ПРИЯТЕЛИ
Когато Раскатов влезе в кабинета на Кирилов, домакинът се изкашля и каза недоволно:
- Дявол те води при мене? Сам виждаш, че работя… смущаваш ме…
Раскатов седна спокойно на дивана и, усмихвайки се забеляза:
- Ти работиш? Толкоз по-зле… Ти завираш носа в книжата, а животът тече покрай тебе…
Домакинът мълчеше. Той се надяваше, че гостът ще се обиди от това мълчание и ще си отиде. Но той се заблуждаваше. Раскатов седеше спокойно и го попита:
- Познаваш ли Лимонов?
- Чуден въпросът, та той ни е общ приятел.
- Приятел?… Аз бих желал да му видя лицето.
- Що се е случило?
- Ако ми обещаеш, че това ще остане между нас…
- Разбира се.
- Добре… madamme Лимонова е едно очарователно създание…
- Без съмнение. Но що следва от това? Завиждаш ли му?
- Не… Сега Лимонов трябва да ми завижда.
- Що значи това?
- Що значи това?.. Знаеш ли, че тя ми харесва отдавна. Това не е никакво влюбване, но тя е такова вкусно парченце! Аз й направих комплимент. И съвсем не мислех, че между нас ще стане нещо сериозно. Днес срещнах Олга Лимонова на „Невски” и това ме подбуди изведнъж да започна здраво. Аз я увлякох в интересен разговор, спомних, en passant, че днес имам рожден ден, примамих я в един елегантен ресторант…. Отидохме в separe deja-uner. Шампанско, после дойдоха невинни целувки и тогава… Бедния Лимонов… пораснаха му рога.
Кирилов го погледна и извика възмутено:
- Растаков, това е долно… Лимонов ти е приятел.
- Какво общо има тук с приятелството? Приятелството е едно, а хубава жена - съвсем друго.
- Но ти си разрушил семейния живот на Лимонов.
- Смешно. Ти си страшно сантиментален. Днешният живот е особен: трябва да се вземе това, което ти пада на ръцете.
Кирилов го попита с разтреперан глас:
- Значи, според теб, да се отнеме жената на приятел, не говори нищо?
- Съвсем нищо. Днес това е на дневен ред.
Кирилов се спусна към него, прегърна го и каза с развълнуван глас:
- Благодаря ти, приятелю! Да би знаел какъв товар сне от съвестта ми…
- Какво искаш да кажеш?
- Раскатов, какво щастие, че мога да се изповядам!.. Знай, че аз ти причиних същото, каквото ти си причинил на Лимонов. Да би знаел само какви гризения па съвестта си бях създал… Едва можех да те гледам в очите.
Раскатов го погледна пребледнял, ръцете му трепереха.
- Ти искаш да кажеш, че жена ми Катя…
- Да, аз признавам… Дойде момент… Страстта… Тя е очарователна…
Раскатов изрева като ранен звяр и падна на дивана.
——————————
в. „Арденска дума”, г. 6, бр. 160, 29.02.1931 г.