Златимир Коларов

Досега в Албания - Шиптерия, страната на орлите и непристъпните скалисти планини и родина на майка Тереза, съм бил два пъти - първия път ме возиха, втория път аз шофирах. Споделям най-интересните впечатления от тази малко позната за българите и България страна и няколкото изненади, на които се натъкнах, показателни за духа, който от години мечтая да витае над Балканите, за да няма повече ненавист, разрушения и смърт.

Кратка ПРЕДИСТОРИЯ:

С Примавера и Селим Ходжай от Албания се запознах в кабинета ми в Клиниката по ревматология в София. Водеше ги техен приятел българин. Жената боледуваше от артрит от около година. Имаше излъчването на силна личност, съсипана от болките, сковаността и липсата на ефект от лечението, депримирана от мрачната прогноза да се инвалидизира. Говореше руски. Мъжът мълчеше, но приятелят му каза, че разбира български.

Прегледах болната и казах, че е добре да я приема в клиниката, за да изясним диагнозата и да назначим съответното лечение. Жената каза, че няма проблем, тъй като и двамата имат българско гражданство. Това беше първата изненада от контактите ми със семейство Ходжай от Тирана. Следваха още няколко.

След едноседмично лечение постигнахме завиден ефект - болките и сковаността изчезнаха, депресията отзвуча. И заваляха покани да посетя Тирана. Шегувах се, че „…много хора съм излъгал, че ще им отида на гости, и тях ще ги излъжа, защото не разполагам със свободно време…”, но Селим беше непреклонен и един ден тръгнахме с приятеля му Златко от България, жена му Лоте, моята жена и аз…

През МАКЕДОНИЯ:

В Македония - нашенско, познато, същото, но с много джамии около стария християнски и културен център Охрид: в продължение на пет километра изброих пет джамии и нито една църква. Подобна бе картината и през следващите стотина километри до града. И още нещо - негативитет и неприязън на македонците към нас:

Беше ни весело и приятно от пътуването и перспективата да посетим една екзотична за нас страна като Албания. Шофираше Златко и плащаше таксите по аутобана. Подаде парите на двадесет и няколко годишен младеж и каза:

- Ето ти парите, братко!

Младежът подскочи:

- Това не е вярно, не сме братя, никога не сме били братя! Това е най-голямата лъжа!… - пенеше се той в тясната кабина.

Златко взе рестото, даде газ и продължихме мълчаливо пътя си към Охрид. Не бях гневен от неуместната постъпка на младежа, по-скоро бях изненадан от агресивността и злобата, които струяха от очите му и мигновенността, с която реагира: като искра, попаднала върху суха слама - за секунда.

„Дълъг път трябва да извървят македонците, за да осъзнаят истината за своя произход - помислих си тогава, мисля си го и сега -  и да прозрят истината, че подобни постъпки са израз на комплекси на малки и безлични етноси без история и самочувствие, но с мегаломански, болезнени претенции за по-голямо, отколкото им се полага, място в света, да разберат, че подобни настроения са несъответстващи на реалностите на съвременния свят и най-вече с реалностите в Европа, където изначални врагове като Франция и Германия си подадоха ръце и живеят в разбирателство и мир и се радват на общ успех, а тук - от една майка родени, брата ненавижда брата като Каин, въпреки че Авел винаги е гледал със симпатии и любов на по-големия си брат. И като извървят този път, като им узреят главите, като поискат помощ и целунат ръка за прошка - тогава да им подадем ръка! Дотогава - трябва да ги чакаме да втасат и да не им предлагаме помощта, която сега не заслужават. В края на краищата са си независима държава, велика Македония, не зачитат етиката и морала на Европа, да си сърбат попарата, която са си надробили. А тя, за съжаление, не се очертава да е лека и безобидна с етническите проблеми в западните части на страната, но това си е техен проблем, изборът да вървят сами по пътя си е техен…

