СТРАННОСТ
Ако някой го попита как е стигнал до тук, няма да може да му отговори. Самият той се учудваше кога е успял и откъде е намерил сили да превъзмогне умората и страха от падането по стръмните заострени зъбери.
Във всички посоки на света Бог бе замахнал с ръка и бе създал и събрал накуп тази дивна гора от скали. Островърхи върхове, като кули на извънземни градове, се надпреварваха кой е по-висок и в неутолимия си копнеж към висотата пробиваха облаците и надничаха отвъд. Те знаеха какво има там. Какви трептения и цветове, какви движения и форми, какви мисли улавяха и разменяха с други планетарни скали, чрез овладяната до съвършенство космическа азбука.
Застанал на върха на своя гигантски сталагмит, почти толкова висок, колкото са високи останалите, той съзерцаваше вълшебното величие на планините. Разбираше, че камъните не са просто камъни. Дълбоко в недрата на земята, във вътрешността на телата им, където е свещеният олтар на безсмъртната им същност, са вградени техните сърца. Оттам извира живот и дълговечната им памет пази драмите на вековете. Досещаше се, че именно те са го избутали до този връх и той по някакъв гротестен начин е подминал Сизиф по пътя си.
Не смееше да погледне в бездната. Щеше да загуби погледа си, защото бе по-дълбока от най-дълбоката тъма. Нямаше птици, защото каменните пики бяха по-високи от най-високия полет на птица…
—
Протегна ръце и вдигна глава. Над него небесата се бяха разтворили и ехтяха. Плуваха и искряха кристални сфери на светове и някъде там, в един от тях, пулсираше неговият отпечатък. Скоро щеше да се завърне, за да се слее със себе си, съхранил спомени от многобройните си съществувания, разпръснал върху планетата собствените си кости.
В ума му плуваше мисъл, че преди да тръгне, нещо ще се случи с него…
—
И ето… то се появи от нищото. Красиво крилато същество нито дете, нито мъж, облечено в ефирна мека роба. Доближи го, протегна длан към челото му. Сноп лъчи проникна през големия му лоб, навлезе дълбоко в лабиринта на меката тъкан. И чу глас: „Скочи!”
Като лунатик пристъпи уверено напред. С лек порив на мисълта се отскубна от скалата и със странно спокойствие полетя над внезапно появилите се океански води.
Черни, неспирно променящи се, примамващи и опасни дълбини се спотайваха в течния организъм на това свръхмощно живо създание, излъчващо невидима енергия към Космоса. Дошли през небесните портали на времето в Лемурианската ера на Земята, делфини и китове предаваха на своя сонарен език тайнствени кодове и техните сигнали достигаха до същества, населяващи други реалности, със скорост по-бърза от светлината.
—
На границата между сънища и видения, обзет от пълен самоконтрол, той се гмурна в знойния задух на пустинята. От край до край на хоризонта, дори и отвъд него, цареше неподвижна пустош. Зазидано в огромно огнено небе, безмилостно слънце превръщаше неподвижния въздух в пещ. Светлината припламваше върху изтънчените извивки на ниските пясъчни хълмове, които пазеха спомени за забравени звездни богове, дошли от нашето бъдеще още в праисторическо време, в дните преди цивилизацията. Под златните вкаменени реки и хребети лежаха погребани техните думи.
Пустинята е гробище за думи.
Пустинята е Ноев ковчег за космически тайни.
Събуди се с усещането, че ръцете й са изтръпнали и хладни. В съня си ги бе вдигнала над главата. Обичаше да спи по гръб. Вярваше, че така позволява на космическата енергия да проникне в тялото й и да я зареди с нови сили. Въпреки това не помръдна. Наслаждаваше се на пространството в тясното легло, защото през нощта бе милвана, целувана, притискана… Харесваше й вплитането, дори леката сладка болка от ожулването… Кожата й все още бе влажна и тя малко съжали, че след миг невидимите капчици пот, които голите им тела бяха отделили, щяха да се изпарят.
За миг отвори окото си и през процепа между ресничките на миглите забеляза, че го няма в стаята. Не го бе усетила да става. Безброй пъти си бе задавала въпроса що за връзка е тяхната. В промеждутъка на полусъня си го зададе отново. Тридесет години харесване, ненасищане, неомръзване, копнеж за сливане и невъзможност за обвързване, събирания и разделяния, безнадеждност, страдание и пустота… до вчера следобед… до случайната среща… Случайна ли е наистина? Защо времето не бе променило отношенията помежду им? Защо привличането бе останало непокътнато? Не им ли дава знак съдбата като ги събира отново? Може би трябва да довършат нещо, което само две сродни души биха могли да направят? Нещо пропуснато в миналото. Но какво е то и в кое минало?… В сегашното, или в предишното? Не се ли е превърнала любовта им в обич, която идва от други времена. Може би някога са били брат и сестра или съпруг и съпруга, дори майка и син…
Мислите убодоха ума й и тя рязко отметна завивката. Босите й крака докоснаха хладния под. Леко потрепна. Нахлузи тънката нощница и с пръсти среса разрошената си коса.
Когато открехна вратата на хола, го видя в седяща поза, с лице към прозореца, любимият й висеше неподвижно във въздуха.
