ПОТОК
Там далече в планината с ромон сладък и приспивен
бистро ручейче извира от потайните недра,
и с безгрижни тихи песни на водите си игриви,
като пътник преминава през зелената гора.
Преминава бистротечно през широките ливади
и разказва на цветята за неземни чудеса,
после лудо се подмята от високи водопади
и се пръска на брилянти - ситна сребърна роса.
Но дошли на помощ, сякаш, други ручеи се вливат
и превръщат се на буен и размирен лих поток,
и водите непокорни непокорно се извиват,
разрушават планината - правят своя път дълбок.
Вечно буен е потока, вечно бие се в скалите
и нетрайното събаря, всичко слабо прави дим,
отминава с гръм и трясък, слиза долу в равнините
и от камъни и пясък тъче нов и здрав килим.
Но изгубва волност вече и размирната си младост
и разлива се широко във широкото поле,
сякаш в пазвите си носи лиха болка и нерадост, -
де са прежните му сили и развихрени криле?…
С ромон сладък и приспивен, там далече в планината
бистро ручейче извира от потайни глъбини,
като пътник неуморен преминава през гората
и в борби и в несгоди пръска свойте младини.
———————-
в. „Арденска дума”, г. 8, бр. 365, 18.02.1938 г.