С понижено настроение пресякохме границата между Македония и Албания. Пътят се виеше по стръмния скат на планината високо към небето…

Втората ИЗНЕНАДА:

Първото нещо, което виждаме, след като навлизаме от християнска Македония в мюсюлманска Албания, е висок метален кръст на върха на стръмен далечен хълм, разперил нашироко двете си ръце, контрастиращ с джамиите край Охрид. Встрани - бетонните бункери на Енвер Ходжа с тесни амбразури, разпръснати като гъби по ридовете на планината, за да се бори със световния империализъм Албания, заедно с Китай, тъй като Съветският съюз е обявен за ревизионист на комунизма и марксизма, а България за негов сателит. „Не че последното не беше вярно, но чак пък ревизионист…” - мисля си по пътя.

Това беше при първото ми влизане в Албания…

Кратко, но важно ПОЯСНЕНИЕ:

Като говоря за църкви и джамии, в никакъв случай не искам да противопоставя двете вери една на друга! Напротив, винаги мисля, че християни, мюсюлмани и евреи, както и всички други вери, трябва не само тук, на Балканите, но и в света да живеят заедно, едни до други, за да не страдат нашите деца, да са живи нашите внуци, т.е. да ги има, защото ако ние или нашите деца умрем от ръката на нашего брата друговерец, нашите деца и внуци няма да се родят, просто няма да ги има и за какво тогава сме се раждали, за какво тогава сме живели? Пиша за църкви и джамии, за да подчертая контрастите и да разясня съществени неясноти и натрупани с времето предубеждения, че една страна, в случая Албания, е дива, изостанала и бедна, с имперски претенции и агресивна политика… Аз не я видях такава и затова пиша този пътепис…

ПРЕЗ КОСОВО - второто влизане в Албания:

Втория път, GPS-ът ни отведе (по най-краткия път) на границата на Македония с Косово. Границата - мръсна и неподредена, тоалетните - затлачени от нечистотии, за тоалетна хартия и дума да не става… Казват ни, че зелената карта за Европа не важи за Косово, трябва да заплатим още 30 евро за пребиваване две седмици в страната. Поколебавам се и давам парите.

„Какво да се прави - мисля си, - като Македония и Косово е велика, независима държава, има си свои правила. За нея не важат правилата на Европа…”

Водени от GPS-а, за да стигнем до Албания, косо пресичаме Косово. Пътят - тесен, две платна, страната - прашна, разхвърляна и бедна, хората - забързани, отрудени, невзрачни, не говорят други езици, освен албански. И джамии. Видяхме една-две църкви, не повече. Но пък се разминахме с доста камиони на KFОR…

„Каквато страната, такива и хората - си мисля, - по-точно - обратното: каквито хората, такава и страната… Как ли изглежда отстрани България? И ние, българите, съответно?…” - се питам, но не се насилвам да си отговоря, защото, от една страна, като българин съм пристрастен, от друга, като реалист съм обективен и не съм въодушевен от отговора най-вече на втория въпрос, поради чалга-мутренския манталитет, който се усеща на всяка крачка по морските и планинските ни курорти и на много други места в страната…

По пътя ДО ТИРАНА:

След няколко часа по виещия се из планината път пристигаме в Тирана. Това беше първия път. Втория път до средата на пътя до Тирана ни извежда модерна, широка магистрала. Минаваме и през почти седемкилометров тунел, прокопан в планината. Магистралата струва 1 350 000 долара - казват ни го по-късно нашите приятели в Тирана. Недоволни са, че магистралата е построена в периферията, а не в сърцето на страната, където нуждата от добри пътища е много по-голяма. Свързват го с политиката на Запада, касаеща албанците в Косово - да им се осигури достъп до Адриатическо море, нещо, с което албанците в Тирана не са съгласни, но не са те тези, които решават съдбините на страната. „Не е ли същото и в България?” - си мисля. И пак не бързам да си отговоря, защото в голяма степен отговорът е предрешен, подкрепят го примерите с членството ни в НАТО, с енергийните проекти, с приватизацията на стратегически за страната ни обекти - електроразпределение, авиокомпания «Балкан», Нефтохим, телекомуникационната компания и много, много други…

