, навсякъде е приеман с много обич и уважение.

Отначало започва работа като консултант в културния отдел на в. „Народна младеж”, където след време съдбата ще го свърже щастливо с бъдещата му прекрасна съпруга Надежда Захариева.

По-късно е редактор в сп. „Пламък”, сетне е автор в писателската група към ЗС на българските професионални съюзи.

Паралелно с преките си служебни задължения, младият надежден поет не изоставя надареното си перо и публикува свои поетични творби в различни столични издания, където стиховете му се радват на гостолюбив прием и започват да привличат вниманието на литературните ни среди.

И събрал насърчително творческо самочувствие, през 1958 година издава дебютната си стихосбирка „Ако нямаше огън”.

Тази творба със силно въздействащия си емоционален заряд и впечатляващия си, изненадващ художествено-естетически похват грабва погледите на тогавашния ни литературен свят, нашумява даже и в непрофесионалните ни обществени среди.

Най-нетърпелив май се оказва Емил Петров, който откликва веднага с шокиращата си рецензия „Животът от един прозорец”, публикувана в бр. 41 на в. „Литературен фронт” от 1958 г.

Бързат да изразят естетическото си възхищение Павел Матев, Владимир Башев, Младен Исаев и мн. др., които популяризират името на едно младо поетическо откритие.

Издателства се нахвърлят в луда надпревара и правят достояние на целокупната ни общественост „сливенското поетическо чудо”.

Това възторжено посрещане на „Ако нямаше огън” отприщва бента на завирената творческа енергия на младия автор, мобилизира го и скоро предлага на въодушевената си, ентусиазирана аудитория още през 1961 г. втората си поетична книга „Очакване”, последвана от „Лирика” /1962/, „Поема за щастието” /1963/ и мн. др. атрактивни заглавия, които скорострелно нареждат името на младия поет сред най-реномираните творци на родната мерена реч.

За това бързо завладяване на творческите и читателски среди нелека заслуга се пада и на литературно-критическата мисъл, която неизменно следи шеметното му творческо развитие и своевременно поставя в полезрението на литературните си търсения всяка новопоявила се негова творба.

Особена ревност към бързото му творческо израстване проявяват Ефрем Карамфилов, Димитър Стефанов, Пенчо Данчев, Владимир Василев, Атанас Свиленов и мн. др., които утвърждават разбирането, че на литературния ни небосклон изгрява нова ярка поетическа звезда.

Популярността му на рядко талантлив поет нашумява, не закъсняват и поканите да гостува из страната. Скоро името му става известно и в чужбина.

През 1963 г. негови стихове излизат и на руски език, онасловени „Пусть окно разпахнется”, не се забавят преводи и на други европейски езици.

Така пламналият неудържим огън в гърдите разбива оковите на домашната самота, заключена тягостно между четирите стени и напиращото му огнено поетично слово го хвърля в полет, настройвайки го на благодатната житейска и творческа вълна.

Поставена на чувствителните и прецизни везни на текущата литературна критика, поезията носи очарованието на нравствения подвиг на силен и дръзновен човешки дух, превъзмогнал субективната болка, устремен към пъстрото разнообразие на живота, хората и света.

С течение на времето идейният и естетически кръгозор на поета непрекъснато се разширява.

Силно ни впечатлява лекотата и непринудеността, с които Дамян заорава своя творчески плуг в сюжетно-тематичен план в словесната нива, предлагайки ни стихове със завидно майсторство и удивително патриотично, социално, интимно и пейзажно звучене.

Не по-малко вълнуващи са и стиховете му, свързани със смисъла и съдържанието на човешкото съществуване.

Погледнат отблизо, поетът е изключително човечен и благороден, затова и лиричният му герой ни грабва не само с много нежност, чистосърдечие, обич, но и с немалко терзания на човешката съвест.

Неговото слово ни грабва с невероятната си естественост, мъдра простота, поетическа яснота и искреност, с изумителната хармония на дълбоко изразените мисли и чувства и това го нарежда сред най-атрактивните певци на съвременния ни поетичен свят.

Съжалявам, че случаят ме срещна с недопустимо закъснение на живо с поета. С това неоценимо запознанство, превърнало се сетне в близко и сърдечно приятелство с него и семейството му ме ощастливи на 15 октомври 1994 г., когато ме посрещнаха в гостолюбивия си дом на бул. „Цариградско шосе” - 22.

Макар и да разговаряше трудно, домакинът се оказа твърде вежлив и разговорлив. Това ми даде възможност да направя и първото си интервю с него на живо.

От този доста интересен разговор се докоснах до първите му вълнения, когато, едва 12-годишен застава пред белия лист и прави първата си прощъпулка в несръчна мерена реч, озаглавена „Зима иде”.

Името на тази непубликувана творба е повлияно от едноименното стихотворение на Кирил Христов - един от най-големите ни майстори в родната пейзажна лирика.

Неусетно се пренесохме и към първата му публикация през 1949 г., гимназиалните и студентски преживелици, за да стигнем до гръмогласния му триумф на „Ако нямаше огън” и стремителното му амбициозно навлизане в бурното ни литературно битие.

Припомни ми благодарността си за професионалното си обогатяване към професорите Петър Динеков, Георги Цанов и други преподаватели от Алма Матер, които са с големи заслуги, основоположили успешното бъдещо изграждане на творческия му облик.

