КОШМАР
Скица
Среднощ.
Градът е похлупен в мрак.
Черни облаци са увиснали зловещо над града, смълчан и притихнал дъх, като че в очакване да срещне и отблъсне нечий удар, с всичката сила на вгърчените си мускули.
Пролет е, а фучи злокобно северняка, и лиже града с ледено студения си език.
Улиците са пусти. - Тук-таме само се мерне някой изгладнял пес, проточи врат, извие отчаяно, свие опашка и се юрне през улиците, шибан от ледените струи на северняка.
Прегърбен и унил, бай Добромир крачи по безлюдната улица, в периферията на града, обзет от тежка мисъл. - Във въображението му мина панорамата на всичко изживяно, от ранно детство, което го окрили с надеждата, че наред с всички, и той ще се види ощастливен с дом: усилията му, да постигне тази си мечта; многото недояждания, самолишения от много насъщни и културни нужди; денонощния негов труд и тоя на многочленното му семейство; несгодите и мъките под схлупените стрехи на предградието, в което изживя половин век от своя живот:
„И сега, - каза си той с болка, - на тъй скъпата за мене радост, кръст да сложат!…
Почти просълзен, той влезе в двора, обходи всички дръвчета в градинката си, помилва ги, като че се прощава със свои пеленачета, обречени да паднат под ятагана на еничерски джелати, прибра се в спалнята и се вгърчи под юргана, с натегнали сълзи по сбръчканите му ресни.
Преждевременно остаряла, стрина Добромирца седи до огнището, обзета от мъчително очакване. Унесена в мисли, тя не чу стъпките на своя съпруг.
- Какво ли ще е станало с него, та още го няма!? - промълви тя, като пробудена от тежък сън. - Зло да го е сполетяло?…
Обзе я трепет. Изви лице нагоре. Прекръсти се:
- Господи! Опази го от зло! От зло го опази!… Зло да не го срещне!… Че над всичко, и туй… Кучета, главите им да изядат! Чедата им, скопос да не видят! Гръм да ги порази! Един имотец, с кървав труд си скътахме, и зло око на него са насочили. „За красота, кай, за хубостта на града, жертви требува да се правят! “За красота ли, за хубост ли!?… Пуста лакомия! Какво тя не прави ?!… „Красота”, „хубост”… Едва скътано огнище, за „красота” и „хубост” ще събарят, челядта ми, наново под чужда стряха, по улиците ще пропъждат!… Красота и „хубост” ли!? Вълкът плячка подирил, и ноктите си с флутури и сърми нагиздил, та лесно жертвите си да измами!…
*
След полунощ.
Вън и в спалнята на бай Добромир цари гробна тишина. Само утихналия северняк лиже кротко стъклата на прозорците и отминава към юг, съскащ като усойница, която се готви да клъвне своята жертва.
Бай Добромир скочи из леглото, обзет от силно вълнение:
- Не! Не давам я! Палачи! Не я рушете! Ще стрелям! Ще ви избия като
псета!… Пуснете ме, палачи… Не посягайте на къщичката ми! О-ох! О-ооох! Пала-ачи!…
Стрина Добромирца стана, изтича. Отвори вратата плахо:
- Добромире!… Ти тук!? Кога дойде!? Какво става с тебе?…
Той потръпна. Огледа наоколо, полусънно, с изцъклени очи.
Тя го прегърна:
- Що ти е, Добромире!?…
Той я обхвана треперящ:
- Не я ли събарят?… Не събарят ли къщата?
Силна болка вгърчи сърцето й. Погали го:
- Не!… Не, Добромире!,.. Ела на себе си!…
Изхлипа:
- Божичко… С гръм ги порази! Ще погубят мъжът ми, децата ми…
Бай Димитър се опомни. Отвори широко очи. Огледа стаята:
- Какво се е случило?… Защо си ме вдигнала от леглото?
Тя притисна лицето си до неговото:
- Не аз… Ти сам… Какво става с тебе!?…
Той насили паметта си:
- … Да… кошмар… страшен кошмар!
——————————
в. „Дом”, г. 2, бр. 1, 15.05.1939 г.