В Тирана - ТРЕТА ИЗНЕНАДА:

Тя, третата изненада, ни изненада при първото ни пребиваване в Тирана. Спряхме пред хотела на Селим Ходжай и първото нещо, което видяхме е ярък надпис върху стената - BAR „СОФИЯ” и до него емблемата с девиза на София „Расте, но не старее”. До страничния вход на хотела - бюст на Христо Ботев. Приятно ни бе да видим две светини за България в сърцето на Тирана.

Селим ни запозна с други албанци, членове на дружество „Приятели на България в Албания” с над 400 членове… Председател е Лукан Тасе - професор в Университета, завършил агрономство в България, дипломат у нас дълго време, председател на дружеството. Селим е секретарят, но всъщност е главното действащо лице и главната движеща сила на дружеството, което развива изключително активна дейност - поддържа връзка с Българското посолство в Тирана, с Агенцията за българите в чужбина, с български политици, журналисти, творци и интелектуалци. Много от тях преспиват в хотела на Селим, той ги приема като лични гости и се стреми всячески да им създаде комфорт и приятно прекарване в Тирана. Членовете на дружеството се събират и празнуват всички национални български празници. Най-популярни са - казва ми Селим - 3-ти март и 24-ти май. Вторият път се запознавах и с д-р Гезим Курти, физиотерапевт в Тирана, етнически българин, роден недалеч от границата с Македония, председател на друго българо-албанско дружеството „Българите в Албания”. С д-р Гезим Курти недоумяваме как около 50 000 жители на Албания по границата с Македония се самоопределят като българи, а по средата между Албания и България (междинното звено) - като македонци! И си мисля, че голяма е била България,  че много са я свили Великите сили, че всички ние в България трябва да направим всичко възможно, за да приобщим всички живеещи извън страната българи, а не да се оплакваме, че прирастът на населението спада и че сме в тежка демографска криза. А мечтата ми е да върнем и всички млади, които отлетяха в последните години от родното гнездо. Решението зависи от нас и от никой друг - ако въздигнем страната и създадем добри условия за живот и реализация всички българи, с които се срещнах в магазинчетата в Прага покрай Карловия мост, в болниците на Варшава, по улиците на Атина, по полетата на Англия и фабриките на Германия ще се върнат, убеден съм в това, чул съм го от тях самите! В подобни случаи не следя какво ми казват, а как го казват. Казваха го с носталгия и болка, убедено. Сигурен съм, че ще го направят, поне по-голямата част от тях. Дано!!!

Биографиите на СЕЛИМ И ВЕРА

Наближава полунощ, клиентите в кафенето са се разотишли, допиваме последните глътки бира. Селим и Вера ни разказват за живота си: той е роден в гр. Вльора, на стотина километра на юг от Тирана, журналист, икономически коментатор, работил за различни столични и провинциални вестници, тя е от Тирана, гимназиална учителка по руски, имат две дъщери - едната е в Канада, другата работи в Държавната банка на Албания в Тирана. Разказват ни за трудностите в последните години на комунизма. До началото на 80-те години на миналия век икономиката и селското стопанство са били на сравнително добро ниво, но обявяват тотална национализация на всичко - земя, животни, домове… и селскостопанските продукти изчезват от магазините. Вера е ставала посред нощ, за да се реди на опашка за мляко за децата, но рядко е успявала да се добере до магазина и да вземе продукти, въпреки че е имала купони. (Същото беше и при нас - мисля си, - но слава Богу за не повече от половин-една година.) И тотална изолация от света - телевизионните и радиопредаванията от съседните страни са се заглушавали, ако някой е хванат, че слуша чужда радиостанция, е попадал без присъда в затвора. Енвер Ходжа властва от 1944 до 1985 г. След смъртта му нещата не се променят. До началото на деветдесетте. След промените им позволяват да си закупят държавните жилища на ниски цени, защото хората нямат пари. Селим купува апартамента си, после го продава, излиза със семейството си на квартира и с парите започва частен бизнес. Отива в България с идеята да търси възможност да купи печатарска хартия. Случайно се запознава със Златко и двамата започват обща търговия - с печатарска хартия, с олио и захар. Работят на едната дума, без договори, адвокати и печати. И никаква издънка. Двадесет години от тогава. Селим основава Българо-албанското дружество. За активната си дейност той и Вера получават българско гражданство преди няколко години от вицепрезидента Марин. Двамата са горди с факта, че освен албанци, са и българи, но не толкова по документи, колкото по убеждения и дух…

