БЛАГОДЕТЕЛ
По улица „Мария Луиза” се движеше погребално шествие. Обикновена история. Някакъв дефицит в касата на банков чиновник от сто хиляди лева и после един куршум в черепа.
Процесията се движеше бавно. Много почитатели нямаше. Зад катафалката вървяха жената на убития в черно, горките му деца, няколко други мъже и четири-пет жени.
Без свещеник.
Един господин, елегантно облечен, се редеше в последната редица и с пригладената си физиономия се открояваше рязко от другите.
Този пък какъв е? - питаха се някои. - Какво търси тук?
- Извинете, да се запознаем! - доближи го един.
- Приятно ми е, Добринов.
- Геров - изрече името си този, който му предложи познанството си. От обясненията стана явно, че Добринов е купил ковчега на покойния.
- В днешно време, г. Добринов, човек да прави такива благодеяния…
- Моля, моля, не обичам да ми се правят комплименти. Когато се прави добро и после се говори за него, е нещо като кощунство…
- Но, представете си, че вас ви нямаше… Пък и да ви кажа? Учудва ме това състояние на нещата… Искам да кажа: злоупотребил сто хиляди, а после сто лева не намерили у него за ковчег…
- Нищо чудно, - възрази Добринов. - Не допускате ли, че всъщност тук няма никаква злоупотреба?
- Ах, моля ви се. Собствено това може да се допусне. Нали властите са установили, че върху касата не е било упражнено насилие?
- Ето, например, аз също така съм банков чиновник - негов предшественик съм. Вие знаете ли какво значи да се оперира с пари? Една малка разсеяност и катастрофата е готова. Мислите ли че в днешно време може да се намери човек, на когото, като дадете десет хиляди повече и той да дойде да ви каже: Моля, вземете си тези десет хиляди обратно. Вие сте ми ги дали погрешно”. Днес такива честни хора, г. Геров, не се намират. Това, което се казва човешко чувство, чест, съвест - това днес го няма. Животът е напластен с уроди, мошеничество, измами…
Думите на Добринов разчувстваха Герова и той веднага се съгласи:
- Вярно, г. Добринов, не ми е никакъв умрелият, но и аз бих могъл да кажа, че не беше покварен човек… Та, значи, вие сте били негов предшественик, казвате?
- Да. Но подадох оставка, защото трябваше да замина в странство да специализирам.
- Той, ако искате да знаете, обичаше да попийнува, - рече Геров без умисъл да злослови.
- Искате да кажете, че той е могъл да прогуляе сто хиляди? Вие имате ли представя, какво значат сто хиляди?
- Не, - възрази Геров - не искам да кажа нищо лошо, но, между нас казано, това е третият му дефицит… Първият беше пет хиляди, после десет хиляди и сега - сто… И, интересно, винаги касата без насилие…
- Казвам ви, че ние сме една страна за оплакване. В странство това никъде не може да се случи. Вярвайте, че ако някога ние загинем, ще загинем именно от това, че сме изпуснали нишката на доброто.
Добринов говореше на събеседника си с истинско вълнение. Той искрено се възмущаваше, че сме останали назад от оная култура, която той е видял на запад.
- Знаете ли? Там мен ме беше срам да се наричам българин. Ах, ако аз бях един управник…
Когато изговори тази фраза, Добринов се спъна в един бордюр, минавайки с траурното шествие под моста при салханата. Това го малко поразтърси и той заговори за умрелия:
- Всъщност, куршумът тук беше съвсем излишен. Той можеше да си живее преспокойно. В затвора нямаше да бъде повече от пет години… А пък с къщата си не само щеше да покрие дефицита, но даже щяха да му останат и малко пари, за да си купи някое местенце в окрайнините на града… Щеше да се залови после за работа, децата му щяха да работят в някоя фабрика, жена му и тя щеше да изкарва по нещо и всичко щеше да дойде пак на старото си положение. Мен ми е много мъчно, че именно той, който иначе не беше загубен човек, си отиде така за тоя, що духа…
- Честолюбие! - отвърна Геров. После, като разбра, че Добринов, който е толкова честен и почтен, може наистина да стане управник, заговори му за себе си:
- Видите ли, г. Добринов, аз от две години съм съкратен и тъй съм се съкратил, че цял съм се изгубил… Не съм никога злоупотребявал, никого не съм ограбил, не познавам що е това, дето хората наричат корист… И, все пак, да ви се призная, че и у мен по някой път се е пораждала тая отвратителна мисъл да пусна един куршум на черепа си…
Добринов много добре схвана положението на събеседника си и до самия гроб на мъртвеца и го облече в хиляди надежди.
Когато спущаха мъртвеца в гроба, на Добринов се дощя да каже надгробно слово, но като съобрази, че аудиторията беше незначителна, задоволи се само да хвърли пръст в ямата…
Беше се изминало много време.
Хората бяха забравили за смъртта на касиера. Добринов се беше отдал на кабинетна работа и почти не се вестяваше на улицата. Разбира се, че той не се задоволи само с ковчега, който беше купил на покойния, но направи доста за семейството му.
Вдовицата идваше често в апартамента му и срещу незначителен труд й даваше по нещо. Децата настани в един тютюнев склад. Даже той улесни продажбата на къщата, така че дефицитът беше напълно ликвидиран!…
Единственият човек, който още помнеше погребението, беше Геров. И не толкова погребението беше заседнало в мозъка на Герова, колкото милата и симпатична физиономия на Добринов…
В Добринов Геров съсредоточаваше мислите си и денем, и нощем. За него той бе истински светец. И когато говореше на други, че го познава, че е говорил с него, че е получил насърчение и че един ден това ще му донесе щастие, завиждаха му…
И щастието на Геров не закъсня.
Един летен ден, когато слънцето силно припичаше и нажежаваше паветата на улицата, а хората бягаха из градините, Геров, който още беше без работа, се загледа внезапно в една фотография, отпечатана върху първата страница на един утринен вестник.
- Това е Добринов! Да, истинският Добринов!
Физиономията на Геров се ухили.
Той знаеше, че Добринов скоро ще прогърми със своята величавост, със своя авторитетен ум, със своята безкористност. Спомни си за надеждите, които му бе дал и срещу един лев, бърже грабна вестника от будката.
В това време един случаен приятел го смуши в ребрата. Но Геров изръмжа като кучка.
Миг след това, разгръщайки вестника, с Геров стана нещо неочаквано. Той се олюля и падна на тротоара в безсъзнание. Хората се натрупаха и го помислиха за епилептик. Но той се изправи, поизтърси дрехите си и взе познайника си под ръка.
- Представи си, това е портретът на Добринов! - каза Геров. - Ти можеш ли да повярваш, че този Добринов, толкова мил и симпатичен, толкова добър и благороден, който беше купил ковчега на нещастния касиер, че той същият е бил онзи, който се промъкнал тогава в банката и е ограбил касата със стоте хиляди!…
Приятелят на Геров се изсмя.
- Защо да не повярвам… - Аз даже вярвам и друго: Вярвам, че той и на теб е могъл да купи един такъв ковчег…
——————————
в. „Литературен кръг”, г. 1, бр. 10, 1.03.1941 г.