Златимир Коларов

Ако ми го разкажеха - нямаше да повярвам. Като го видях - продължавам да се учудвам. Но да вървя подред…

„Болката е неприятно сетивно и емоционално изживяване” според определението на Международната асоциация по изучаване на болката, остров Бали е един от 17 500-те индонезийски острови, отдалечен от България на 10 000 км, а вестник „Труд” е най-популярният ежедневник в България. От казаното следва логичният въпрос - каква е връзката между тях?

И отговорът:

След четири прекачвания, двайсет и шест часа полет и около час пътуване с такси пристигнахме от България през Денпасар - столицата на остров Бали в хотел Sanur paradise plaza на брега на Балийско море за участие в Третия югоизточно-азиатски конгрес, посветен на невропатната болка (17-20 април 2009 г.) - петима лекари и две придружаващи съпруги. След прохладата от климатика на таксито жегата ни затисна и побързахме да скрием в сянката под навеса над входа. На рецепцията подадохме паспортите си на двадесет и пет-шест годишен младеж с европеидни черти и шоколадов цвят на лицето. На въпроса му:

- Where are you from?

Отговорихме:

- From Bulgaria.

И първата изненада за деня:

- Oh, yes, Berbatof, Dimitar Berbatof from Manchester united.

Отговорът погъделичка националното ни чувство и за да затвърдим ефекта, едновременно допълнихме:

- Stoichkov…

- Yes, Yes, Hristo Stoichkof - и втората изненада: - Hristo Soichkof, pass, Emil Kostadinof, goal, goal! - с глас на футболен коментатор изстреля той.

- Ех, Иво - обърнах се към колегата си, невролог с безспорен принос към българската и световната наука. - Добре, че са Стоичков, Емо Костадинов и Бербатов да прославят България. Ако се разчита на нас, така и ще си остане България неизвестна и непозната…

Въпреки нерадостната констатация за професионалната ни незначителност и тотална неизвестност, националното ни самочувствие отново бе приятно поласкано.

При обмяната на парите в чеиндж бюрото на хотела на въпроса на младежа зад касата откъде сме, отговорихме: „От България”. Той се замисли. Почувствахме се засегнати от слабите му познания по география и допълнихме: „Бербатов”. Той широко се усмихна:

- Oh, yes, Berbatof, Manchester united! Dimitar Berbatof from Bulgaria… - и ни брои няколко милиона рупии (един долар се равнява на 10 000 балийски рупии и както преди петнадесетина години в България отново станахме милионери, този път на остров Бали).

С милионите рупии в джоба излязохме от чейндж бюрото, настанихме се и отидохме в съседния хотел да се регистрираме за конгреса с усещането, че споменаването на именития ни съгражданин отваря сърцата на хората от Бали и предизвиква неподправена симпатия към нас - неизвестните български професори.

В следващите дни съчетавахме научната със социалната програма. Посещавахме по-интересните и значими доклади, а времето на безинтересните посветихме на разходки из острова. За целта наехме едно ниско тъмносиньо бусче. Шофьорът, с черти и цвят на лицето като на момчето от рецепцията, ни се представи с балийското си име - нещо като „И Нянг”, което бе трудно да се различи слухово и още по-трудно да се възпроизведе словесно. Поради това той приел името Роберт, за да облекчи чужденците като нас. Срещу нищожните триста-четиристотин хиляди балийски рупии (трийсет-четирийсет щатски долара) той ни чакаше пред хотела, разхождаше ни с часове и ни разкриваше красотите на Бали - широките плажове, бездънното небе и бистрото като стъкло море, кораловите рифове, палмовите гори, вулканът Батур и езерото Батур в подножието му, хиндуиски храмове със застинали каменни божества, отрупани с цветя, Гората на маймуните, водни костенурки…

Освен да ни разхожда Роберт се грижеше за нас. Прекалената услужливост и раболепието винаги сковават, но той успяваше да ни помага като израз на естествена в подобни случаи отзивчивост и гостоприемство към непознаващи обстановката чужденци. Ние му се отблагодарявахме с добър бакшиш и го канехме да вечеряме заедно на брега на морето или да обядваме срещу кратера на вулкана. Предупреждаваше ни за всяка възможна изненада или опасност, например да не носим слънчеви очила и шапки в гората около Храма Улувату, защото маймуните ги крадат и ги отнасят в храстите, откъдето местни жители ги вземат и връщат на притежателите срещу скромната сума от няколко десетки хиляди рупии. По-късно, докато се разхождахме из гората без очила и шапки и чакахме началото на огненото шоу „Кечак - Рамаяна и танцът на огъня” на фона на залеза в морето, станахме свидетели на няколко подобни кражби от лукавите и палави маймуни. Предупреждаваше ни също така да не купуваме нищо от уличните търговци, които в началото предлагат дребните си сувенири за един долар, а цената нараства десетократно след като си харесаш нещо.

В неделя сутринта пътувахме в колона от забързани коли, камиони и мотопеди, за да посетим вулкана Батур и спряхме на поредното кръстовище. Моментално ни наобиколиха десетина младежи с куп старателно подредени вестници в ръка. Роберт ни предупреди да не купуваме вестници, защото са скъпи и допълни нещо, което не разбрахме.

Един от вестникопродавачите ни показа „Sunday times”. Ние свихме безразлично рамене. Той моментално извади друг вестник от купа и за наша изненада прочетохме „Комсомольская правда”. Като разбра, че се справяме с кирилицата, бързо извади още няколко руски вестника. И тях отказахме да купим. Роберт гледаше смръщено върволицата коли пред себе си и мълчеше. Упорито отказваше да отвори прозореца на буса, придвижваше го десетина метра и отново спираше в задръстването пред светофара. Продавачите тичаха след буса, настигаха го и показваха различни вестници.

- Не искам „Комерсант”, бе, „Труд” искам! Вестник „Труд”… - казах аз на български като закачка повече към приятелите в колата, отколкото към вестникопродавеца навън.

- Where are you from? - попита той.

- From Bulgaria - отговорих аз.

Той не ме разбра. И прибягнах до изпитаната вече формула:

- Berbatov. Dimitar Berbatov from Bulgaria. From Manchester united.

- Oh, yes - поклати той глава и изтича до колегата си в другия край на кръстовището.

Роберт отчаяно въздъхна.

За голяма наша изненада вестникопродавецът се върна при буса с един брой на вестник „Труд” в найлонова обвивка и го залепи на стъклото. Това предизвика луд възторг сред нас - да си купиш вестник „Труд” на остров Бали!

- How much? - попитах аз.

- Seventy thousand rupia - отговори той (седем щатски долара).

Роберт ни погледна през рамо с видимо неодобрение заради нехайството и прахосничеството ни, родени от туристическото ни безгрижие. Докато се тутках да събера посочената сума сред непознатите банкноти, колегата зад мен подаде една банкнота от 50 000 рупии през прозореца на колата, Роберт даде газ и с това покупката привърши.

Разгърнахме вестника с интерес. Оказа се, че датата бе старателно изтрита. На заглавната страница бе сниман младежът, който отвлече автобус при Сопот един месец преди това. Този факт не помрачи доброто ни настроение, породено от покупката на най-скъпоструващия брой на вестник „Труд” на невероятната цена от пет щатски долара! Всъщност сметката беше чиста - искахме вестник „Труд” и го получихме. Не бяхме говорили за дата с вестникопродавеца.

Без да се обръща, Роберт промърмори:

- No comment - и продължи да шофира сред забързаната върволица от коли, камиони и мотопеди.