Разходка В ТИРАНА

На следващия ден Селим и Вера ни показаха Тирана - с кола и пеш.

Впечатленията от Тирана - занемарени, избелели фасади, които боядисват в различни, ярки цветове. Кметът е художник и определя общия цветен облик на града. Много строежи. В центъра се строят джамия и православна църква, старите храмове се реставрират… Пътният трафик - натоварен, всеки кара и задминава, без да се оглежда, пешеходците са като шофьорите - пресичат, без да гледат, колите - болшинството са мерцедеси, всякакви модели, производство - всякакви години… Учудвам се - за разлика от България, в чейндж бюрата цените са фиксирани и строго следени от финансовите институции, маншът между цена купува и цена продава е минимален… Усещането, докато се разхождахме из града, е за спокойствие, делнична забързаност и верска толерантност и търпимост, в голяма степен - атеизъм.

Пихме кафе във въртящо се кафене с ресторант на последния етаж на двадесет и няколко етажна сграда. Цикълът е 1 час, кафенето може да се завърти и по-бързо, ако пред входа чакат много клиенти, за да влязат - каза ни Селим.

Отгоре видяхме и резиденцията на Енвер Ходжа, превърната сега в музей, който рядко някой посещава - няколкоетажна квадратна сграда, изглежда малка сред околните масивни, построени наскоро сгради. Да не вярваш, че в нея са се определяли съдбините на страната!

Пътуване ДО АДРИАТИЧЕСКО МОРЕ

Първия път нашите домакини ни разходиха до град Дурус на Адриатическо море, древен град от латинско време (на латински durus означава - твърд). Не издържах на изкушението, съблякох се и влязох в морето. До коленете ме обвиха водорасли, поплувах, на излизане стъпих върху морски таралеж, усетих леко бодване и бързо се отдръпнах… Обядвахме в ресторант с изглед към морето. Въпреки категоричния ми протест, Селим не позволи да платя сметката. „Ще му върна жеста в България!” - си помислих. И го направих - в края на същата година.

Разходка ДО ПЛАНИНАТА ДАЙТИ

Втория път домакините ни разходиха до планината Дайти на височина 1826 м на около 30 км от Тирана с множество ретранслационни кули на ТV, радио и GSM-оператори по върховете. Тесен, разбит и изровен път без обезопасения извежда до ресторант „Панорама” с изглед към града. Пътищата в Дайти са като пътищата на Атон - си мисля, докато се клатушкаме по пътя - наляво, надясно, нагоре, надолу, но никога по равно… Минава се през селата Линзи, Сурла. Някога тук е имало пионерски лагер, почивна станция за трудещите се албанци… Сега лифт, построен от австрийска фирма (Че от коя друга да е построен?), изкачва туристите до върха. С лифта се стига за 15-20 минути, с кола за час и нещо. Ниско долу, разпилени на широко и на дълбоко в равнината, белееха сградите на Тирана, покрити с тънък смог. Обядвахме в ресторанта. Този път аз платих обяда, уговорих го предварително, защото познавам нрава на Селим - ще плати сметката на сервитьора незабелязано от нас. Може би затова нашите домакини поръчаха за себе си само спагети и нищо друго. Въпреки това бях доволен. „Ще повторя жеста и в България!” - си помислих…