Не по-малко дължи и на редица върхови имена от литературната ни класика. Разбира се, побърза да отбележи събеседникът ми, едва ли бих постигнал нещо, ако не съм живял и живея с поезията на Ботев, Вазов, П.Р. Славейков, Яворов, Дебелянов, Смирненски, Вапцаров, Фурнаджиев. По-късно Атанас Далчев, Валери Петров. Много дължа и на Пушкин, Лермонтов, Блок, Есенин, Юго и други световни литературни знаменитости.

Домакинът не пропусна да изрази и най-сърдечната си благодарност към критици и колеги, които са посрещали радушно неговите издания и са допринесли чистосърдечно за популяризиране на творческото му присъствие в духовния ни живот.

По принцип Дамян беше много скромен и особено критичен към себе си и творчеството си и се въздържаше да дава висока оценка за сътвореното от него, но понеже аз настоях, той си позволи да каже добри думи за стихосбирката „Поема за щастието”.

Според него всичките му книги са своеобразни концентрични кръгове, плод на дълбоки преживявания, един непрестанен диалог със себе си.

В този ред от мисли се върна и към ролята на критиката в днешното ни литературно битие, като отбеляза, че критиката му е пречела понякога, налагайки конформистки вкусове и рамки. „Тя - казва той - е една просто еднокръвна сестра и смуче кръста на литературата “. Е, има и критици, на които не мога да не благодаря.”

В разговора ни съзнателно го насочих и към развихрилата се тотална разруха по онова време в обществото ни.Той не скри възмущението си от вероломното безразсъдно нахлуване на така наречените демократични промени, в това число, отхвърли като разрушителен широко пропагандирания „нов прочит на литературата ни”, който за съжаление продължава и до днес да погребва безнаказано изконните ни духовни ценности.

Въпреки разгромното време, което ни постави до стената, поетът нямаше намерение да слага оръжие и продължаваше да воюва с перото си за погазените социални правдини.

Това се почувства и в този първи разговор с него, който онаслових „Страхувам се за бъдещето на България”, публикуван на 25 октомври 1994 г. във в. „Знаме”.

Тази първа среща с поета наистина сложи началото на едно изключително за мене много стойностно духовно и човешко родство.
При всяко отскачане до София го известявах предварително по телефона и гостувах на семейството.

Сварвал съм го в различни психически състояния, но той ме очакваше и веднага на масата димящо ароматно кафе ни настройваше за поредния приятелски разговор. Нерядко ми подхвърляше усмихнат от ведро настроение да направим ново интервю.

Понякога са ме придружавали студентката Даниела Капинчева и пазарджишките гимназистки Борислава Ганева и Ганка Узунова, които пишеха стихове и се радваха на сърдечната му професионална подкрепа.

Посещенията ми в неговия дом зачестиха, разхождахме се из текущия политически и културен живот, неведнъж е изразявал тревогите си. Сериозно го безпокояха вземащите все по-опасни размери негативни явления, насърчавани от развихрилата се демокрация.

Имам усещането, че моето сродяване със семейството му, в което беше неизменно живително слънчице Надя, го сближи духовно с Пазарджик. Няма да забравя вълнуващото им гостуване с Надя и големият им син Петьо, както го наричаше с много обич скъпият му баща, на 24 януари 1995 г. в нашия град.

Още не са стихнали възторжените аплодисменти на местната културна общественост, струпала се в зала „Устрем” на Младежкия дом, за да се докосне до поета, посрещан навсякъде като легенда от мало и голямо в страната ни.

А той, придружаван от вярната си съпруга, поетесата Надежда Захариева, едвам се промъкваше из множеството. Паметни мигове, незабравим празник, записал светли страници в духовната история на Града на Константин Величков.

С не по-малко въодушевление е посрещан също така и в Панагюрище, Батак, Ракитово. Услужливата ми памет е съхранила завинаги в съзнанието ми и гостуването му отново на 23 октомври 1998 г. в Младежкия дом, чиято голяма зала се оказа тясна да побере тълпящите се стотици негови читатели и почитатели, стекли се от окръжния център и региона.

Междувременно нашите връзки продължаваха да набират скорост. Имах чувство за историзъм и отразявах всяка наша среща в старателно поддържаните ми дневници.

Това ми позволи да издам през 2000 г. и мемоарно-документалната ми книга „Дамян Дамянов. Докосвания”.

Същата претърпя второ издание и обиколи много градове в страната ни.
За щастие природата беше надарила Дамян с невероятен поетичен талант, но го беше наказала и с разклатено здраве и нерядко го заставяше да пази стаята.

Понякога изпадаше в безпомощно отчаяние и беше безсилен да озаптява връхлитащите го всевъзможни състояния, които отброяваха безпощадно сетните му земни дни.

На 6 юни 1999 г. големият поет си отиде от тоя свят, завещавайки на поколенията своя безсмъртен житейски и творчески подвиг.

Неслучайно и днес не преставам да се вълнувам от голямото му сърце. „Днес - казваше той - все по-често ме спохожда голямата болка и тревога на деня. Разберете, не се боя за себе си. Моето вече се е видяло. Просто се страхувам за бъдещето на България!”

Думи-завещание, изразяващо неговата дълбока, истинска висока човешка и философска същност. Това е големият поет и човек Дамян Дамянов!

28 декември 2024 г.