Красимир Симеонов

БУРЕНОСЕЦ

Ранна сутрин.
Дълго кафе с чашка вода. Стоя и си мълча.
От нас няма да остане нищо.
Дори отпечатаните няколко листа хартия ще пожълтеят и ще се превърнат в прах още в паметта на децата ни. И така е по-добре.
Ще кажем, че просто времената са такива - безпаметни, продажни и скверни.
Но не е от времето. От нас е.
Героизъм днес е да успяваш да храниш семейството си и да си покриваш сметките.
А трябва да си заделил нещо и настрани, за да платиш за лечението на близките си, когато дойде този момент… Моята съседка на село веднъж ми вика: „Това е живота, Красе - само смърт…”
Какъв тъжен героизъм.
Моята надежда е да премина като повей - без надежди и колебания. Повей, от който най-много някое прежълтяло листенце да се помръдне; повей, който някога някъде ще донесе покой.
Но не днес.
И не сега.

ЗА СМИСЪЛА

Моя близка ми звъни днес, за да ми разкаже в каква безизходна ситуация се намира в момента - мачкали я в работата, сметките се трупали, на децата не им вървяло в училище, мъжът й за нищо не ставал…
- А ти какво правиш в момента? - ме пита тя накрая.
- Седя си на брега на морето, пия кафенце, и слушам вълните.
- Боже, как го правиш? Нямаш ли си проблеми?
- О, имам си - на работа нещата са се закучили, парите не ни стигат за сметките, на децата не им върви в училище и жена ми е сърдита…
- Как тогава… ами ти си…?
- Аз съм щастлив!

КРАТКА И ЛЕКОМИСЛЕНА ТЕОРИЯ ЗА ЩАСТИЕТО

„… всичко, което не бях;
навсякъде, където не отидох…”

Тинчето ни е направила зелен боб, нарязала е и два домата с бучка сирене за повече разкош, седнали сме около масата, хапваме и се смеем. Децата ни разказват отново и отново случките на морето от преди малко.
С жена ми се споглеждаме - смешните й бръчици край очите потрепват задъхани.
И си мисля:
Раждаме се добри.
Но месомелачката на дните ни озлобява.
Една вечер си лягаме уморени, тъжни и болни, без да знаем, че си лягаме за последен път.
Така всичко свършва.
А ни е трябвало толкова малко, за да бъдем щастливи.