Селим ни разказа историята на китайския инженер Чен Па Ю, който построява на върха на планината антени за местната телевизия и радио и заглушителни антени за телевизионни и радиосигналите от чужбина. Пада в планинска урва, умира и е обявен за национален герой на Албания от Енвер Ходжа. За слушане на чужди радиостанции и гледане на чужда, най-често италианска телевизия са арестували и хвърляли в затвора за години. Прав е Енвер Ходжа си мисля „съветският ревизионизъм и българският сателизъм” не стигнаха до подобни изстъпления в реализацията на комунизма и марксизма - слушахме Свободна Европа и радио Люксембург, макар и с малко страх, но не знам някой да е арестуван и пратен в затвора само за това.

НА ЦЪРКВА с Вера

Вера ни води да запалим по свещица в Евангелистка църква в Тирана, наблизо няма друга. Селим ни чака в колата, защото не влиза нито в джамия, нито в църква - атеист е.

Църквата - реставрирана, спретната и чиста, с поддържано дворче с варосани дървета, нарове и палми… На стената - множество фотоси на християнски църкви, повечето православни, от различни части на Албания. Някои са с по две снимки - преди реставрацията и сега, от последните години. Централно място заема фотография на четирима свещеници, подали си ръце - католик, православен, ходжа и дервиш. Лесно е да ги разпознаем - всеки е облечен в специфичните си храмови одежди. Мисля си: „Така трябва да е тук, на Балканите, за да няма повече войни и кръв!”

Влизаме в църквата. Вера купува няколко свещи, прекръства се три пъти и ги запалва. На излизане я питам:

- Извинявай, не съм нито расист, нито религиозен екстремист, но ти християнка ли си или мюсюлманка?

- Мюсюлманка съм - отговаря тя.

- Защото те видях да палиш свещ и да се кръстиш… - недоумявам аз.

- Аз не подминавам храм - тя ми отговаря. - Паля свещ и се моля за мир, здраве и живот за мен и за моите близки, защото Бог е един, храмовете са различни…

„Да, само храмовете са различни, а един е Бог… - дано всички да го проумеят и да заживеем така, както Той повелява - с любов, мир и доброта!” - си пожелавам на излизане от двора.

Зад нас остава Храма - бял и извисен…

Отпътуване - ЗА ПОГРАДЕЦ

Това са част от впечатленията и изненадите от двете ми пребивавания в Албания. Сигурен съм, че впечатленията ми са непълни и неточни, че от тях не може да се съди изцяло за настроенията в тази малко позната за България страна. Срещите ми бяха с образовани люде и интелектуалци, не знам какви са настроенията при шиптерите (скалните орли) високо в непрестъпните скалисти планини. Знам, че там все още е живо кръвното отмъщение, че продължава да взема невинни жертви. Но нали то продължава да живее и в някои от изостаналите части на Сицилия? - си мисля. Наскоро гледах филм, в който отмъстител и набелязана жертва си подадоха ръце и си простиха. Дано да го преодолеят!

Сега съм в края на второто ми пребиваване в Албания - утре отпътуваме с жена ми за Поградец, курортен град на брега на Охридското езеро, където през следващата седмица ще се проведе фестивала на Балканския филм и кулинарното изкуство. Ще участват 12 страни. Всяка страна разполага с половин ден, за да покаже своите филми и национални ястия. Аз и жена ми ще покажем филма „Пътят към върха”, който заснехме за БНТ по мой сценарий и нейна режисура преди пет години.

Дано пътят да ни изведе до върха - нас и другите страни, обречени да живеем на Балканите завинаги и заедно, за да няма повече ненавист, разрушение и смърт! - мисля си, докато дописвам този пътепис.